Профили от двадесетилетието

По някаква нелепа и обидна привичка ние живите обикновено се разминаваме, без да погледнем по-дълбоко в очите си, без да се замислим, че върху челото на всеки от нас грее една невидима звезда. Едва като загубим близкия човек, ние осъзнаваме каква пустота е зейнала край нас, която никога няма да се запълни. Сигурно за това един френски автор бе писал, че светът на нашите мъртви е по-богат от света на живите. Още по-странна е съдбата на поетите. Приживе хората често съжителствуват с тях, без да разпознаят същинските им черти. Дори в клишираните измерения на всекидневието техните особености изглеждат като смешни чудатости. Отиде ли си обаче истински поет, образът му изведнъж придобива друго озарение. Даже малките негови странности получа ват значимост и всяка негова прищявка носи тайнствен смисъл. Тогава всички любопитствуват да разгадаят „загадката".

Макар че е рисковано да се гадае, струва ми се, че ако Павел Матев не бе закърмен от социалистическата революция едва ли би свързал съдбата си с художествената литература. Онова зърно поетическо дарование, което е носел в себе си, щеше да измръзне всред студените вихри на живота. Социалистическата революция го създаде - и като гражданин, и като поет. Тя направи борец и личност от „плахото селянче", което краде из дворищата слънчогледови пити и замерва прозорците прашка, което дири по трънаците птичи гнезда и гази локвите с пробити обуща. Тя му внуши отговорността пред класата и народа, въвлече го в редовете на съпротивата и той стана боец, боец на Комунистическата партия, окрилен от идеята за човешко превъзходство. Когато дойде побе дата, той избра оръжието на поетическото слово, за да изпълни дълга си пред ония, с които е вървял рамо до рамо. Отмина героичното време. Остана паметта за хилядите загинали. Начена се грандиозно строителство. Павел Матев е облъхнат от красотата на социализма и тя го вдъхновява за творчество. Тя и споменът за загиналите. Така революцията откърми поета през двете си различни фази, а той стана неин певец. Една неизменна повеля следва Павел Матев - да и служи вярно и честно. Нейният път е и негов, нейното възмъжаване и негово творческо съзряване. Днес лесно бихме открили редица неверни тонове в първите му сти хове. Но не бива да забравяме, че те са се раждали от стремежа му да бъде войник на партията, на революцията, на онази „преданост към верността", която само недостойните не уважават.

Всеки личен контакт, който съм имал с Димитър Димов, е извиквал у мене усещането, че целият му живот еедно постоянно раздвоение между логиката и въображението, между науката и призванието му на художник. Едновременно професор по ветеринарна анатомия и писател, той като че няма друга всеотдайност, освен размерния, методичен труд на учения. Понякога съм се учудвал на логиката на разсъжденията му, лишени от спонтанността, характерна за някои други писатели, които познавам, и в съ щото време на неговите тънки наблюдения върху нравите и човешките слабости, проникновението му в диалектиката на човешката душевност, на привързаността му към ярките, колоритни характери, при една лична скромност и строгост към себе си

След първите си разкази, печатани във в. „Струя“ и „Труд" през периода 1933-1935 г., Андрей Гуляшки публикува няколко по-значителни белетристични творби: романите „Дон Кихот от Силвеция“, „Смъртна присъда" и скиците „Жени“. Тези произведения са без особена художествена стойност. Те са младежки опити. Авторът е все още млад човек - току-що е прехвърлил 25 години, възраст, твърде ранна за белетриста. Обикновено на такава възраст литературните влияния са най-силни. Те трудно могат да се преодолеят. Непосредствените жизнени наблюдения, впечатления, целият оня огромен жизнен материал, който е нужен на белетриста, за да изгражда своите творби, не е събран. Оригиналността на художника за виси почти винаги ог дълбочината, с която прониква погледът му в дей ствителността. Ранните белетристични произведения в повечето случаи са или автобиографични на интимна тематика, или пък в една или друга степен подражателни. Изключенията като „Буденброкови" на Томас Ман са малко.

Днес никой сериозно не вярва на астрологията, тази самозвана сестра на точните науки, пред чиито пророчества някога са треперели папи и монарси. Съчиненията на божествения Нострадамус отдавна са само предмет на филологически изследвания, а астролозите са станали поголяма рядкост и от египетските жреци, и от египетските факири. Така че едва ли някому ще дойде на ум да търси „поличба божия" в съвпадението на двадесетгодишнината на социалистическата революция в България с петдесетгодишнините на някои наши писатели. И, разбира се, само в метафоричен, и то твърде приблизителен смисъл може да се употреби изра зът, че „техните хороскопи съвпадат", но тъкмо дълбоката закономерност на това съвпадение ни дава право да прибегнем към неговата помощ. И наистина. Сега, когато встъпваме в период на творчески равносметки, на всенародни празненства и отчети, съвсем естествено се поставя въпросът: какво представляваха писателите-юбиляри преди, какви станаха те след народната победа над фашизма и капитализма.

Един доктор по икономически и държавни науки, следвал някога строително инженерство в Чехословакия и право в София, но не станал нито строителен инженер, нито юрист, взел първия докторат по политическа икономия в Софийския университет, един неизвестен научен работник показа един ден - преди десетина години - ръкописа на свой обемист роман. В едно време, когато се издаваха по три-четири романа годишно и то все от утвърдени и известни автори, този младеж се беше одързостил да изпита сили не другаде, а в един от най-трудните литературни жанрове - историческия роман, - до който именити писатели не само у нас, но и другаде, не само сега, но и в миналото не бяха намерили кураж да се докоснат! ... Но затова пък малко ли пишещи от всички възрасти И професии биват обхванати от амбицията да покажат такава именно дър зост?

Драматургията на Камен Зидаров е едно от крупните явления на нашата съвременна драматургия. Близо две десетилетия неговите пиеси не слизат от сцените на българските театри, събуждат интереса на хиляди почитатели на театралното изкуство, палят въображението, предизвикват възторзи, възпитават. „Царска милост“, „За честта на пагона“, „Иван Шишман" - това са етапите на едно богато творческо дело с широк идеен и тематичен обхват. Това са творби, които с течение на времето не губят своята актуалност, прахът на забвението не пада върху тях, а напротив - и театрали, и зрители, и читатели продължават да ги поставят на сцената, гледат и четат. Това е безпогрешно указание, че драматургията на Камен Зидаров издържа изпитанията на времето - най-верният критерий на художе ственото творчество, висшата награда за твореца.