дело

В една дописка на вестник „Независимост" от 1874 година братята Димитър и Константин Миладинови са характеризирани като дейци с общонационално значение. Техните имена са поставени редом с имената на Георги Раковски и Петко Славейков. Ще преминат цели столетия и хиляди години - се подчертава в дописката, -а тяхното име ще да се произнася с благоговение и в българските песни, и в българ ските приказници, и на седенките .. Защото „Миладиновци са предтечи, а тех ните последователи са допълнители на онова начало, на което ще бъдат написани първите страници на българската нова черковна и гражданска свобода..."1 Дали в случая имаме дописка, действително изпратена от неизвестен търновски патриот, или и тя е била съчинена в самата редакция на „Независимост", не може да се установи с положителност. Едно обаче може да се счита за безспорно, - че и Каравелов и Ботев, като редактори на вестника, са били най-малкото съгласни с развитите в дописката мисли и преди всичко с преценката за братя Миладинови. А това е достатъчно показателно. Впрочем тези предтечи" на великата борба за народно освобождение и сами ясно съзнавали голямата историческа задача, с която са се били нагърбили. Следователно те не са могли да не предвиждат и опасните рискове, пред които ги е изправяла тя като царски душмани". Ето защо, когато пред щиковете на многоброен полицейски конвой бива подкаран на съд за столицата на Отоманската империя, Димитър Миладинов нито за миг не се съмнява, че го водят на явна смърт 3 А по същото време по-малкият брат не случайно прави такава гореща патриотична изповед пред благородния си меценат Йосиф Щросмайер: че - распространяещем по възможности просвещението и приготовляещем народа за свобода" - той е готов да пожертвува ако е нужно и самаго себе, кръвта и живота си за своя народ". И те наистина без колебание ги пожертвуваха, за да заживеят навски в душите сърцата на признателните поколения.

Творците на художествени ценности са малцина белязани от съд бата люде, които прекрачват границите на много страни, вдъхновяват не едно поколение. Значимостта и обаятелната сила на тези творчески личности са толкова по-големи и всеобхватни, колкото по-органическа е връзката между художествени завоевания и обществено поведение, между идейно-естетически прозрения и гражданско-етични позиции. Такива хора като маяк привличат погледите на всички, които живеят с поривите на един по-интензивен духовен живот, обладани от по-високи идеали за социално добруване и нравствено издигане. Читателите се обръщат към делото на подобни творци, за да се сродят с тяхната душевност и мисловност, да намерят опора на своите терзания и търсения. Такъв извор на мъдрост и знания, на идейно-естетическите изживявания и гражданско-хуманистични идеали представлява несъмнено и творческата биография на Людмил Стоя нов, който вече прекрачи последната четвърт на столетието. Повече от половин век личността на писателя и гражданина Людмил Стоянов се извисява в литературния ни и културен живот. Тя извиква любов и признателност не само у нас, но и воред културната общественост на други страни. Неговият жизнен и творчески път е наистина рядко поучителен. В делото му са намерили въплъщение много от проблемите на времето, тревогите и прозренията на няколко поколения, тенденциите на националното ни литературно и културно развитие от десетилетия насам. Преминал през сурови изпитания, платил дан на модните естетически те чения от началото на века, Л. Стоянов проявява идейно-нравствена устойчивост, преодолява опасните увлечения, за да се закали и извиси по-късно с целия си ръст на творец-хуманист и гражданин-комунист.

През м. декември т. г. нашата културна общественост чествува 60-та годишнина на един от най-четените у нас и в чуж бина български писатели - Орлин Васи лев. Ярките примери на гражданска и писателска доблест в „Бялата пътека“, „Огненият обръч 1923 г.“, „Мъртвите виновни“, „Дивата гора“, „Хайдутин майка не храни", в драмите „Тревога“, „Любов“ и „Щастие“ и в другите му книги, както и в стотиците публикации в периодичния печат изпра виха отново пред нас многоликата творческа фигура на Орлин Василев. Тридесет и седем години той общува с читателите, предава им своите неспокойни мисли и наблюдения, вълнува ги със своите пре живявания, отразили едно голямо богатство от теми, образи и конфликти. На литературното поле младият Орлин Василев встъпва смело и сигурно. Първите две публикации се появяват в Страшимировия в. „Ведрина“. В бр. 37 от 29 юни 1927 са отпечатани статиите „За проститу цията" с подпис Орлин Василев и „Писмо от една жена", подписано с друг псевдоним Плама Петрова. Наскоро след това в бр. 45 излиза „Поклон" - малък прозаичен откъс, израз на любовта към съветската страна. Първите му отпечатани разкази „Служба" и „В София" се появяват в сборника „Дни и нощи", наред с няколко разкази и стихотворения на Емил Коралов, Тодор Харманджиев, Лъчезар Станчев и Иван Велев. Това е литературната среда, в която отначало попада младият писател. През следващата 1929 г. името му вече се среща често по страниците на в. „Дума“, „Глобус“ и „Вестник на жената". Почти във всеки брой на „Дума“ излизат негови произведения - разкази, очерци и статии, подписани с различни псевдоними - Един огняр, Иван Калев, Тесняк, Рог, Ян или без подпис. Това е и годината на първата му книга - излиза романът „Бялата пътека". Следва я сборникът разкази „Прости сърца" (1930). Двете книги са посрещнати с необикновен интерес и предизвикват остра полемика в партийния литературен печат, която продължава повече от година. В същото време младият писа тел увеличава кръга на вестниците и списанията, в които сътрудничи. Това са „Червена трибуна“, „Мисъл и воля“, „Бъл гарска мисъл“, „Съвременник“, „Съдба“, „Родина“, „Кръгосвет“, „Детска радост“, „Светулка" и др. През 1929 г. в кн. 2 на списание „Светулка" излиза първото разказче за деца „Измамената зима", а в кн. 6 и 7 приказката „Конят Камберата".

Българският периодичен печат характерните прояви на Възраждането. Закъснял с повече от два века след Европа, той се разгръща нашироко и обхваща (осо- бено след Освобождението) целия общественополитически, икономически и културен жи вот на страната. В значителната си част дело на горещи патриоти, българският печат взема активно участие в проблемите на своето съвремие. Не е възможно да се представят борбите на Възраждането без трескавата журналистическа дейност на Караве лов, Славейков, Ботев; работата на партията - без подкрепата на „Ново време“, „Работнически вестник". Като събира в себе си творенията на най-големите български умове, изразява техни идейни търсения, стремежи, спорове, борби, българският периодичен печат е и най-сигурният свидетел за нашето минало. Ако се вземе изцяло като едно завършено дело, той дава широка, пълна и подробна картина на обществения живот в България. Не е нужно да се говори, че печатът е траен извор за научни изследвания от всякакъв вид. Ученият, погледнал към миналото, дори с цел да говори за настоя щето или бъдещето, пристъпва към перио1 Димитър П. Иванчев, Бъл гарски периодичен печат (1844-1944). т. І и II. Изд. Наука и изкуство, 1962, 1966 r. 146 дичните издания от изтеклите години като към надежден помощник.

Добре известно е, че не всички съчинения на богатата византийска литерарура са оце лели; някои от тях са познати само библиографски, а други - само по латински или старославянски преписи. Като илюстрация на тази мисъл, поне що се отнася до старославянските литератури, обикновено се споменава името на Георги Скилица, гръцки културен и обществен деец от ХII в. Освен другите негови съчинения, той е автор и на едно житие на Иван Рилски, което сега не е познато в оригиналната си гръцка версия, а само на славянски "1. Приема се, че то е написано „между 1166 и 1183 г., когато мощите на светеца били отнесени в Маджарско, а за това последното събитие не е поменато в житието"

Познато е схващането, че между старата и новата българска литература почти не съществува връзка. Многовековното робство е основна причина за нейното бавно развитие след XIV век, но променените четири века по-късно социалноикономически, идейни и културно-исторически условия са предпоставка тя да се възроди отново: в нова форма и съдържание и без връзка с предходния период. Всички черти, с които се характеризира тази нова в много отношения литература (светската тематика и нейното съвременно осмисляне, взаимните и връзки с руската и южнославянските литератури), нашето литературознание разглеждаше като необичайни и неприсъщи на старата българска литература особености; така за дълго се наложи убеждението, че между стария и новия период в разви тието на българската литература съществува пропаст.

Сред своето поколение литературни критици Пенчо Данчев е един от малцината, които запазиха оперативната си критическа отзивчивост. Несъмнено в това трябва да виждаме не само вярност на професионалния дълг, но и една характерна емоционална" черта на творческата му нагласа: желанието според многоликия литературен поток да се открие златната" струйка на истинския талант, да се отдели и поощри дарованието. Една задача колкото благородна, толкова и трудна, защото да следиш цялата продукция на текущата литература и с авторитета си на утвърден ценител да застанеш зад едно или друго име на начеващ поет и да го защитиш е не само трудоемко, но и рисковано. Вярно е, че младата литературна критика, В чиито ръце от няколко години е почти цялата оперативна рецензентска дейност, направи немалко за откриването и утвърждаването на не един дебютиращ творец; нещо повече - тъкмо нейно дело е отбелязването на появата на повечето от тези творци. Но вярно е също така и че мнението на критици от поколението на Пенчо Данчев в подобни случаи звучи с още по-голяма тежест и е в състояние с авторитетната си присъда да спомогне за бързото узаконяване" на едно или друго писателско присъствие в съвре менната ни литература. Когато някои от по-старите критици, особено от онези, които напоследък се оттеглиха от пряка рецензентска дейност, напише отзив за книга на млад творец, това е истинско събитие, защото означава, че се е появило нещо изключително. Самият факт на интереса на тези критици към такъв автор се превръща вече в свое образен знак и говорещ сам по себе си жест на оценъчно отношение. И може би тъкмо затова, познавайки силата на своята авторитетна дума, те трябва да я казват по-често. Защото знаят много добре, че за пълноценността и плодотворността на литературната критика са еднакво необходими както младежката енергия, така и мъдростта и еру дицията на дългогодишния опит, на профе сионалната рутина. Тъкмо тези съображения предизвикват радостната констатация за едно от най-важните достойнства на критическото перо на Пенчо Данчев: че то остана вярно на същинското си призвание и предназначение. Една същест вена последица от това епокрай другото и преодоляването на повърхностната теза за криза в най-младата ни поезия, за поетически „вакуум" след поколението на Левчев и Башев. Неслучайно и в новата си книга „Съвременни проблеми и автори" критикът е посветил най-дългата си статия на т. нар. от него наблюдения над младата ни поезия". Тези скромно наречени наблюдения са в същност анализи и обобщения върху творчеството на най-младите ни поети, на онези, които утре ще дават лице на поезията ни. Обосновавайки в уводните думи закономерното право на съществуването на това поколение, авторът преминава по-нататък към аргументираната му защита. Подзаглавията (Поезия на гражданския патос“, „Тиха лирика“, „Образност и образомания“, „Опити за философска и формално новаторска поезия") подсказват най-добре ориентацията на критическите усилия: да се очертаят найглавните насоки на идейно-художествените търсения, на онова „идейно-тематично и патосно фокусиране на творческата енергия", което дава според автора (извън възрастовия признак) физиономия на всяко литературно поколение. А че можем да говорим за поколение, показва не само дъл гият списък на млади творци: Георги Константинов, Петър Василев, Кирил Борисов, Нейко Велчев, Цанко Христов, Борис Вулжев, Стойчо Стойчев, Калина Ковачева, Екате рина Йосифова, Иван Цанев, Калин Донков, Живка Балтаджиева, Николай Кънчев и др. По-важно е, че творчеството им дава достатъчно основания да се говори и спори за тях, да се търсят характерните физиономични черти на тяхното поколение.

Ето че Георги Цанев навърши 80 години - една възраст, на която под хождат спомени и равносметки за преживяното и изминатото... Навярно и той вече е написал или ще напише своите спомени. Очакват се и ще бъдат посрещнати с интерес. Все пак те едва ли ще променят и изместят дълбоко за легналия в съзнанието на няколко поколения образ на критика като въплъ щение както на младостта и темперамента на непосредствената критическа реакция, така и на свежестта и живостта на литературната мисъл, на острото чувство за съвременност и за отговорност пред националната ни литература. Наистина академичната осанка с непроменящия цвета си сняг на главата като че ли позабавиха винаги по младежки забързаната и съсредоточена крачка, но те не успяха и не ще успеят да притъпят непресекващия интерес на Георги Цанев към българската литература днес и в миналото, чувствителната му критическа съвест. Литературната дейност на критика и изследователя Г. Цанев е изцяло впле тена в богатото и сложно развитие на българската литература от края на Първата световна война до наши дни. Той е един от най-активните и проникновени ценители на всичко по-значително в литературата ни между двете световни войни. Независимо от някои добре известни колебания и увлечения, със сигурния си усет и висок критерий за естетически пълноценно художествено изображение той допринася извънредно много за развитието на българската революционна и изобщо демократична и реалистична литература от това време. Последователен застъпник на реалистичната естетика, Цанев приема и утвърждава реализма, взет в най-широк смисъл: и реализма на социалистическата, революционната литература, въплътила най-прогресивните идеи на времето и наситена с революционна романтика, и реализма, ограничен около всекидневието с тревогите и мечтите на малките хора и с характерния предметен стил и език, и реализма, който възкресява историята, миналото... Истински борец за реалистична, социално-съдържателна и идейно целенасочена литература, той е непримирим противник на модернистичните и други влияния. За него мисълта, че символизмът и индивидуализмът са „вчера" за българската литература, е аксиома. Не само открито и смело утвърждава правдивото и талантливото, но и категорично отхвърля фалша и бездарието. Отреагирва с темпераментни отзиви и ударни рецензии на първите прояви на млади поети и писатели, като поема риска да утвърди началните им стъпки и да предвиди бъдещото им развитие. Присъдите и прогнозите му за по-нататъшния път на авторите и изобщо на българската литература с малки изклю чения се потвърждават.

Ефрем Каранфилов е един от изтъкнатите представители на българското литературознание, един от нашите най-уважавани и най-популярни критици и публицисти. Сега културната ни общественост отбелязва шейсетгодишнината от рождението му с чувство на признателност за неговия голям влог в социалистическата ни литература, за приноса му в осмислянето на националната духовна история, на добродетелите на народа ни. Пред нас е едно крупно творческо дело, което наистина респектира и с изключителната продуктивност на създателя си (той е автор на 26 книги, като при това те всички се появиха през последните две десетилетия), но още по-важни са вътрешните измерения на сътвореното, съществено е, че със своите произведения Ефрем Каранфилов допринесе твърде много за издигането на обществения авторитет на нашето литературознание. Ако от редица хора то вече не се възприема като някаква тясна приложна област на науката или като филологически упражнения, чиято стойност не излиза вън от стените на университетските аудитории, ако в него вече търсят духовни прозрения, които откриват същностни черти от националното съзнание, от националната философия, от националната психология, от националната душевност - това не на последно място се дължи и на неговите творчески занимания (разбира се, тук веднага ще допълня, че за щастие той не е сам в тези си търсения, че те са една от най-плодотворните тенденции в днешните изследвания на литературната ни и духовна история - за ориентация ще спомена Пантелей Зарев с неговата „Панорама“ и Тончо Жечев с „Българският Великден"). Би трябвало да се очаква, че в отношението си към неговото творчество ще бъда някак дистанциран, че тук ще се намеси въздействието на фактори като формирането на естетическите вкусове в различно време, в различен обществен климат, под влиянието на други „литературни моди“ и т. н. Но не е така. Винаги съм изпитвал чувството на тясна близост с онова, което пише той, винаги се е създавала една кореспонденция без прегради и сътресения. И мисля, че с това усещане не съм само аз, а и мнозинството читатели от по-младите поколения. Няма да е никак пресилено, ако кажа, че тъкмо те са най-ревностните му почи татели, че те са ония, които раждат потребностите книгите му да излизат огромни тиражи. B На какво се дължи това чувство на близост, на духовно р одство? Вероятно не на последно място и на съхранилата се младост на творческите пориви, но по-важно е според мен нещо друго: това, че Ефрем Каранфило в е типична рожба и особено ярък изразител на онзи нов дух, на онази благодат на, освободена от тесногръдие, от догми и схеми атмосфера, която се наложи у нас след Априлския пленум на ЦК на БКП — 1956 година.

Едва ли има друг деец от нашата културна и политическа история, за когото да е писано толкова, колкото за Христо Ботев. От първия му биограф и съвременник Захари Стоянов до днес литератори, езиковеди, историци, философи, библиографи, писатели, политици, военни специалисти, медици - едва ли е възможно да се изброят всички - са изслед вали една или друга страна на неговата житейска и творческа биография, за да имаме днес такава огромна ботевоведска литература, която трудно би могла да бъде библио- графирана в абсолютната и пълнота. Като прибавим към това и факта, че животът и делото на гениалния поет и революционер привличат вниманието и на много чужди учени, ще ни стане ясно пред какви огромни трудности се изправя съвременният био- граф и литературен тълкувател на Ботев. От една страна, ние притежаваме трудовете на Захари Стоянов, Георги Бакалов, Иван Хаджов, Михаил Димитров, Михаил Арнаудов, Александър Бурмов, Петър Динеков, Пантелей Зарев, Михаил Бъчваров и много други, някои от които имат характер на обобщителни и изчерпателни изследвания, а, от друга страна, за много факти от живота и творчеството на Ботев сведения липсват Или пък не съществува единство в мненията. Отговорността при поемането на една такава задача се подсилва в случая и от факта, че авторите разчитат не толкова на нови открития около Ботев, колкото на свое тълкуване на вече известните в науката неща. И още тук искам да изтъкна едно важно достойнство на изследването - изключително добросъвестната скрупульозност по отношение на изворите и предшествуващите изследвания и богатата аргументация на своите становища. За пръв път в нашата литература се явява така ерудиран труд за Ботев, придобиващ чертите и на една малка енциклопедия на ботевознанието. Използувано и уместно цитирано е всичко важно, направено досега, като в много случаи се прави анализ и на причините за съществуващите погрешни становища. Детайлното познаване на епохата и съществуващата литература дава възможност за убедителна интерпретация или ново осветление на фак тите. На пръв поглед съвременното ботевознание не е обогатено много откъм факти, но трудът на Унджиеви води до извода, че новооткритото разширява и уточнява пред ставата ни за редица съществени неща от жизнения път на поета. Така например ценната публикация на румънския учен Н. Чакир от преди няколко години разрешава в голяма степен убедително спора за рождената дата на Ботев. Намереният в архивите на румънското министерство на просветата важен Документ, свързан с учителствуването му в Измаил, дава възможност да се уточни датата 25. XII. 1847/6. I. 1848 г. (За засилване на убедителността на това становище допринася и щателният анализ, който авторите правят на досегашните мнения, удачното изтъкване на грешките в тях. Съвсем основателно се привежда тук и свидетелството на един забравен документ, неизползуван досега в дискусията за рождената година на Ботев - актът за раждане на Иванка Ботева. В този акт, издаден в Букурещ и подписан от Ботев като свидетел, се сочи, че той е на 29 години, а това подкрепя отново тезата за 1847 г.) Откритият от Н. Чакир документ осветлява и въпроса за образованието на Ботев. Оказва се вярно съобщението на Киро Тулешков, че той еследвал една година в Историко-филологическия факултет в Одеса. Н. Чакир помогна да се изяснят и редица обстоятелства във връзка с организацията на българското училище в Измаил. Важни сведения за одеския период на Ботев изнасят още И. 3. Стругацки, Н. Жечев и К. А. Поглубко. Става ясно, че във Втора одеска гимназия е имало и прогресивно настроени учители, като М. Шугуров, М. Онискевич, Г. Нейкирх и др., които не може да не са оказали положително въздействие върху младия калоферен, чиито духовни интереси са били вече сериозно стимулирани в семейството на будния възрожденски деец и учител Ботьо Петков и майката-певица. Използувайки тези факти, унджиеви с основание оспорват становището на Поглубко за преобладаването на елементи на субективно възприятие" в рязко отрицателните изказвания на младия Ботев за Втора гимназия".

Последният, пети том от „Панорамата "* на акад. Пантелей Зарев се появи в една година, която с основание можем да определим и като година на критиката. Има нещо символично в това - най-крупното литературоведческо дело на един от най-изтъкнатите ни критици бе завършено в година на забележим подем в критиката. Защото - извън символиката" - биографията на П. Зарев е до голяма степен биография на критиката ни за последните три десетилетия. Името на акад. П. Зарев свързахме вече трайно с „Панорама на българската литература“. В съзнанието на широката културна общественост „Панорамата" получи завидна за едно критическо творение гражданственост. Така че всяка оценка за този труд ще започва и ще бъде оценка за творческото дело на един живот. „Панорамата" на П. Зарев не е само лично дело. Доколкото тя отразява (и сама тя е) един етап в нашето литературознание и критика, доколкото е значителна следа в най-новата ни литературна история, „Панорамата“ е момент от нашето литературно-критическо самопознаване или ако си послужим с една мисъл на автора, в нея „се усеща присъствието и на самоанализиралия се дух освен на индивида, но и на колектива, на народа". Съвсем в духа на романтичната философия П. Зарев вярва: „Сякаш самата история трябва да направи чрез един субект - индивидуален и колективен - рекапитулация на своето дело... Този именно субект - „индивидуален и колективен - е субективното творческо съзнание за собственото дело като за дело колкото лично, толкова и колективно. „Всичко това - продължава П. Зарев - създава и своеобразната вътрешна драма на изследователя, неговата борба, какво да предпочете, какво да изостави, неговото усилие да отиде още и още по-дълбоко във времето, в съвършенството и несъвършенството на едно нравствено-естетическо творение" (c. 649). Това е съзнанието на творец, успял да се доближи до народната съдба, да направи своя съдба съдбата на художника-писател и да прозре зад преходно личното трайното и непреходно колективното. И затова П. Зарев е винаги емоционално ангажиран. Той може да е привидно безпристрастен - щом конкретният критически анализ го изисква!, - но никога не бива безстрастен. „Измъчва ме въпросът - пише Т. Жечев, - откъде водят началото си не всякога ясно формулираните, но неизменно драматични (разр. м., К. Е.) интонации... „Панорамата“ на такъв улегнал, склонен към уравновесени синтетични реше ния автор като Пантелей Зарев ?"

Животът и делото на В. Друмев никога не са съсредоточавали около себе си изследователските амбиции. Нито новият труд на Д. Леков върху жизнения и творчески път на възрожденския автор има претенцията за преоткриване на художественото му наследство, нито за прилагане на нови методи за научна интерпретация. И въпреки това Васил Друмев - живот и дело" (1976) има свое определено място както сред проучва нията, посветени на създателя на новобъл гарската повест и драма, така и в съвременното наше литературознание. Последица от един дълготраен интерес към живота и творчеството на В. Друмев, както и на цялостните занимания на изследователя с възрожденската белетристика, книгата на Д. Леков концентрира в себе си грижливото издирване и систематизиране на литературните факти, с прецизното им интерпретиране и със стремежа за поставянето им на фона на литературния живот от съответната епоха. В тези три насоки могат да се търсят силните и слабите страни на този труд. Водеща линия в изследването е жизненият път на българския общественик и книжовник. В него се оглеждат някои от най-важните събития на предосвобожденската и след освобожденската епоха. Помощникът на Доброплодни“, „Семинарията не съответствува на нашите надежди“, „Поради липса на средства", „Ти беше за пример труженик", „В свободна България" - в тези глави се съдържат основните моменти от биографията на твореца. Обществената и културната атмосфера на Шумен и Одеса, търсенията и лутанията на младия автор, всичко е основно издирено от литературния историк. Особено внимание е отделено на въздействието на С. Доброплодни и най-вече на това на Г. С. Раковски върху Васил Друмев. „Среща с хора като Раковски е събитие.

Специалистите в областта на българистиката и славистиката са добре запознати с дъл гогодишните търсения на проф. Велчо Велчев, с широтата на творческите му интереси. Неговите работи включват в себе си областта на старата руска литература от X-XVII в., сравнителното литературознание, преди всич ко руско-българските взаимоотношения, а също така и старата българска литература и литературата през епохата на Възраждането. В творческата дейност на учения особено място заема паисиевската тематика. Още написаната през 1943 г. негова книга „Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний" стана принос в паисиеведението. Този труд, както и изследванията на Рикардо Пикио и Надежда Драгова, осветляващи проблемите на творческата история и източниците на „История славеноболгарская“, стана необходим за всеки специалист, който се запознава с делото на Паисий. Интерес предизвикаха и статиите на учения, посветени на изучаването на обществе но-политическите възгледи, на идеологията на Паисий, на неговото място в българската Литература и т. н. Равносметка на неговите дългогодишни търсения в областта на старата българска литература беше и книгата му „От Константин Философ до Паисий Хилендарски" (С., 1979). В монографията „Паисий Хилендарски. Епоха, личност, дело", посветена от автора на 1300-годишния юбилей на българската дър жава, в центъра на вниманието е поставен не само проблемът за корените на Паисиевото творчество, не само въпросът за неговата идеологическа плътност, но преди всич ко въпросът за обкръжението на Паисий, за връзките му със средата, за епохата, породила неговото дело. Като доказва, че книгата на Паисий Хилендарски има просветителско съ Държание, че идеологията на Паисий, въве деното от него понятие за „нацията", третосъсловният патос на призивите му показват как българският монах самостоятелно достига до идеите, които го свързват с епохата на Просвещението в Западна Европа, ученият не забравя да отбележи, че всичко това стаска буржоазна революция, и по този начин да подчертае значението на Паисиевото дело. Независимо от голямото увличане на автора се е удало да покаже убедително в книгата си зараждането на българското просветителство върху широкия фон на развитието на новите икономически, културни и литературни веяния в Атон и в България и във връзка с общославянските и общоевропейските проблеми на онзи период. Върху формирането на просветителските идеи у Паисий и последвалите го български културни дейци не са могли да не повлияят процесите, свързани с общия просветителски подем във всички европейски страни и особено в Сърбия, Румъния и Гърция. Главното доказателство за наличие на просветителски идеи у Паисий Хилендарски авторът на книгата вижда в това, че централна в „История славеноболгарская" става „присъ щата за Просвещението идея за знанието като фактор на развитието, която в последна сметка води към подготовка на умовете за революционни промени" (с. 16). Книгата на проф. Велчо Велчев се състои от седем глави, всяка от които продължава предишната и всичките заедно развиват главната мисъл на изследването - да се покаже просветителската същност и значението на книгата на Паисий в общоевропейски контекст и върху най-широк икономически, политиче ски и културен фон. Още в увода авторът, отстоявайки собствените си концепции, встъп ва в спор с известните постановки на Марин Дринов и особено на Боян Пенев. Той вижда в книгата на Паисий исторически труд, стоящ на равнището на научните достижения от онова време, нещо повече: счита Паисий за откривател, изпреварил своето време, преди всичко що се касае до новаторското разкриване на понятието за нацията и за народностното. Главното, което предизвиква отри цанието на автора на книгата, е положението за наличието в нея на идеализация на миналото на България и тезата за изключителността на Паисий като личност. Авторът се стреми да докаже, че Паисиевото дело е дъл боко свързано с неговата епоха, а самият Паисий израства като изразител на насъ ните потребности на времето и на българския народ: „Израснал върху определени обективно-исторически предпоставки в наши и общоевропейски рамки при налични интева повече от четвърт век преди Великата френ- лектуални данни за углъбяване и прозрение, 149 той стана проникновен изразител и тълку вател на общонародни въжделения, съзна телен и целенасочен възвестител на истини, които надхвърлят пределите на родината му (с. 10).

Животът и делото на бележития бъл гарски възрожденец Софроний Врачански са привличали вниманието на мнозина наши и чуждестранни изследвачи - и в миналото, и в наше време. Повечето изследвания обаче са били насочени предимно към проучване на биографската, историографската, фактологическата страна от живота и дейността му, търсени са източниците, генезисът на едно или друго негово съчинение, чертите и параметрите на неговия мироглед. При тия усилия обаче, колкото и плодотворни да са се оказвали в една или друга насока, невинаги се е държало сметка за целия комплекс от компоненти, за всички аспекти на многооб разното му дело - утвърдило многопосочни традиции в духовния живот на формиращата се българска нация. А и онези, които са се домогвали до една по-цялостна трактовка на книжовното наследство на видния въз рожденец, не са изчерпвали въпросите, които неизбежно ни се налагат при една съвременна критико-аналитична оценка на отделните му книжовни изяви, особено що се касае до ролята и мястото му в литературния процес на епохата. Затова при несъмнените си завоевания нашето литературознание е все още в дълг пред епохалното дело на Софроний Врачански - една репрезантативна личност, към която тепърва ще се връщаме в стремежа ни към народностно самопознание и разкри ване етапите на нравствено-естетическото ни осъзнаване. Нима не е извънредно показателно обстоятелството, че в наше време интере сът към този народен будител" непрестанно расте, и то не само у нас, но и в чужбина! Неговото „Житие" е преведено на немски, френски, английски, унгарски, на него се посвещават докторски дисертации! Ето още едно основание и родното ни литературознание да погледне от по-други критерии и аспекти на този своеобразен феномен във възрожденския ни духовен живот. И колкото по-отблизо се сродяваме с автора на Житие и страдания грешнаго Софрония", колкото по-вглъбено се вглеждаме в неговите съчинения и ги поставяме на фона на тогавашния книжовен живот у нас и на Балканите, толкова повече се умножават въпросите, които изискват една съвременна интерпре тация, за да се види истинският му ръст и 166 място в националните народностно-възро дителни, културно-исторически процеси. Очевидно на подобно съзнание не е бил чужд и Иван Радев, който все по-плодотворно се изявява като ревностен изследвач на въз рожденската ни литература, осветлява инте ресни страни от нейната културно-естетическа, народно-психологическа същност. Новият му труд, посветен на Софроний Врачански, идва да потвърди тези негови плодотворни усилия, да ни убеди в умението му да подхваща инте ресни и недостатъчно осветлени въпроси, да ги поставя на един широк обществен и културен фон, за да достигне до нови изводи и характеристики. Монографичното му изследване за Софроний Врачански наистина разширява знанията и представата ни за ръста и значимостта на първия преписвач на Паи сиевата история, дава ни възможност да вникнем по-дълбоко в смисъла, съдържателността, идеите и патоса, в структурата и поетиката на Софрониевите съчинения, за да се откроят те със свое място и значимост в историко-литературния процес.

Името на Франтишек Ксавер Шалда се свързва с облика на модерната чешка литература. Той е поет, белетрист, драматург, но преди всичко и над всичко критик. Критическото дело на Шалда излъчва силата и мощта на неговата творческа личност - и с максимализма, и с пристрастията в оценките, а може би и поради тях, защото това са черти, присъщи на истински новаторския дух. „Критика с патос и вдъхновение" - това есе, писано през 1905 г., става символ на неговото кредо, то го прави известен и у нас: през 1925 г. излиза като отделна книжка на „Малка енциклопедическа библиотека" в пре вод на Л. Касърова. Името на Шалда става популярно в България, особено през 30-те години, на страниците на сп. „Изкуство и критика", което изиграва важна роля за рецепцията на редица значими представители на чешката литература, като И. Волкер, К. Чапек, В. Незвал. В критическата позиция на Шалда, в цялостното му поведение на литератор и гражданин, редакторът на списанието Г. Цанев намира пример и опора за задачите, които си поставя - борба за високохудожествена и демократична литература. Шалда е известен y обе нас не толкова с произведенията си, а като име на голям критик, който динява художника и критика, защищава индивидуално-творческия характер на критическата интерпретация. Въпросът за неговата рецепция трябва да бъде решен в по-широкия контекст на възприемане и въздействие на чешката ли тература, от една страна, и, от друга - в рамките на тенденциите и насоките развитието на българската литературна критика. Предложената тук характе ристика на неговото литературнокритическо дело е увод към темата за познаB тия и непознатия Шалда. Като обновител на чешката критика Шалда практически е и нейният съз дател, защото я превръща в самостоятелен и равноправен литературен жанр, освобождава я от филологическата описателност и естетическия нормативизъм, от дилетанството и субективизма. В негово лице критиката придобива нова функция - създава критерий за художественост, за да го приложи към собстве ната литературна традиция, да извърши естетическа оценка и подбор на националните литературни факти. Шалда гради ценностния модел на чешката литература в контекста на европейския развой, но степенува възприемането на чуж дите ценности според тяхното органично усвояване от националната литература. Съзнанието за органично литературно развитие определя отношението му към предходниците - космополитите" от сп. „Лумир" - начело с Ярослав Връхлицки. У Връхлицки Шалда не вижда твореца, кито превръща вън шната инспирация в субективно преживяване.

Разкриването на явлението Пърличев" в контекста на политическата и културната атмосфера през втората половина на XIX в. изисква не само познаване на конкретния ма териал, но и умение за вглеждане в процесите, имаши решаващо значение за националното ни възраждане. В този смисъл монографията на Кирил Топалов за Григор Пърличев открива перспектива в изследване на сложната политическа и културна ситуация тогава, осветлявайки една богата и драматич на, лична и творческа съдба. Книгата за Григор Пърличев е книга за живота и делото на един от най-големите и ревностни родолюбци на Българското въз раждане. В това е и нейното крупно културноисторическо значение. А в доказването на единството и синхрона на личност и идеи, на личност и творческа реализация - е разкрита една от основните закономерности на възрожденската епоха. Така книгата за Пърличев е не само разказ за жизнения път на един голям българин, тя е и поглед върху процесите на обнова, настъпващи в българското възрожденско съзнание. Постепенно се разкрива обликът на една интересна личност в историята на Българското възраждане и на балканското духовно сътрудничество през ХІХ в. чрез участието на един български поет в живота на две национални литератури и духовната му съпричастност към две национални култури при ясно определено бъл гарско национално съзнание" (с. 128).

В едно интервю през 1975 г. във връзка с 8 март Вие казвате следното: „Щом живеем в съвременността и със съвременността, отраженията и понякога, дори и без да осъзнаваме това, ще се проявят и в поезията, и в литературата изобщо - като чувствуване, като естетически разбирания, като светоглед. И по всичко това някога бъдещето ще съди за днешната съвременност." - Винаги съм мислила така: ами ти си роден сега, ако си истински поет, значи да чувст вуваш и живееш със съвременността. Дори любовно стихотворение да напишеш, то ще бъде любовно стихотворение на съвременния човек и поет. Защото тя не е във външните събития и прояви, а самата душевност на човека е проява на тази съвременност, на това време. - Значи според Вас не енеобходимо непременно да присъствуват външните атрибути на времето, за да бъде една творба съвременна. - Разбира се, и това трябва, но ако си написал любовно стихотворение, не значи, че не е съвременно. - Смятате ли, че тази съвременност ще се отрази въпреки волята и желанието на автора в неговата творба, без съзнателно да е търсена от твореца? Той просто пише и съвременността автоматически си намира своето място. - Ех, ако си съвременен поет, нали душевно значи ти си приел сегашното време. Мето - Значи можем да обобщим казаното с думите на Левски, че ний сме във времето и вре е в нас". - Да! Аз това не съм го помислила, когато съм го казала. Но така е. Ако ти си човек, който възприема сегашното време, ти ще действуваш, ще чувствуваш и ще пишеш като съв ременник. - А може ли да се говори за приемственост между Вашите лирически героини в отдел ните Ви поетически сборници? - Разбира се, героинята е една, но тя се е променила много с годините, с преживяното. Натрупала е у себе си нов опит. И тя не може да бъде същата, каквато е била преди 50 години. И моята лирическа героиня живее с развитието на живота у нас. Тя преживява и моменти на мъка и колебания, и на разочарование тук-таме. И все пак тя си е същата. Придобила е чертите на новото време. - Другарко Багряна, през 1977 г. Вие казвате, че за Вас животът е творчество, че без творчество... .. животът няма да има смисъл. - И бихте го потвърдили това и днес? - Да! То има, разбира се, и други неща, но все пак творчеството е главното. - А трябва ли литературната критика да бъде по-взискателна към първите книги на младите автори?

Един доклад, посветен на социалните форми на самосъзнанието на преводното дело - видяно като част от общата съвременна българска литературна и езикова култура, един такъв доклад, обглеждащ - макар и само за период от една година - и теорията, и историята, критиката, неизбежно ще има обзорно-информативен характер. И все пак бих желал да обхвана толкова разнородните явления в някакво единство, в система. Именно затова употребявам понятието литературна и езикова култура. За разлика от литература то ни насочва не само към продукта на преводаческото изкуство, а към цялата верига, която го обуславя: създателя на оригиналния текст, родната му езикова и литературна среда, взаимоотношенията на двата езикови и литературни контекста - оригиналния и българския, личността на преводача с твор ческите му умения, институциите, които осъществяват литературната политика, въобще социалното реализиране на превода - включително и в съзнанието на читателя. Десетгодишната дейност на Съюза на преводачите в България извади от полуанонимното съществование личността на преводача. В днешната българска литературна култура той вече с с осъзната, стабилна професионално-творческа роля. Не е така обаче с личността на критика на преводната литература. Неговият облик тепърва трябва да се дооформя. През 1984 година има някои нови моменти в този процес и именно тях бих желал да направя център на моя доклад. Естествено, на първо място тук трябва да се посочи новоприетата от Съюза на преводачите в България „Програма за развитието на критиката на преводната литература и на преводаческото изкуство". Тази програма е обобщение на проведената през 1982 г. съюзна годишна конференция по въпросите на критиката на превода, но тя се основава и върху цялостната досе гашна дейност на творческото обединение на българските преводачи, че че Всички сме свидетели колко много неща се промениха в нашата културна област благода рение на тази дейност. Самият факт, че създаването и работата на една институция, на една творческа организация могат да променят за по-добро професионалния статут на членовете й, проблемите се решават последователно и съзнателно в рамките на цялата ни страна, засилва оптимистичната ни представа за нашето социалистическо общество. Днес ние се надяваме, с общи усилия много неща ще се променят и в сферата на самосъзнанието на преводното дело, на критиката, теорията и историята. Едно най-бегло сравнение между критическите текстове в съюзните издания, Факел" и особено „Панорама" и в другите наши литературни издания ще ни покаже посоките на промяната.

Излезе от печат дългоочакваният първи том от голямата десеттомна поредица Периодика и литература", която се подготвя и издава от Института за литература при БАН под главното редакторство на проф. Милена Цанева и при сътрудничеството на почти всички кадри на института и многобройни сътрудници извън него. Дори само по мащабите на работата може да се съди за значимостта на това научно дело, макар че количественият или организационният аспект е най-външната и обикновено не най-показателната за същността на изданието страна. Споменах, че поредицата се очакваше с нетърпение не само от членовете на авторския колектив (тук ми се струва уместно да изразя недоумение от изключително дългите издателски срокове), но и от цялата културна общественост. Какво е примамливото в тази поредица? Преди всичко искам да разгранича интереса, който може да се прояви от различни професионални кръгове, към резултатите на това начинание. Преди всич ко, разбира се, неговата стойност е най-голяма за историята на литературата. Ненапразно изданието е замислено като подготвителен етап към многотомната история на българската литература, макар че по стойност едва ли би могло да бъде квалифицирано като помощно", а поскоро като конкуриращо самата многотомна история. И ценността на поредицата, струва ми се, най-малко се проявява в богатия факти чески материал, обхващащ всички (без политиче ските вестници) литературни и смесени издания. Само който се е ровил в необхватното море на българската периодика, може да си представи какво значи това. На практика едва днес за първи път имаме възможност да съберем целия фак тически материал, що се отнася до конкретното протичане на българския литературен живот. Досега, колкото и задълбочени да бяха изслед ванията на отделния учен или дори на цяла група, техните усилия оставаха ограничени от конкрет ната им изследователска задача, от недостъп ността и непроучеността на голяма част от малките издания и пр. Действително най-големите периодични издания са добре изучени, но пък съставянето на една система от взаимовръзки, които всъщност съставляват вътрешната струк тура на литературния живот, е постижение едва на днешната поредица.

Епохата поиска от титаните на Българското национално възраждане ренесансова енциклопедичност, и те пишеха стихове, разкази или драми, заемаха учителски длъж ности, оглавяваха народните движения, включваха се с всички сили и средства във възродителния и революционния процес, отдаваха мисли и дела и на борбата за черковна независимост като елемент от освободителните цели и идеали на народа. После строителството на новата държава изискваше тясно специализиране на инте ресите и едни се отдадоха на литература (П. Р. Славейков, Иван Вазов), други на политика (Захари Стоянов, Стефан Стамболов), трети на наука (Марин Дринов, Найден Геров), четвърти на църковна уредба (екзарх Йосиф, митрополит Климент) и т. н. Различни са възгледите за начините, по които ще се извоюва свободата, различни са разбиранията за пътищата към общата цел. Но общото, същностното, обединяващото е ренесансовият хуманизъм на нашите възрожденски дейци, обръщане погледа и на науката, и на литературата към човека и неговите въжделения. Поради специфичните условия на робството тези идеи у нас се сблъскваха и с допълнителните страдания на обикновения човек, причинени от изгубването на националната и верската независимост и лишаването от елементарни човешки политически права. В областта на изкуството Европейският ренесанс означаваше отказ от средновековната догматика и възвръщане на интереса към древните образци, към римската и гръцката класика. В българските условия ренесансовият дух изискваше преодоляване на църковно-религиозната каноника и обръщане поглед назад - към фолклора, към народно-метафоричното мислене, в центъра на което винаги е стоял човекът с неговите изживявания и проблеми. А като се насочва към него, литературата по необхо димост се сблъсква и с конкретната обществено-историческа обстановка, предизви кана от робската участ на българското население. Борбата за неговите човешки права вдъхновява и обществените движения, и отделните представители на науката, изкуството, просвещението и църквата. Като възрожденски писател Васил Друмев е привърженик на тенденциозната литература и в това отношение не се различава по възгледи от Г. С. Раковски, Л. Каравелов и Хр. Ботев. Неговата повест „Нещастна фамилия" има едно предназначение: да възбуди патриотични чувства на омраза и любов у читателя. Омраза към притеснителите и душманите на българския народ и любов към ония смели и мъжествени българи, които не се оставят да бъдат клани като божи агнета, а се противопоставят с оръжие в ръка на поробителите си. Естествено повестта ще събуди и чувства на жалост и умиление към страдащите, ще изтръгне и сълзи у простодушния читател. Но това ще бъдат светлите и чисти сълзи на духовния и нравствен катарзис, от които обикновено се раждат гневът и ответното действие.