Радев

Редакцията на списанието се обърна към белетристите Андрей Гуляшки, Георги Марков и Милчо Радев със следните въпроси: Какви пътища измина социалистическата ни белетристика през двадесетилетието? Какви основни моменти виждате в нейното развитие (съответно в развитието на романа, повестта или разказа)? Към какви главни проблеми и конфликти от нашето съвремие проявявате особен интерес? Кои явления на социалистическото преустройство, кои проблеми на човека от града и селото, на интелигенцията и младежта Ви занимават във Вашето творчество? Кои увлечения смятате за вредни в съвременната белетристика? От какъв род чужди влияния се освобождава тя, за да се развива поплодотворно? Какъв неизпълнен дълг има пред читателя нашата белетристика? Какви нерешени задачи виждате пред нея? Какви страни от традицията смятате, че могат да бъдат ползотворно развити от съвременния белетрист? В каква посока виждате новаторските търсения на съвременния белетрист? В какво направление са Вашите собствени дирения на нови начини за изказ? Какви нови елементи на белетристична техника, на жанрово обогатяване и преливане на жанровете според Вас влизат в понятието за съвременна белетристика? Как се пречупват те в собственото Ви творчество като Ваши собствени предпочи тания?

След като служи дълги години като дипломатически представител на България в различни столици на европейския и американския континент - в Букурещ, Хага, Анкара, Ва шингтон, Лондон и Брюксел, - Симеон Радев бе оставен след 1935 г. известно време като „пъл номощен министър на разположение" в Министерството на външните работи и изповеданията, след което мина в пенсия. Именно през тези години, непосредствено почти преди Втората све товна война, аз се запознах с него и между двама ни се установи пряка връзка. По онова време аз работех в излизащия като издание на Външното министерство всекидневник на френски език „Ла Бюлгари". Като дългогодишен публицист С. Радев обичаше атмосферата на вестника и той започна да идва все по-често в редакцията на „Ла Бюлгари“, където оставаше понякога продължително време на разговор. Бивш възпитаник на прочутия френски лицей в Цариград „Галата-Сарай", френският език имаше за него особена притегателна сила и разговора, който обикновено се отнасяше до един или друг френски писател, до едно или друго произведение на литературата, С. Радев обичаше да си служи с този език съвсем спонтанно, B понякога дори и тогава, когато събеседникът му не знаеше френски.

Втората книга на Иван Радев като че ли свидетелствува за известно преместване в интересите му на литературовед. След очерка за една от най-интересните фигури в литературната ни наука - Б. Пенев -той се насоч ва към възрожденската литература. Но пре местването е само привидно: първата книга е методологическо въведение" към втората и бъдещите му усилия. В подтекста на „Бъл гарска възрожденска литература" се чувствува желание за преодоляване и допълване на някои от постановките в капиталния труд на Б. Пенев, пък и на съвременното разглеждане на литературата ни от периода на Възраждането. Това е, струва ми се, силата, коя то обединява изследванията, поместени в „Българска възрожденска литература". Основен, най-често разглеждан и пряко свързан с националния ни характер и националната ни култура е въпросът „За забаве ността на ренесансовия процес у нас", с разглеждането му започва и Радев. Проблемът е поставен в широк исторически контекст (XV-XIX в.). Излизайки от един здрав и оправдан в случая консерватизъм, авторът оспорва крайностите на тезата за ренесансо вия характер на българската култура преди XVIII в., без да отрича новото в нея, което обаче не надхвърля етапа на „зародиша". Търсейки причините за забавеното развитие, Радев не отхвърля тезата на Е. Геор гиев за прекъсването на ренесансовия процес у нас поради преместването на центровете на европейската търговия към Атлантика и Балтика, но насочва поглед към историята ни. Робството, посочвано като причина за неща стията на българския народ още от Паисий, тук е разгледано аналитично, с комплекс следствия, определящи забавеността на развитието ни.

Животът и делото на бележития бъл гарски възрожденец Софроний Врачански са привличали вниманието на мнозина наши и чуждестранни изследвачи - и в миналото, и в наше време. Повечето изследвания обаче са били насочени предимно към проучване на биографската, историографската, фактологическата страна от живота и дейността му, търсени са източниците, генезисът на едно или друго негово съчинение, чертите и параметрите на неговия мироглед. При тия усилия обаче, колкото и плодотворни да са се оказвали в една или друга насока, невинаги се е държало сметка за целия комплекс от компоненти, за всички аспекти на многооб разното му дело - утвърдило многопосочни традиции в духовния живот на формиращата се българска нация. А и онези, които са се домогвали до една по-цялостна трактовка на книжовното наследство на видния въз рожденец, не са изчерпвали въпросите, които неизбежно ни се налагат при една съвременна критико-аналитична оценка на отделните му книжовни изяви, особено що се касае до ролята и мястото му в литературния процес на епохата. Затова при несъмнените си завоевания нашето литературознание е все още в дълг пред епохалното дело на Софроний Врачански - една репрезантативна личност, към която тепърва ще се връщаме в стремежа ни към народностно самопознание и разкри ване етапите на нравствено-естетическото ни осъзнаване. Нима не е извънредно показателно обстоятелството, че в наше време интере сът към този народен будител" непрестанно расте, и то не само у нас, но и в чужбина! Неговото „Житие" е преведено на немски, френски, английски, унгарски, на него се посвещават докторски дисертации! Ето още едно основание и родното ни литературознание да погледне от по-други критерии и аспекти на този своеобразен феномен във възрожденския ни духовен живот. И колкото по-отблизо се сродяваме с автора на Житие и страдания грешнаго Софрония", колкото по-вглъбено се вглеждаме в неговите съчинения и ги поставяме на фона на тогавашния книжовен живот у нас и на Балканите, толкова повече се умножават въпросите, които изискват една съвременна интерпре тация, за да се види истинският му ръст и 166 място в националните народностно-възро дителни, културно-исторически процеси. Очевидно на подобно съзнание не е бил чужд и Иван Радев, който все по-плодотворно се изявява като ревностен изследвач на въз рожденската ни литература, осветлява инте ресни страни от нейната културно-естетическа, народно-психологическа същност. Новият му труд, посветен на Софроний Врачански, идва да потвърди тези негови плодотворни усилия, да ни убеди в умението му да подхваща инте ресни и недостатъчно осветлени въпроси, да ги поставя на един широк обществен и културен фон, за да достигне до нови изводи и характеристики. Монографичното му изследване за Софроний Врачански наистина разширява знанията и представата ни за ръста и значимостта на първия преписвач на Паи сиевата история, дава ни възможност да вникнем по-дълбоко в смисъла, съдържателността, идеите и патоса, в структурата и поетиката на Софрониевите съчинения, за да се откроят те със свое място и значимост в историко-литературния процес.

Към книги като „Столица на оцелелите" от Иван Радев може да се погледне от различ ни ъгли. Защото и амбициите и са в няколко посоки - публицистична,краеведска, историческа, литературна, социолнопсихологическа и народоведска. Но няколко посоки, това още не значи разнопосочност. В случая - защото съществува здраво вътрешно единство както в концепцията на автора, така и в обективния характер на книгата. Но мисля, че ще сгре шим, ако не поставим правилно ударението върху един от елементите от формулировката на този предмет - Търново от 1877-1879 г. като притегателен център за оцелелите представители на българската възрожденска интелигенция. Струва ми се, че акцентът пада не върху Търново, а върху понятието, пред 142 ставено от трите думи българска възрожден ска интелигенция" ; всяка от тях поема част от ударението. И понеже, както е добре извест но, голямата част от възрожденската ни инте лигенция се стреми към творческа изява пре ди всичко в полето на книжовността, то зако номерно е към „Столица на оцелулите" да се тръгне първо от литературоведска глед на точка. И така литературно Търново" през две те преломни години - 1877-1879. Но както страстно ни убеждава авторът на „Столица на оцелелите“, проблемът не е чак толкова частен. По това време всички пътища водят към Търново, тук са и четиримата големи сред оцелелите - Л. Каравелов, П. Р. Славейков, В. Друмев, Ст. Стамболов. Около тях са и мнозина от другите: Св. Миларов, Ц. Гинчев, Др. Цанков. д-р П. Берон, Т. Шишков... Всички те са обладани не толкова от литературни, от творчески амбиции, привлича ги въз рожденото отечество, на което Търново е найЯркият символ, изгаря ги желанието да участ вуват в съграждането на свободна България. Още от времето на Паисий, а дори и по-рано, българският книжовник стои начало не само на духовния, но и на обществения живот, той е духовен, но и политически водач. С възникването на държавните институции и партиите постепенно картината ще се промени, но в първите дни на свободата, когато Търново е столица на оцелелите", начело на обществе ния живот стоят първенците на литературата ни - Л. Каравелов, П. Р. Славейков. Световната история ни предлага малко примери за подобни републики на поетите. Доколкото все пак ги има, те винаги възникват след някоя голяма революционна промяна. И за съжа ление никога на са дълговечни. Скоро и Тър ново ще престане да бъде столица на оцеле лите", България няма да е република и ръководителитей няма да пишат стихове. На пре ден план в обществения живот почват да излизат нови сили, нови хора, нови възгле ди. По железните закони на историческото развитие свободният живот ще се окаже поразличен от мечтите на тези, които с пушка и перо са воювали за него.