Към 40-годишнината от социалистическата революция в България

Още с първите си сборници разкази „Покрайнини“ и „Ние, величествата" Димитър Вълев представи в оформен, цялостен вид своеобразието на творческото си виждане. Двете книги откриха и предпочитаната територия на писателя - селото, което познаваше много добре, бе живял там и го носеше като нещо съкровено у себе си. Те ни дават и една точна представа за творческата амбиция на Вълев да напише хроника на своето време", в която да се долавят извивките на изменящия се живот, да се усетят топлите багри на Юга, където „небето потъва дълбоко и се разтваря в сини вирове, а по платното през ментовите ниви бягат безплодни пътища и се спират в едно бозово петно - село Армудово". Усетът към невидимото в личността, способността да затваря в една или друга сентенция особеностите на своите герои успешно насочват художестве ното изложение към точната психологическа оценка за света и за хората, за сьбитията и за индивидуалните човешки състояния. Затова присъствието на постоянен персонаж - стария Постолов, секретаря Сашко, старшината Яшов и др. - в двете книги ерезултат не само от стремежа на Вълев към единство на художествената действителност, към обемност на внушението, но най-вече от спецификата на творческата, идейно-художествена задача - да се уловят основните посоки на скритото дълбоко във всекидневието на селското битие историческо движение, неизменното и постоянно изменящото се, стабилността на социално-политическото и нравствено-психологическото. Това впрочем опре деля и силно изразения психологически характер на неговото повествование, амбицията да се търсят полюсните състояния както в света на отделната личност, така и в отношенията й с другите. Една трудна задача, която Вълев съ умява да реши благодарение на овладяната диалектика на смешното и тъжното: неговите герои се смеят над себе си, но и не забравят да преценят недостатьците на другите и не бягат от директния сблъсък с тях. Вълев обаче не се увлича по оригиналните обрати на комичното, не се стреми да изненада читателя с остроумието си; неговата творческа цел е друга: в тази именно съвместимост на смешното и на тъжното да открие критичната самопреценка на героя, която се разгръща като активно отношение към света.

„Нека оприличим идеала по красивото като един своеобразен „Монт Еверест" - Исай Дамов, Емилиян Киров, Лукановците - това са несъмнено „алпинисти", тръгнали да покоряват този най-висок връх в света. Обединява ги обща цел - изкачването на върха; сближава ги една обща черта от характе рите им - склонността им да рискуват главите си в името на голямата цел. Но дори и при уговорката, че „Монт Еверест" в случая е един символ, приме рът ми в значителна степен опростява нещата, тъй като символът е само вън шен израз на вътрешни търсения. Затова бих казал, че общото, което сближа ва тия мои герои -това са техните вътрешни търсения и естествено оная обща черта от характерите им, която обуславя търсачеството им и определя главните насоки в тяхното житейско поведение" - така сам Андрей Гуляшки характеризира своите герои (в. Литературен фронт, 19. VI. 1983). Писателят ги на рича „изкачвачи на Монт Еверест“, „аргонавти", тръгнали да търсят злат ното руно". Естествено далеч невинаги личната оценка на автора е най-точна и меродавна, но в случая А. Гуляшки акцентира върху една твърде специфична черта на произведенията си, чието развитие можем да проследим в цялостния му творчески път. Понятието „златното руно" има особено присъствие в белетристиката на А. Гуляшки. Първо, то се явява като заглавие на последната част от трилогията „Ведрово" и още тогава придобива особен символен смисъл, който постепенно обгръща в периметъра си цялото творчество на писателя. В поголяма или по-малка степен всичките му произведения са подвластни на този мотив, доразгръщат, доизясняват същността му. В галерията на многобройните литературни герои, създадени от твореца, точно образите на романтиците мечтатели, подчинили живота си на един висш идеал, на един голям стремеж, се открояват между най-ярките, най-силните като художествена реализация, най-запомнящи ce. Темата за духовното търсачество преминава като обединяваща идейноемоционална връзка през десетките творби, излезли изпод перото на А. Гуляшки, и се разгръща многостранно, едновременно в обществен и личен план. Реалната човешка жажда за щастие е граждански и исторически конкретно оцве тена; тя надхвърля далеч границите на интимното битие, приобщава се към съд бата на милионите.

Павел Вежинов формира своята поетика в рамките на класически епичното както под ранното влияние на западноевропейските и руските реалисти, така и в школата на родната традиция. Но въпреки последователния, сякаш нарочен стремеж да няма „нищо общо с лириката“, както сам той заявява, още ранната му градска проза изненадва с лирическите си интонации и една особена субективна оцветеност. Макар скрити в общия обективно-епически контекст, потопени в толкова характерната за Вежинов атмосфера на „емоционална охладеност, лирическата одухотвореност и метафорично-символните обобщения са органичен елемент на неговата поетика. По-малките жанрови форми - разказът и новелата - сякаш първи предчувствуват тенденциите в белетристиката на 70-те години, в тях поетиката на Вежинов по собст вен път „съзря" за ново художествено мислене в по-обемната жанрова форма на романа. Структурата на някои от новелистичните цикли, които един критик сполучливо нарече фрагменти от „отворен" роман,2 предусеща монтажноантитезната поетика на бъдещия роман „Нощем с белите коне" (1975) - ярка художествена изява на основни тенденции в естетическото мислене на 70-те години. Съвсем естествено е, че първият резонанс на критиката беше на нравстве но-философските проблеми в произведението. Но в общия контекст на търсе нията в съвременния литературен процес този роман придоби изключително типологическо, симптоматично значение (макар Вежинов винаги да буди поскоро остро чувство за творческа обособеност и своеобразие). Това е още едно доказателство, че лицето на жанра се чертае не от най-, типичните" като количествена повторителност явления, а от най-ярко художествените, защото именно те са естетически функционални за развитието на поетиката. Съвсем неслучайно много скоро след появата му романът беше оценен от критиката като „първата от тези книги, които се оказаха своеобразен трансформационен възел (курс. м.) на новите превъплъщения в романа". Книгата изненада читателя, успял вече да свикне и да очаква т. нар. „лиризирани" структури на 60-те години, преди всичко със своята „традиционност" като поетика. (Именно тя даде най-много основания на критиката в подкрепа на тезата за връщане към нов социален роман".)

В цялостното развитие на българската художествена проза фантастичното най-често изпълнява второстепенна, подчинена роля в очевидното преобладаване на художествени структури с реалистична съдържателна същност. Става дума за фантастичното като относителен антипод на реалистичното (за пъл ното и категорично противопоставяне на тези две естетически категории може да става дума, тъй като фантастични елементи присъствуват във всяка художествена условност); става дума за фантастичното като самостоятелна, „фантастична" идея, въплътена във фантастична образност при самостоятелната художествена фантастика, и за фантастична образност, носеща алегоричен реалистичен смисъл при иносказателната фантастика. Поради здравите и трайни връзки на българския писател с конкретните прояви на народния бит и обществен живот фантастичното се използува от малцина автори, чийто начин на възприемане на света не е най-типичен за българина. Българското съзнание обикновено търси трезвото, логичното, практи ческото решение на конфликтите, избягва абстрактните и космическите философски дилеми; чуждо е на духовната мистика и на ирационалното тълкувание на битието. Обяснението за второстепенната роля на фантастичното в българската художествена традиция трябва да се търси в националната история и народопсихология, в националните възгледи на земното и отвъдното, в начина на мислене на българския писател, в националната художествена логика. Една съ поставка с друга европейска литература и народопсихология, като например с полската, в която фантастиката играе първостепенна роля, би ни разкрила неподозирани различия. Прави впечатление фактът, че към фантастична изобразителност българските писатели се ориентират в периоди, когато се активизира в националното изкуство процесът на европеизацията, когато най-упорито се търси универсалното и се засилват чуждите влияния. Стремежът за приобщаване към световното литературно развитие тласка неосъзнато българския творец към фантастиката, към възраждането на фолклорните и средновековните художествени традиции. Така става в началото на нашия век - при символизма; след Първата световна война - при диаболизма и след 1956 г. - при качествено новото възраждане нана фолклорната традиция и при т. нар. „научна фантастика".

Съвременната ни детско-юношеска литература се създаде и разви на базата на здравите реалистични, народностни и демократични традиции на класическото наследство. Едно от същностните и качества, което днес определя нейната актуалност, идейна и социална съдържателност, е здравата връзка с живота, с неговите преобразувания, с крупните обществени и духовни промени на нацията. Още началните стъпки на младата социалистическа литература за деца и юноши очертаха правилната насока, верните отправни точки и класово-партийни пози ции на бъдещото творчество. Неслучайно в първите години след победата на 9 септември 1944 г. писатели от всички поколения отправиха поглед към антифашистката борба и нейните герои, към саможертвата на борците антифашисти в името на свободата, към народното участие в съпротивата. Само за пет-шест години се създадоха редица значителни произведения, някои от които станаха класика. И до ден-днешен „Митко Палаузов“ и „Героите на Белица" от Марко Марчевски, „Каблешково гори“ и „Училище за смелите“ от Емил Коралов, „Ленко" от Георги Караславов, „Гемия в морето" от Мария Грубешлиева, „Колибарчето" от Калина Малина и др. са любимо четиво вече на няколко поколения пионери. В същите тези развълнувани първи свободни години някои автори си поставиха и много трудната задача да пресъздадат новия необикновен живот на нашата страна, новия необикновен герой на бурното съзидание, проблемите и въпросите около неговото формиране и проявление. Но докато антифашистката борба предлагаше изобилно богат материал, свързана беше с героичното - мотив с огромна привлекателна сила за младия читател, - с образите на смели и самоотвержени борци, то темата за новия мирен живот и героите на този живот все още нямаше изпитана жизнено правдива основа, ня маше първообрази и съществуваше най-вече в представите на творците. Ето защо и първите произведения, третиращи проблемите на качествено новия ден и качествено новия човек, в по-голямата си част бяха декларативни, емоционално приповдигнати, морализаторски и догматични. Това се отнася особено до белетрис тиката, която е и обект на настоящата статия. Намеренията бяха повече от добри, честни и смели, бих казала, но на практика" не се получиха убедителни И въздействуващи творби, тегнеше върху крилете култовският догматизъм.