Камен

Едва ли един значителен художествен проблем би могъл да се изчерпи само посредством развитието на главния конфликт. В драматичното произведение, както и в живота, голямото събитие поражда след себе си множество различни случки и конфликти, всеки от които, в една или друга степен, зависи от централното събитие. И наистина развитието на действието значително се обогатява, ако към централната драма се вклю чат и разнообразни допълнителни конфликти. Но когато някои от помощните драми със своите подтеми затъмнят, макар и за малко, основ ната тема, тогава в пиесата настъпва дисхармония, защото се нарушава принципът за единство на действието. В пиесите на класиците всеки герой, дори и третостепенният, си има своя собствена драма, която същевре менно е здраво свързана с основната тема. Различните моменти от развитието на действието, множеството сюжетни нишки и разнообразни драматични характери в истинското драматично произведение се обединяват от единната тема, която драматургът иска да отстои. Според Белински единството на действието съвсем не трябва да се разбира като технологически процес, то означава единство на идейното съдържание: „Простотата, немногосложността и единството на действието, в смисъл на единство на идейното съдържание, трябва да бъдат едни от главните условия на драмата: в нея всичко трябва да бъде насочено към една цел, към едно I направление... Обединяването на всички сюжетни нишки, стълкновения и перипетии от една основна идея придава стройност и отчетливост на композицията - независимо дали е отворена или затворена, дали се състои от множество картини и действия или само от няколко акта. И затова често недостатъчно избистрената драматична тема е причина за много композиционни несъвършенства. Единството на идейното съдържание води до стройна и хармонична композиция, където всяка отделна част, в лемина.

Днес никой сериозно не вярва на астрологията, тази самозвана сестра на точните науки, пред чиито пророчества някога са треперели папи и монарси. Съчиненията на божествения Нострадамус отдавна са само предмет на филологически изследвания, а астролозите са станали поголяма рядкост и от египетските жреци, и от египетските факири. Така че едва ли някому ще дойде на ум да търси „поличба божия" в съвпадението на двадесетгодишнината на социалистическата революция в България с петдесетгодишнините на някои наши писатели. И, разбира се, само в метафоричен, и то твърде приблизителен смисъл може да се употреби изра зът, че „техните хороскопи съвпадат", но тъкмо дълбоката закономерност на това съвпадение ни дава право да прибегнем към неговата помощ. И наистина. Сега, когато встъпваме в период на творчески равносметки, на всенародни празненства и отчети, съвсем естествено се поставя въпросът: какво представляваха писателите-юбиляри преди, какви станаха те след народната победа над фашизма и капитализма.

Драматургията на Камен Зидаров е едно от крупните явления на нашата съвременна драматургия. Близо две десетилетия неговите пиеси не слизат от сцените на българските театри, събуждат интереса на хиляди почитатели на театралното изкуство, палят въображението, предизвикват възторзи, възпитават. „Царска милост“, „За честта на пагона“, „Иван Шишман" - това са етапите на едно богато творческо дело с широк идеен и тематичен обхват. Това са творби, които с течение на времето не губят своята актуалност, прахът на забвението не пада върху тях, а напротив - и театрали, и зрители, и читатели продължават да ги поставят на сцената, гледат и четат. Това е безпогрешно указание, че драматургията на Камен Зидаров издържа изпитанията на времето - най-верният критерий на художе ственото творчество, висшата награда за твореца.

Не бих нарекъл новия роман на Камен Калчев някакъв „преврат" в развитието на писателя, но той безспорно е приятна изненада. Един автор, който напоследък видимо набираше скорост, е достигнал по-висока точка на творческо самоосъществяване. Едва ли е правилно да се говори, че той е надминал себе си. По-скоро той е надхвърлил известни представи на критиката за неговите творчески възможности. Защото и в най-съвременните си по тематика книги, в най-благородната си отзивчивост към конфликтите на текущия ден, Калчев задоволяваше критическите изисквания наполовина, задържаше кри тическите одобрения на твърде умерен градус.

С „Двама в новия град" Камен Калчев навлиза в душевния свят на обикновения човек, добира се до психологични обобщения, подчинени на обширен идеен замисъл. К. Калчев доказва, че е писател с широк диапазон на творчески интереси, че открива нещо повече в мислите и чувствата на хората от нашето съвремие, представя драмата на човека от нашето общество. Героят му е поставен в съвременна обстановка, а това вече определя и неговото поведение, разкрито в аспекта на общественото развитие. Нищо трагично няма, ако героят изживее своята драма, главното е в името на какво върши това, от какво се ръководи. А Марин Масларски се ръководи от хуманни чувства, от мисълта на бъде полезен, да бъде преди всичко човек.

Предстоящият Х конгрес на БКП е добър повод да се анализират постиже нията на нашата литература през последните години, да се набележат някои тенденции на нейното развитие. Редакцията на „ЛМ“ се обърна към неколцина Наши белетристи с молба да се изкажат върху проблемите, свързани с изображението на съвременния герой в белетристиката, участието на писателя в процеса на самопознание на своя народ, съотношението съвременност - история, стилните търсения в нашата проза от последно време и др., а също да посочат творбите, които са им направили най-силно впечатление. По-долу поместваме отговорите, които се получиха в редакцията. Освен тези изказвания първият брой на „ЛМ" за 1971 г. включва редица статии, които разглеждат славните традиции на нашата партийна, революционна литература, а също така и някои нейни съвременни успехи.

Тази книга на именития ни белетрист не е жанрово монолитна. Това нейно своеобразие обаче не следва да се смята за недъг. Тя не е нито чиста" белетристика, нито очеркова книга, нито изцяло мемоарна, а по-скоро някакъв хибрид. Все пак обобщаващият размисъл за авторовия живот в литературата и мемоарният елемент са преобладаващите. Споменът е, който дава спойката. Това своеобра зие не намалява значението на творбата, за щото преживяното е поднесено къде по-бег ло и непретенциозно, къде по-задълбочено и с тънки прозрения, с артистична сръчност и взискателност; понякога с хумористични отсенки, ала винаги с едно светло чувство за гражданска отговорност, с непосредна близост до читателя, с простота и искреност. Особено затрогват сгъстените страници, посветени на покоряващата сила на онова романтично въодушевление, което наричаме творческа младост. Тъкмо тя е свързана с активния фермент на революцията и със съзидателната жажда за самоизява. Но и с колебанията, съмненията и разочарованието от сектантството; с опиянението от дълга и с новата същност на най-важното от димитровския курс на партията. И навсякъде се усеща дръз новеният стремеж на автора да се добере до „великата и неясна тайна, наречена човешка душа". И в този свой стремеж среща „триумф" и „скепсис“, „светлини“ и „сенки“, „веч но“ и „преходно", без изведнъж да разбере, че те се взаимно отрицават, но и заедно се раж дат и умират в своето противоречие. И зад привидния хаос от най-различни впечатле ния и преживявания се избистря вътрешното единство и органичност на една творческа душевност. Преживяното и самокритичните изповеди са обагрени с въжделената сладост на спомена и с трезвата мъдрост на зрелостта. Облъхани са и от съкровената радост на творчеството, даващо смисъл и съдържание на един пълноценен живот. Ала с това не се изчерпва обемът на тази своеобразна книга. В нея Камен Калчев разкрива и една значителна част от преживява нията на своите съученици, учители, съсе ляни, на свои другари, участници в литературния кръжок „Хр. Смирненски", на съки - лийници от Централния затвор, на нелегални Функционери, партийни дейци, партизански организатори и т. н. Той проектира техните съдби, без детайлно да ги портретува. Но той не си поставя и подобна задача. За него са по-важни неизвестните досега факти и съоб ражения, спорове и преживявания, разкри ващи духовните хоризонти на един писателски колектив, посветил се изцяло на литературата и приел за основен метод социалистическия реализъм. Действието е свързано ту със събития в столицата, ту с детството и юношеството на бъдещия писател в балканското селце, ту с различните кътове на родината, където тво рецът е възмъжавал и е набирал жизнени сокове за своите произведения. Той разкрива и много неизвестни моменти от творческата биография и на своите пишещи събратя. В този смисъл споделените наблюдения, разказани топло и увлекателно, не са само изповед за един живот, а своеобразна биография на онова „средно" литературно поколение, което откри в комунизма своята жизнена и творческа съдба: поколение, твърде дръзновено, за да не остане да живее със старите илюзии и достатъчно дисциплинирано, за да не се откъсне от проверените партийни традиции в литературата. Повествованието въздействува с онези дъл боко изстрадани моменти, дали трайни следи върху естетиката на белетриста. Те са на писани с много нежност и топлота, затова звучат като лирика в проза. Тези епизоди са съгрети с тревогата и откровеността на комунист, верен на правдата на живота и на собствената си преживяна драма на сирак от войните. Личността на писателя се превръща в главно действуващо лице. Психологическата му еволюция се явява организиращият и обединяващ център на повествованието. В повечето случаи преживяното е ракурсът, чрез който се осветляват събития и явления, процеси и тендеции. И за да изобрази всичко непосредно, в едни случаи преобладава самонаблюдението, в други - самоиронията, в трети - болката на самоизмамения, а в четвърти - задълбоченият размисъл за бързите революционни промени на живота и на хората, настъпили след народната победа.

Другарю Караславов, Вашата книга „Срещи и разговори с Георги Димитров" беше едно от първите издания, които се появиха в чест на деветде сетгодишнината от рождението на народния вожд и учител. Кои са вътреш ните творчески фактори, които Ви доведоха до нейното създаване? Следил съм в течение на дълги години живота и политическата дейност на Георги Димитров и винаги съм смятал, че за този изключителен българин и комунист трябва да напише всеки, който има впечатления от него, който е общувал с големия човек и ръководител. В този смисъл и аз съм от „облагодетелствуваните“, тъй като животът ми предостави възможността да бъда близо до него, да го наблюдавам. И то в някои твърде интересни и напрегнати политически моменти в първите години след установяването на отечественофронтовската власт. Сметнах за свое скромно задължение да дам гласност на впечатленията си. - Трудно е да се определи жанровата принадлежност на Вашата книга. Тя се опира на лични спомени, на водени записки от речи и разговори, но съ щевременно в нея мемоарното начало е допълнено и от ценни сведения за ця лостната обстановка в страната по онова време, обогатена е и от по-широки характеристики за Георги Димитров... - За мен това са очерци и репортажи. И в случая не е толкова важно да се определи жанрът, колкото съдържанието на книгата. По мое убеждение в нея съм дал някои оригинални и интересни черти от образа на Георги Димитров като човек и политически ръководител. Вярно е, че вече се появиха и други ценни книги за него, но смея да твърдя, че аз пръв се опитах да дам едно цялостно впечатление за проявленията на личността му в процеса на стри класови и политически сблъсквания. И отношението му към хората в тези 44 ЛОВИЯ. - Оше тогава ли у Вас залегна мисълта да напишете нещо за Георги имитров? - Още тогава аз имах ясно съзнание за величието му. Впрочем още след Лайпцигския процес за мен, пък и не само за мен, той беше вече историческа личност, революционер от световен мащаб. Знаех, че ще остане във вековете като пример на борец за правда, за тържеството на комуни стическата революция. И затова после, когато го придружавах и имах въз можност да разговарям с него, да слушам речите и мъдрите му напътствия, аз си записвах словото му. Знаех каква непреходна стойност има и ще има то. На времето бях намислил да напиша книга само за погребението на Георги Димитров. Но тези мои планове по служебни причини не се осъществиха. Ала бележниците, които съм изпълнил по време на погребението, също пазя. В тях има само мои лични впечатления. Например в един от бележниците аз описах около 2000 венци от страната и чужбина, които бяха разположени във всички помещения на Народното събрание. Погребението на Георги Ди митров - това беше един уникален израз на преклонение от страна на нашия народ и на всички честни хора в света към неговия титанически образ на борец, герой, патриот и интернационалист. Сетне допълних книгата си с две глави - Вестта“ (за смъртта му) и „Скръбта“ (за кончината му). Колкото и наглед да не се пасват тези две глави към останалите глави и спомени, смя там, че те допълват общата картина, която целях да дам в книгата си. B Като пишех „Срещи и разговори с Георги Димитров“, впечатленията главата ми бяха още така силни, че аз малко ползувах бележниците си. Още помня неговите жестове, всеки неповторим израз на одухотвореното му лице. И ако бях художник, бих го нарисувал в интересни положения.

На 29. V. 1975 г. се състоя публична защита на дисертацията на Катя Кирилова Бъклова на тема „Идейно-естетически измерения на съвременния герой в прозата на А. Гуляшки и К. Калчев“. На защитата присъствуваха членове на Научния съ вет, писатели, научни сътрудници, специалисти и аспиранти, граждани. Рецензентите проф. Ефрем Каранфилов и проф. д-р Васил Колевски изтъкнаха в рецензиите си, че избраната тема дава възможност на дисертантката да разкрие творческата индивидуалност на А. Гуляшки и К. Калчев в руслото на общите закономерности у нас преди и особено след 9. 1X. 1944 г., а така също и да вземе отношение по най-актуалните проблеми на съвременната ни литература. По повод ранните творчески търсения на разглежданите автори проф. д-р В. Колевски оцени високо страниците, посветени на кръжока „Христо Смирненски". В тях дисертантката се стреми да покаже цялата сложност на явленията от 30-те години, още повече, че у някои по-млади литератори у нас напоследък се забелязва неправилно подценяване на писателите от групата на „РЛФ". Изтъквайки главите, в които е разгледана поетиката и главно стилните особености на Гуляшки и Калчев, В. Колевски подчерта една позитивна тенденция в съвременното ни литературознание - идейно-тематичните проблеми да се свържат в един по-системен анализ с въпросите на художествената структура, за да се постигне цялостна оценка на художествените явления. В своето изказване проф. Е. Каранфи лов подчерта, че същината на художест вената творба може да се изясни най-добре посредством „живота“ на героите, чрез умението на автора да се домогне до значима проблематика, която да въплъти в герои, в необходимата мяра индивидуа лизирани и типизирани. Посочвайки рисковете, свързани с паралелното сравняване на двама автори, рецензентът утвърждава, че в края на краищата всичко зависи от методологията, от избраните средства за изследване и от способността за конкретен анализ. Изтъкнато бе, че дисертантката е съумяла да постигне атмосферата на 30-те години, когато се формират А. Гуляшки и К. Калчев, както и да обясни убедително ранните неуспехи на А. Гуляшки. Като най-цялостен и правдив е посочен анализът на историческата проза на А. Гуляшки. Приносен момент пред ставят обобщенията за положителния герой у двамата разглеждани белетристи, които са пръв опит да се осмисли характерното, отличаващо положителните герои на тези утвърдени наши автори. Отбелязана бе също правилната методологическа постановка, добросъвестното и задълбо чено познаване на конкретния художествен материал и библиографията върху него, както и оригиналните обобщения и изводи, необходими, за да бъде присъдена на дисертантката научната степен „кандидат на филологическите науки". В обсъждането на дисертацията взеха участие проф. Г. Димов, н. с. Елка Константинова, н. с. Хр. Йорданов, проф. Ст. Каролев. Проф. Г. Димов изтъкна, че дисертантката се домогва по свой път към съвременната проблематика и базирайки се на пра вилна методология, свързва художестве ните явления с цялата обществено политическа действителност през 30-те години. Паралелният анализ на двамата автори дава интересна възможност да се оцени тяхното творчество и да се видят същест вени страни от тяхната поетика. Възра женията по отделни оценки и постановки не намаляват положителното впечатление от самостоятелните занимания на К. Бъклова и от качествата, които показва като изследовател на съвременната литература.

Драматург и поет, Камен Зидаров не е чужд и на строгата критическа муза. Богат със спомени от съвместния си живот и дейност с редица първенци на българската култура, надарен с усет за ценността на дадено произведение или цялостно творческо дело, притежаващ широка литературна култура и мно гостранна ерудиция, той все по-често гостува във владенията на Сандролина. Камен Зидаров откри и най-подходящата за него жанрова форма - литературния портрет, изграден върху споменно-документална основа, но надхвърлящ рамките на мемоара със стре межа да се разкрие ролята на твореца в развитието на българската литература и култура. И след „Звезди от голямата плеяда" той се обръща към житейската и творческа драма на един от най-самобитните и недостатъчно изследвани наши поети - Асен Разцветников. Че не само споменът за скъпия приятел е движил перото на Камен Зидаров, най-добре личи още в първата глава, където той пише: И днес той стои мълчалив в чакалнята на славата на нашата революционна поезия поради липсата на приятели и другари, критици и изследователи, които да го приласкаят и да го покажат в пълния му ръст и красота на нашите млади читатели и идни поколения. И веднага в бележка под линия към същото изречение добавя: „Изключенията са много малко: Пантелей Зарев, Георги Цанев, Георги Константинов, Здравко Петров." И понеже споменатите автори (а към тях може да се добавят още няколко имена) са едни от най-добрите ни литературни историци икритици, очевидно това мнение не може да се приеме в тази му тоталност и категоричност. Ще си позволя едно уточнение: струва ми се, че нашата литературна история е все още в дълг пред творчеството на Асен Разцветников след „Жертвени клади“, когато поетът се отдалечава донякъде от главното идейно-художествено русло на литературното развитие. И в това отношение Асен Разцветников съвсем не е единственият, комуто не е провървяло". Та много ли е писано за Кирил Христов след 90-те години, за късното творчество на Траянов..., но да не продъл жаваме това неприятно изброяване. Естествено Камен Зидаров не може да навакса пропуските на литературната ни история. За литературата той може да пише само с вълнението и категоричността на човек, който е непосредствен участник в това, което днес е история, и с образното слово на творец, а не с точността и детайлността на литературоведа. Впрочем може да се спори дали това е недостатък: в неговата книга оживява образът на човека и поета Асен Разцветников с неговите пестеливо споделяни вълнения и тревоги, с тежката му човешка драма, с безмерната му самовзискателност... И това, че Камен Зидаров е успял да възкреси за нас тази сложна и противоречива личност, е най-голямата му заслуга, която - нека си признаем - е по силата само на художественото слово, без това, разбира се, да отменя задълженията на литературния историк. Казвам, художествено слово" в точния смисъл на израза, защото, макар да носи подзаглавие „Спомени и размисли“, книгата на Камен Зидаров се отличава с плътността на белетристичното изображение. Особено явно е това в началните няколко глави, където авторът разказва за първите години на познанството си с Асен Разцветников, рисува с плътен белетристичен щрих историческия и битов колорит на епохата, предава в пряка реч разговорите между двамата, които есте ствено не са могли да бъдат документирани. И в тези глави най-осезаемо е предадено обаянието на големия поет, насочил своя помлад събрат по пътя на социалното изкуство. По-късно пътищата на двамата се разделят, ала Камен Зидаров е изградил композицията на цялата кнгига именно върху хронологията на многократните им житейски и творчески срещи. В неговото повествование няма място за разгърнати литературоведски анализи, за литературноисторическо изследване в собствения смисъл на думата. Това е по-скоро една белетризирана биография на Асен Разцветников, макар че най-малко фактическата пълнота и всеобхватност е блазнила автора. И все пак ще бъде явен пропуск да не отбеле жим онези тънки прозрения в творчеството на поета, изразени най-често сентенциозно и метафорично, които обаче показват острия художествен усет на Камен Зидаров и - нека това не прозвучи пресилено - биха могли да бъдат отправна точка в едно цялостно литературоведско изследване на творчеството на Асен Разцветников.

Камен Калчев присъствува в съвременната ни художествена проза главно като автор на романа „Двама в новия град", на „Софийски разкази“, „При извора на живота“ и „Как търсих бъдещето си" - творби, в които значителната обществена проблематика е реализирана с новаторските художествени сред ства и с новата повествователна техника на лиричната синтетична белетристика, която се роди у нас през 60-те години. Днес той е вече автор на около петдесет отделни книги с разкази, повести, романи, драми, романизирани биографии, пътеписи, художествени мемоари, детски произведения, художествена документалистика..., като най-ценното, което създаде досега, е от последните двадесет години. Успехът на този писател се дължи на умението му да навлезе в съвременния живот чрез всекидневното и обикновеното и да ни приобщи към значителната проблематика на социалистическото общество. Това той успява да постигне не само в най-сполучливите си творби, но и в такива като „През април“, „Влю бените птици“, „Пробуждане“, както и в някои от документалните си произведения, които също участвуват в изграждане облика на съвременната ни художествена проза. След Априлския пленум на партията от 1956 г. Камен Калчев се роди повторно като писател. Сега той успя да преодолее господството на суровия жизнен материал и описателността (които характеризираха повествованието му през 40-те и 50-те години) и заговори със съвсем нов глас - лиричен, заду шевен, искрено развълнуван. Заговори за най-съществените явления в обществе ния ни живот, в бита и нравите на днешните българи. От повестта „Влюбените птици" (1962) насам той се наложи в националната ни литература като майстор на интимното, откровеното и леко иронично повествование, с ярко изявени граждански позиции; повествование непретенциозно и неусетно преодоляващо преградата между читателя и разказвача. След 1956 г. Камен Калчев започна да разказва сърдечно и с емоционално напрежение, да обагря повествованието си с мек хумор и тъжна ирония, която в редки случаи става хаплива и жестока. Най-често той съчувствува на героите, които иронизира, стреми се да ги разбере и да обясни недостойното им поведение. Темата за „малкия човек“ в новите условия на живот добива своето типично каменкалчевско звучене.