Съвременни гласове

В своята първа стихосбирка „Ехо от кавалите" (1959) Слав Хр. Караславов доказа поетичното си пристрастие към равнината на Тракия. Неговите „полски" стихове се редят с непринудена откровеност, малко монотонни, но с жива и конкретна образност. Леката тъга по най-свидното — баща, майка, първа обич и спомена за безвъзвратно изминалото детство - са основни мотиви в неговата първа книга. Поетът се чувствува сраснал със земята, той е частица от нея и това ще го крепи винаги, особено когато бъде подгонен от градския шум. Много силна е тази негова привързаност към земята и равнината, а не към морето или планината. Ехото от кавалите и равнината дава отпечатък върху цялата покъсна поезия на Слав Хр. Караславов - запазва се своеобразната напевност, дълбоката връзка с народната поезия. В куплетите на поета винаги се крие някакво усещане за широта и безкрайност - незнаещ точно кога ще спре, кога ще заглъхне последният тон. Поетът може би ще иска да се откъсне от магията на равнината, но и по-късно винаги все нещо ще му напомня за нея - песента на щуреца, жълтото полско цвете, в съня му ще се мяркат прадядовски каруци. Но още в най-ранното си детство поетът е усетил устрема на новото, тътена на революцията, магнетизма на комунистическите идеи. Неговата лека тъга е есте ствената тъга на всеки, който се разделя със спомените от детството, а не тъга по старото село. Напротив, той, още твърде малък, е имал щастието да съзре пътя към бъдещото развитие на социалистическата ни родина и да види там някъде и своето място. Но не ще побърза да захвърли „селската" образност и да се накичи с градска бутафория, да приеме „ново“ свето усещане. Тази образ ност не му пречи да бъде наш съвременник, а му създава непринудена самобитност. Той не я поддържа изкуствено, тя иде нейде дълбоко от самия него, неусетно, естествено, без следа от маниерност и изкуственост. Някои смятат, че у този поет няма достатъчно развитие, както у някои други от неговото поколение. Но защо трябва да се отхвърли тезата, че неговото съзряване и истинско развитие не е тъкмо тази вярност към земята и себе си, в това съзвучие към полската гама от цветове и звуци, в тази естествена мъдрост, мъжественост и устойчивост пред всички изкушения на града. Защо трябва да търсим у този поет неща и особености, които срещаме у другите. По-добре е, ако се вгледаме в самия него, в образния му поетичен свят. 99 В Ехо от кавалите" заедно с елегичните настроения за стария дом, бащи ното огнище и ореха, където поетът се прощава с детството и ранната младост, има един цикъл, който изненадва със своята оригиналност - това е „Лудогорски кръстопът" (написан през 1957 г.). Още тогава поетът проявява своето силно изострено чувство за природа - оттук онази привидна монотонност, изпъстрена с причудливи поетични видения, характерна понякога за песните на източните народи. Поетът е само на 25 години, но у него има силна отговорност към призванието, няма никаква младежка разпиляност, а вътрешна съсредо точеност, една неочаквана промисленост и стремеж към преоценка. Заедно със стиховете, наситени със селски спомени, ще намерим куплети с интересна поетична проницателност, с неосъзнат може би още стремеж към съхранение на оная мъдрост, родена в равнината, дошла от дъха на чернозема и народната песен.

Лирично-изповедното начало се осъществява в творчеството на Андрей Германов в контекста на подчертано личната гражданско-етична ангажираност. Нищо не е така чуждо на световъзприемането на Германов, както нравственият херметизъм и самочувствието на аристократичната дистанцираност от вълне нията на съвременността. Той пише само за лично и дълбоко изстрадани неща и така постига категоричната искреност на стиховете си. Затова проблемът за откриването на своя лирически герой се осмисля за него най-точно във формулата на стиха: „Да се постигна стремя се". B Идейно-естетическата програмност на тази формула разкрива най-добре прибързаната едностранчивост на определението „селска“, давано понякога на поезията му. Германов пише не за селото, а чрез селото - за себе си, за нас, за съвременника. Не рисува селски картинки, а поставя нравствени проблеми, чийто център е не постепенното отдалечаване и откъсване от емоционалната коравост и привлекателност на селския духовен мир, а тъкмо обратното - все по-недвусмислената нравствено-философска съпричастност с категоричността му. Неслучайно противоречивите - и елегични, и възторжени предчувствия на социалното разрушаване на селското у нас се долавяха по-често в ранните му книги. Още тук те бяха далеч от елементарността на външната психологическа едноизмерност и загатваха определено, настройваха за бъдещия етичен катарзис. И сме селяни уж, и не сме вече селяни. Друг е нашият път" - споделя поетът, но акцентува повече на обречеността ни на коравата, правата селска стихия“ („Всички наши деди"). В „Стари майки" тази обреченост е заключена в пречистващата сила на елегично-романтичната болка по чистотата и истинността на изгубения селски свят, а в „Откършена клонка" е превърната в цялостна алегория: