Андрей

В научната литература е писано извънредно малко за старобългарския книжовник дяк Андрей (края на XIV - първата половина на XV в.). Главна причина за това е обстоятелството, че засега той е известен само с един негов ръкописен сборник от слова - Панегерик от 1425 г. (Намира се в Църковния историко-археологически музей - София, № 182.) Неведнъж основателно е изказвана мисъл, че „изпод неговото перо ще са излезли и други книжовни творения, които отпосле ще са били унищожени било от влага, мухъл и червеи, било от човешка ръка. " Доскоро не беше посочван конкретен ръкопис като дело на дяк Андрей такъв опит направи през 1977 г. проф. Георги Данчев със своето научно съобщение „Неизвестен сборник на дяк Андрей с Цамблакови съчинения". B След като прави преглед на научния интерес към делото на дяк Андрей, авторът пристъпва към описване и разглеждане на един ръкописен сборник, съдържащ само съчинения на прочутия старобългарски писател Григорий Цамблак, прекарал голяма част от живота си Русия, дето е играл важна политическа и църковна роля. Сборникът сега се съхранява в Москва - Държавна библиотека „Вл. И. Ленин", ф. 199 - П. Н. Никифоров, № 31. Ръкописът, в който са поместени 18 слова и поучения на Григорий Цамблак, има 272 листа, размер 21 х 13,5 см. Като излиза от определението, дадено за ръкописа в машинописния опис на Никифоровата сбирка, Данчев приема, че той (ръкописът) „е писан през втората половина на XVB." (с. 104). Целият сборник е писан от една и съща ръка; в началото му е предадено съдържанието на книгата, под което преписвачът дяк Андрей е оставил приписката: „Господи, помози раб8 скоємо Многогрешном8 Дыка Андрю почати с да38мома н кончати дѣлы Благымн Тази приписка дава основание на проф. Г. Данчев да предположи и да твърди, че озна ченият тук дяк Андрей е идентичен с дяк Андрей, преписвача на Панегирика от 1425 г., ученик на Евтимиев ученик, съвременник на Константин Костенечки, който дава вести за Евтимиеви ученици. Всеки опит за обогатяване на нашите знания за старобългарския книжовник дяк Андрей заслужава похвала. Такава похвала се полага и на Г. Данчев независимо от това, доколко не говата теза за идентичност на книжовниците, за които говори, е убедителна. Вярна ли е тезата на колегата Данчев, убедителна ли е тя? Аз не я споделям поради след ните факти и съображения: 1. Г. Данчев приема, че дяк Андрей е роден през последните двадесет години на XIV в. в земите на Южна България" (с. 104); приема също, че сборникът е писан през втората половина на XV в." (с. 104). Той не уточнява за кои десетилетия от втората половина на XV в. става дума, но явно е, че би трябвало да допуснем, че дяк Андрей е работил поне и след 1460 г. При такова положение дяк Андрей, когато пише книгата, не е ли вече твърде стар - около или над 80 години? Почеркът не подсказва за човек на такава възраст. 2. Данчев допуща две възможности за написването на книгата: 1) то да е станало в южнославянски земи и 2) в Русия. И двете предположения обуславят нови въпроси. Ако сборникът е писан в български или сръбски земи, то дяк Андрей как е работил, дали е преписвал от доне сен от Русия тук готов сборник със съчинения на Григорий Цамблак или от разни ръкописи е избирал и преписвал съчиненията на Григорий Цамблак, за да състави своя сборник? Данчев е по-склонен да приеме, че дяк Андрей е съставител на сборника, като е преписвал от разни други ръкописи. Излиза, че по онова време по балканските земи е имало немалко руски ръко писи, които са съдържали и Цамблакови творби.

С Андрей Германов се сприятелихме още в университета. Той следваше руска, а аз българ ска филология, но се срещахме почти всеки ден. Той беше с един курс по-голям от мене, но после се изравнихме, защото той остана да учи още една година (т. нар. „научен профил"), а аз гледах да се махам по-скоро и си продължих четиригодишния „педагогически профил“. Така че завършихме едновременно през 1955 г. (Обстоятелството, че е учил пет години и е завършил „научен" профил, не го предпази от разпределение като учител в дългополската гимназия.) Най-често се срещахме в нашумелия литературен кръжок „Васил Воденичарски“, който водеше кипящ живот. Там се събираха всички пишещи студенти, идваха завършили филолози, придобили известност на поети. Обсъждаха се винаги конкретни стихове или разказ, изказванията биваха безпощадни, лицемерието не беше още дошло на мода, общотеоретическите излияния не бяха по вкуса ни. Ако все пак някой пуснеше словесна мъгла и се зарееше в общи приказки, всеки един от присъствуващите имаше правото да го прекъсне, да му отнеме думата. Не съм запомнил Андрей да е вземал участие в тези словесни баталии, които после дълго се коментираха. Той беше свито, стеснително момче, стоеше кротко и тихо на мястото си, попиваше всичко с изпитателния си поглед и нещо все си записваше, записваше... Насъбраното предпочиташе да излее в коментарии из улиците до среднощ или в междучасията на следния ден, при бегла среща из коридорите. Тогава все още той не се осмеляваше да показва свои стихове и тази му стеснителност се отрази, на характера му и по-нататьк. Дори по едно време бе толкова свит и незабележим сред всеобщата атмосфера на маниакалност в кръжока, че можеше да остави впечатление за принизено самочувствие. Тогава не знаехме подробности от биографията му, само се досещахме, че произлиза от многочленно семейство. Не знаехме, че е извървял пеша разстоянието от родното си село Яворово до Дългопол, бос, сандалите носел в ръка да не се изтриват. Там се записал в гимназията и получил правото да се храни безплатно в стола. Макар да беше завършил гимназия като отличник по успех и с добра политическа атестация (за участие в младежкото движение), той беше донесъл в София своята неприспособимост, затвореност, сдържаност и скромност - неща, съвсем противоположни на първите герои на миграцията. И още - една скрита тьга по родното село и родния край, която сигурно нощем изливаше в стихове. Наблюдавах го и в Кабинета на младия писател - той някак бавно и нерешително набираше висина. И там той не умееше да привлече вниманието, да прошуми около себе си, да си организира разговори и клюки около някоя своя творческа или нетворческа проява, както правеха други, далеч по-невзрачни като автори, но имената им вече ходеха от уста на уста. Израст ването на таланта става по неведоми пътища, но ако за каляването му допринасят преодолените препятствия, то Андрей Германов може да се смята сред щастливците“, които постоянно трябваше да се преборват с обстоятелствата. Само че други умееха да изливат в стих сполетелите ги беди и премеждия и така минаваха за герои, защото са ги превъзмогнали и са оцелели. А Андрей приемаше всичко у себе си и го задържаше - една негова привичка, от която не можа да се освободи и до края на живота си.