Гуляшки

Редакцията на списанието се обърна към белетристите Андрей Гуляшки, Георги Марков и Милчо Радев със следните въпроси: Какви пътища измина социалистическата ни белетристика през двадесетилетието? Какви основни моменти виждате в нейното развитие (съответно в развитието на романа, повестта или разказа)? Към какви главни проблеми и конфликти от нашето съвремие проявявате особен интерес? Кои явления на социалистическото преустройство, кои проблеми на човека от града и селото, на интелигенцията и младежта Ви занимават във Вашето творчество? Кои увлечения смятате за вредни в съвременната белетристика? От какъв род чужди влияния се освобождава тя, за да се развива поплодотворно? Какъв неизпълнен дълг има пред читателя нашата белетристика? Какви нерешени задачи виждате пред нея? Какви страни от традицията смятате, че могат да бъдат ползотворно развити от съвременния белетрист? В каква посока виждате новаторските търсения на съвременния белетрист? В какво направление са Вашите собствени дирения на нови начини за изказ? Какви нови елементи на белетристична техника, на жанрово обогатяване и преливане на жанровете според Вас влизат в понятието за съвременна белетристика? Как се пречупват те в собственото Ви творчество като Ваши собствени предпочи тания?

След първите си разкази, печатани във в. „Струя“ и „Труд" през периода 1933-1935 г., Андрей Гуляшки публикува няколко по-значителни белетристични творби: романите „Дон Кихот от Силвеция“, „Смъртна присъда" и скиците „Жени“. Тези произведения са без особена художествена стойност. Те са младежки опити. Авторът е все още млад човек - току-що е прехвърлил 25 години, възраст, твърде ранна за белетриста. Обикновено на такава възраст литературните влияния са най-силни. Те трудно могат да се преодолеят. Непосредствените жизнени наблюдения, впечатления, целият оня огромен жизнен материал, който е нужен на белетриста, за да изгражда своите творби, не е събран. Оригиналността на художника за виси почти винаги ог дълбочината, с която прониква погледът му в дей ствителността. Ранните белетристични произведения в повечето случаи са или автобиографични на интимна тематика, или пък в една или друга степен подражателни. Изключенията като „Буденброкови" на Томас Ман са малко.

Сред многообразието от творчески сили в съвременната българска литеB латура Гуляшки има свое неоспоримо място като майстор на настроението, на атмосферата. Нека прехвърлим мислено „Златното руно“, „Седемте дни на нашия живот“, „Един ден и една нощ“ ... Всяко заглавие извиква преди всичко спомена за определена емоционална атмосфера, за един климат, който зреят и търсят решение проблемите на времето в неговото вечно дви жение от минало през настояще, към бъдеще. Това движение се проявява в творчеството на Гуляшки повече като благороден, изконен стремеж на човека към щастие и хармония, а по-малко като израз на конкретни социални сблъ съци и изострени идейно-политически конфликти. Невинаги ще открием него сгъстения драматизъм на класовия двубой, на борбата, от която спира дъхът и която не знае пощада. По-рядко ще изтръпваме от динамично разви ващи се събития, от развоя на ефектна интрига, забравили всичко освен съби тието. Даже в „Приключенията на Авакум Захов“ читателят ще намери достатъчно възможност да отклони внимание от криминалната загадка, за да се наслади на природата, да проследи с доброжелателство любовните трепети на героите, да помечтае с тях за щастието. Царството на Гуляшки - това светът на възвишените идеи, на благородните чувства, на тънките душевни трепети и леки загатвания - оная най-трудно уловима област, където миналото умира не с революционен взрив и не окончателно, а бавно, тихо, външно слабо забележимо; където заедно с исторически обреченото старо се руши и нещо от човешката душа, за да се замести пак бавно и постепенно с ново, посъвършено, по-богато. Гуляшки осъжда стария строй, защото той е погубил човешкото щастие и хармонията в света. Неговата съвременност е преди вси чко емоционално богатство, победила и побеждаваща красота, жертвено бла городство, извисило се над дребното, егоистичното, грубо материалното. А e бъдещето ще бъде тържество на красотата и човечността. В тази атмосфера всеки герой, всяко събитие звучат със свой глас, поели мисловния и емоционалния товар на авторовата личност. Действителността в творбите на Гуляшки се пречупва през неговото светоотношение, отразява личните му социални и нравствено-етични концепции, неговия цялостен мисловен и емоционален строй, носи яркия отпечатък на специализирано есте можем тическо възприемане. Можем да харесаме или не дадена негова творба, но не да не признаем, че тя носи ярките белези на творческата му личност, че е невъзможно да бъде писана от друг. Защото Гуляшки остава винаги ве20 рен на своето естетическо и етическо кредо, единен в своя художествен мироглед. Едва ли можем да си представим по-субективен автор от Гуляшки. Пъ стротата на живота го привлича с определени страни, които съответствуват именно на неговата мисловна и емоционална нагласа, на неговите непосред ствени естетически предпочитания. Той не се крие зад героите си, не следва стриктно определени сюжетни и композиционни принципи, а ги подчинява на своята лична идейно-естетическа мярка. Приел позицията на разказвач, авторът е винаги осведомен за събитията по-добре от героите си и те - героите и събитията - са в ръцете му. Авторовото присъствие невинаги еперсонифицирано, авторът често напомня за себе си, като прекъсва обективното изложение на събитията, например с бележката: „По-нататък нещата се развиха така ..." и предава развръзката в кондензиран, преразказан вид. Или повежда читателското внимание в определена насока, за да бъде разбрана мисълта му правилно: „За да се схване отчетливо Людмилиният портрет, трябва да си припомним, че..." и т. н.

На поколението, което навлезе в прогресивната ни литература през сре дата на 30-те години, бе съдено да положи основите, да очертае началните етапи в развитието на съвременната социалистическа поезия и белетристика. В неговите творчески усилия, идейни и стилови търсения в естетическото овладяване на действителността ще открием ония насоки и тенденции, без които е невъзможно да се разбере патосът, идейната категоричност, емоционалната извисеност на „литературата на свободата“. Създател на определени традиции в революционната литература, това поколение има специфични особености, които го обособяват като фактор в историко-литературния процес и определят приноса му в националната култура. Неговата жизнена и творческа съдба се очерта необикновено сложно и противоречиво. То се роди след пожарите на една война, когато обществените и културните явления губят окончателно своята простота и еднолинейност, за да започне съзнателен живот сред изострящи се социални битки, под ударите на освирепелия фаши зъм, под угрозата на нова, още по-страшна война. Оформя се с ранна житейска мъдрост и зрелост, дейно целенасочено и мъжествено, за да създаде здра вото ядро на побеждаващата революционна литература. Това бе една творческа интелигенция, която излиза от народните низини, от бедните и средните градски и селски слоеве и търси своето утвърждение като народна, борческа, революционна сила. Много бързо тя попада в кипежа на социалните борби, много бързо трябва да се определи класово, да се ориентира социално, да намери мястото си на рязко очерталата се барикада. Всяко опростяване на тази класова барикада би било неточно, би довело до опростяване на самия историко-литературен процес. Защото въпреки крещящото противоречие между „отсам и „отвъд двата лагера не са вътрешно единни. В буржоазната литературна фаланга се очертават прослойки и групи, стоящи по-близо или по-далеч от прогресивната интелигенция, а самият пролетарски литературен фронт е в непрекъснато движение и развитие, израства и се консолидира, отхвърляйки от себе си чуждите елементи и привличайки все повече симпатизанти. Картината се усложнява от моментите на взаимно проникване и влияние на левите идеи в официалните литературни среди. За пролетарската интелигенция от 30-те години търсенето на творчески път, създаването на морални устои, определянето на духовни ценности — процеси, характерни за всяка млада генерация - се съчетават неразривно с определяне на класовата позиция, на идейния ориентир.

На 29. V. 1975 г. се състоя публична защита на дисертацията на Катя Кирилова Бъклова на тема „Идейно-естетически измерения на съвременния герой в прозата на А. Гуляшки и К. Калчев“. На защитата присъствуваха членове на Научния съ вет, писатели, научни сътрудници, специалисти и аспиранти, граждани. Рецензентите проф. Ефрем Каранфилов и проф. д-р Васил Колевски изтъкнаха в рецензиите си, че избраната тема дава възможност на дисертантката да разкрие творческата индивидуалност на А. Гуляшки и К. Калчев в руслото на общите закономерности у нас преди и особено след 9. 1X. 1944 г., а така също и да вземе отношение по най-актуалните проблеми на съвременната ни литература. По повод ранните творчески търсения на разглежданите автори проф. д-р В. Колевски оцени високо страниците, посветени на кръжока „Христо Смирненски". В тях дисертантката се стреми да покаже цялата сложност на явленията от 30-те години, още повече, че у някои по-млади литератори у нас напоследък се забелязва неправилно подценяване на писателите от групата на „РЛФ". Изтъквайки главите, в които е разгледана поетиката и главно стилните особености на Гуляшки и Калчев, В. Колевски подчерта една позитивна тенденция в съвременното ни литературознание - идейно-тематичните проблеми да се свържат в един по-системен анализ с въпросите на художествената структура, за да се постигне цялостна оценка на художествените явления. В своето изказване проф. Е. Каранфи лов подчерта, че същината на художест вената творба може да се изясни най-добре посредством „живота“ на героите, чрез умението на автора да се домогне до значима проблематика, която да въплъти в герои, в необходимата мяра индивидуа лизирани и типизирани. Посочвайки рисковете, свързани с паралелното сравняване на двама автори, рецензентът утвърждава, че в края на краищата всичко зависи от методологията, от избраните средства за изследване и от способността за конкретен анализ. Изтъкнато бе, че дисертантката е съумяла да постигне атмосферата на 30-те години, когато се формират А. Гуляшки и К. Калчев, както и да обясни убедително ранните неуспехи на А. Гуляшки. Като най-цялостен и правдив е посочен анализът на историческата проза на А. Гуляшки. Приносен момент пред ставят обобщенията за положителния герой у двамата разглеждани белетристи, които са пръв опит да се осмисли характерното, отличаващо положителните герои на тези утвърдени наши автори. Отбелязана бе също правилната методологическа постановка, добросъвестното и задълбо чено познаване на конкретния художествен материал и библиографията върху него, както и оригиналните обобщения и изводи, необходими, за да бъде присъдена на дисертантката научната степен „кандидат на филологическите науки". В обсъждането на дисертацията взеха участие проф. Г. Димов, н. с. Елка Константинова, н. с. Хр. Йорданов, проф. Ст. Каролев. Проф. Г. Димов изтъкна, че дисертантката се домогва по свой път към съвременната проблематика и базирайки се на пра вилна методология, свързва художестве ните явления с цялата обществено политическа действителност през 30-те години. Паралелният анализ на двамата автори дава интересна възможност да се оцени тяхното творчество и да се видят същест вени страни от тяхната поетика. Възра женията по отделни оценки и постановки не намаляват положителното впечатление от самостоятелните занимания на К. Бъклова и от качествата, които показва като изследовател на съвременната литература.

„Нека оприличим идеала по красивото като един своеобразен „Монт Еверест" - Исай Дамов, Емилиян Киров, Лукановците - това са несъмнено „алпинисти", тръгнали да покоряват този най-висок връх в света. Обединява ги обща цел - изкачването на върха; сближава ги една обща черта от характе рите им - склонността им да рискуват главите си в името на голямата цел. Но дори и при уговорката, че „Монт Еверест" в случая е един символ, приме рът ми в значителна степен опростява нещата, тъй като символът е само вън шен израз на вътрешни търсения. Затова бих казал, че общото, което сближа ва тия мои герои -това са техните вътрешни търсения и естествено оная обща черта от характерите им, която обуславя търсачеството им и определя главните насоки в тяхното житейско поведение" - така сам Андрей Гуляшки характеризира своите герои (в. Литературен фронт, 19. VI. 1983). Писателят ги на рича „изкачвачи на Монт Еверест“, „аргонавти", тръгнали да търсят злат ното руно". Естествено далеч невинаги личната оценка на автора е най-точна и меродавна, но в случая А. Гуляшки акцентира върху една твърде специфична черта на произведенията си, чието развитие можем да проследим в цялостния му творчески път. Понятието „златното руно" има особено присъствие в белетристиката на А. Гуляшки. Първо, то се явява като заглавие на последната част от трилогията „Ведрово" и още тогава придобива особен символен смисъл, който постепенно обгръща в периметъра си цялото творчество на писателя. В поголяма или по-малка степен всичките му произведения са подвластни на този мотив, доразгръщат, доизясняват същността му. В галерията на многобройните литературни герои, създадени от твореца, точно образите на романтиците мечтатели, подчинили живота си на един висш идеал, на един голям стремеж, се открояват между най-ярките, най-силните като художествена реализация, най-запомнящи ce. Темата за духовното търсачество преминава като обединяваща идейноемоционална връзка през десетките творби, излезли изпод перото на А. Гуляшки, и се разгръща многостранно, едновременно в обществен и личен план. Реалната човешка жажда за щастие е граждански и исторически конкретно оцве тена; тя надхвърля далеч границите на интимното битие, приобщава се към съд бата на милионите.