Спомени за Андрей Германов

С Андрей Германов се сприятелихме още в университета. Той следваше руска, а аз българ ска филология, но се срещахме почти всеки ден. Той беше с един курс по-голям от мене, но после се изравнихме, защото той остана да учи още една година (т. нар. „научен профил"), а аз гледах да се махам по-скоро и си продължих четиригодишния „педагогически профил“. Така че завършихме едновременно през 1955 г. (Обстоятелството, че е учил пет години и е завършил „научен" профил, не го предпази от разпределение като учител в дългополската гимназия.) Най-често се срещахме в нашумелия литературен кръжок „Васил Воденичарски“, който водеше кипящ живот. Там се събираха всички пишещи студенти, идваха завършили филолози, придобили известност на поети. Обсъждаха се винаги конкретни стихове или разказ, изказванията биваха безпощадни, лицемерието не беше още дошло на мода, общотеоретическите излияния не бяха по вкуса ни. Ако все пак някой пуснеше словесна мъгла и се зарееше в общи приказки, всеки един от присъствуващите имаше правото да го прекъсне, да му отнеме думата. Не съм запомнил Андрей да е вземал участие в тези словесни баталии, които после дълго се коментираха. Той беше свито, стеснително момче, стоеше кротко и тихо на мястото си, попиваше всичко с изпитателния си поглед и нещо все си записваше, записваше... Насъбраното предпочиташе да излее в коментарии из улиците до среднощ или в междучасията на следния ден, при бегла среща из коридорите. Тогава все още той не се осмеляваше да показва свои стихове и тази му стеснителност се отрази, на характера му и по-нататьк. Дори по едно време бе толкова свит и незабележим сред всеобщата атмосфера на маниакалност в кръжока, че можеше да остави впечатление за принизено самочувствие. Тогава не знаехме подробности от биографията му, само се досещахме, че произлиза от многочленно семейство. Не знаехме, че е извървял пеша разстоянието от родното си село Яворово до Дългопол, бос, сандалите носел в ръка да не се изтриват. Там се записал в гимназията и получил правото да се храни безплатно в стола. Макар да беше завършил гимназия като отличник по успех и с добра политическа атестация (за участие в младежкото движение), той беше донесъл в София своята неприспособимост, затвореност, сдържаност и скромност - неща, съвсем противоположни на първите герои на миграцията. И още - една скрита тьга по родното село и родния край, която сигурно нощем изливаше в стихове. Наблюдавах го и в Кабинета на младия писател - той някак бавно и нерешително набираше висина. И там той не умееше да привлече вниманието, да прошуми около себе си, да си организира разговори и клюки около някоя своя творческа или нетворческа проява, както правеха други, далеч по-невзрачни като автори, но имената им вече ходеха от уста на уста. Израст ването на таланта става по неведоми пътища, но ако за каляването му допринасят преодолените препятствия, то Андрей Германов може да се смята сред щастливците“, които постоянно трябваше да се преборват с обстоятелствата. Само че други умееха да изливат в стих сполетелите ги беди и премеждия и така минаваха за герои, защото са ги превъзмогнали и са оцелели. А Андрей приемаше всичко у себе си и го задържаше - една негова привичка, от която не можа да се освободи и до края на живота си.