Друмев

В историята на българската литература Васил Друмев заема определено място не само като белетрист и драматург, но и с разностранната си критическа дейност. Неговите литературно-критически, културно-исторически и други статии му създават име на надарен и школуван книжовник, работил с любов и разбиране за развитието на националната литература, наука, култура. Той е един от малцината възрожденски писатели, които получават сравнително по-системно образование и са имали възможност по-продължително да школуват в литературите на другите народи. Така естественото дарование на автора на първата българска повест, обладалият го стремеж още от юношеска възраст и с перото си да служи за духовното възраждане на своя народ намират благодатни условия за съзряване и развитие. И ако талантливият литератор не бе изменил на своето призвание точно в разцвета на творческите си сили, ако не бе приел духовния сан, той несъмнено би обогатил в много по-висока сте пен националната ни художествена и теоретико-критическа мисъл.

звестно е участието на представителите на революционната българска емиграция в Румъния и на други възрожденски дейци около създаването на Българското книжовно дружество. И въпреки това някои нови документи сочат още по-определено приноса им в подготвителния етап от учредяването на Дружеството и в по-нататъшното му развитие.

Биографията на В. Друмев днес е вече доста добре позната. Големи заслуги за нейното изучаване имат Юрдан Трифонов, Б. Пенева, М. Арнаудов, П. Динекова, Д. Леков. И все пак не може да се каже, че в нея няма непознати страници. Изискват уточняване някои биографични сведения, които се отнасят до престоя на Друмев в Русия. Недостатъчно е оценена педагогическата дейност на големия български просветител. В настоящата публикация ще анализирам някои останали досега неизвестни доку менти за В. Друмев, които имах щастието да открия в архивите на В. Търново и Силистра. В Окръжния държавен архив във Велико Търново аз намерих „Изходящ дневник на писмата и телеграмите на Петропавловското духовно училище (семинария), обхващащ периода от 10. Х. 1878 г. до 29. XII. 1882 г.“ (ф. 805, оп. 1, а. е. 124). Този дневник хвърля Нова светлина върху петгодишната, наистина огромна педагогическа работа, извършена от В. Друмев, който в тези години е бил редактор на училището (а известно време и пре подавател). Документът съдържа 83 листа (166 страници) голям формат и включва повече от 200 писма и телеграми на Друмев. По-голямата част от тях са преписани в дневника от ръката на самия автор. Тук се срещат както официални писма, така и писма на ректора до негови приятели. Преобладават писмата, отнасящи сее до живота на училището, но има и такива, в които не се засяга педагогическата дейност на Друмев. От л. 1 до л. 45 се среща само почеркът на Друмев. От л. 46 до л. 83 се редуват писма, преписани в дневника от самия Друмев, с писма, преписани от писаря на училището. Голям интерес, струва ми се, представляват писмата до Т. Икономов, с когото Дру мев дружи още от времето на учението си в Киев. Т. Икономов е един от големите педагози на своето време и затова не е случаен фактът, че ректорът на Петропавловското училище се обръща към него за съвети. Писмата в дневника показват, че 10 години, след като е напуснал Русия, Друмев продължава да поддържа връзки със своите руски приятели. Ректорът се стреми да привлече в училището руски учители и онези българи, които са авършили учебни заведения в Русия.

В кн. 6 на Според новооткрити документи в архивите на Велико Търново и Силистра Марина Чемоданова (Москва) 1976 г. бе си. Литературна мисъл" от поместено научното съобщение „Нови документи за Васил Друмев". В него въз основа на открити от автора на настоящата статия доку менти, намерени в архивите на Велико Търново и Силистра, 2 се разкриваше част от многостранната дейност на писателя - просветителската. Тази статия се явява допълнение към предната наша работа. Документите съдържат нови сведения, които могат да бъдат полезни при изучаване биографията на Друмев, при изследване на неговия принос в развитието на българската култура през ХІХ век. Публикуваните по-рано и сега документи дават достатъчно пълна представа за тази ежедневна практическа работа в областта на народното образование - това, по думите на Друмев, трудно поприще, на което той отдава много години от своя живот както по време на Възраждането, така и след освобождението на България. Но работата му като ректор и пре подавател в Петропавловското училище и дейността му в Силистра по подобряване работата на местното училище - това есамо отражение, свидетелствуващо за това, как целеустремено и настойчиво Друмев еприлагал на практика своята просветителска програма. Интересно е да обърнем внимание на просветителските възгледи на писателя. Просвети телските разбирания на Друмев са се формирали като резултат от усвояването на националноосвободителните идеи на своите съотечественици (преди всичко Паисий, Софроний Врачански) и хуманистическите идеи на западноевропейските и руските просветители. Друмев, както просветителите от редица други страни, вижда своята задача преди всичко в това с помощта на разума и науката да изкорени невежеството, което според писателя е източ ник на всички беди. Друмев е убеден, че борбата против невежеството и неграмотността на българския народ, появила се като следствие на вековното робство, има за българите особено значение, дори по-голямо, отколкото за другите нации. Още като ученик в Одеската семинария младият писател ясно е разбирал, че поробителите съвсем не са заинтересовани да разпространяват просвещението сред българите. „Турците желаят - пише той в своята курсова работа от 1865 г. - ние въобще да не се просветим; същото желаят и фанариотите. Обединили се, те употребяват най-различни средства да ни държат в грубо невежество - и успяват... Фанариотите се превърнаха в наши духовни началници и си поставиха задачата да унищожат българската народност с всички средства, позволени и непозволени. "4 1 Изходящ дневник на писмата и телеграмите на Петропавловското духовно училище (семинария), обхващаш периода от 10. Х. 1878 г. до 29. XII — 1882 г. - ОДА - В. Търново, ф. 805, оп. 1, a. е. 124, л. 1-83. • Кондика на Силистренската българска община (1870—1881) — ОДА - Силистра, ф. 26, коп. 2, а. е. 1, с. 139-190. 85 3 Вж. писмо № от Дневника от 28. 12. 1879 г. 26 4 Литературен архив, т. V, С., 1973, с. 54. 108 Друмев смята, че без овладяване на науката българите едва ли ще успеят да просъществу ват дълго, ще изчезнат като нация или ще станат роби на по-образованите нации. Като тревожен лайтмотив тази мисъл звучи не само в курсовата му работа, но и в статиите „Значението на Българското книжовно дружество“, „Невежеството“ и др. Ние не бихме срещнали подобни опасения в изказванията на просветителите от страни, имащи политическа и държавна незави симост. В това особено значение, което българските просветители придават на разпространението на научни знания като средство за запазване на нацията, проличава една от специфичните особености на българското просвещение, на свой ред обусловена от историческата съдба на на България.

Животът и делото на В. Друмев никога не са съсредоточавали около себе си изследователските амбиции. Нито новият труд на Д. Леков върху жизнения и творчески път на възрожденския автор има претенцията за преоткриване на художественото му наследство, нито за прилагане на нови методи за научна интерпретация. И въпреки това Васил Друмев - живот и дело" (1976) има свое определено място както сред проучва нията, посветени на създателя на новобъл гарската повест и драма, така и в съвременното наше литературознание. Последица от един дълготраен интерес към живота и творчеството на В. Друмев, както и на цялостните занимания на изследователя с възрожденската белетристика, книгата на Д. Леков концентрира в себе си грижливото издирване и систематизиране на литературните факти, с прецизното им интерпретиране и със стремежа за поставянето им на фона на литературния живот от съответната епоха. В тези три насоки могат да се търсят силните и слабите страни на този труд. Водеща линия в изследването е жизненият път на българския общественик и книжовник. В него се оглеждат някои от най-важните събития на предосвобожденската и след освобожденската епоха. Помощникът на Доброплодни“, „Семинарията не съответствува на нашите надежди“, „Поради липса на средства", „Ти беше за пример труженик", „В свободна България" - в тези глави се съдържат основните моменти от биографията на твореца. Обществената и културната атмосфера на Шумен и Одеса, търсенията и лутанията на младия автор, всичко е основно издирено от литературния историк. Особено внимание е отделено на въздействието на С. Доброплодни и най-вече на това на Г. С. Раковски върху Васил Друмев. „Среща с хора като Раковски е събитие.

В кн. 6 на сп. „Литературна мисъл от 1976 г. бе поместено научното съобщение „Нови документи за Васил Друмев". В него въз основа на открити от автора на настоящата публика ция документи, намерени в архивите на Велико Търново и Силистра, се разкриваше част от многостранната дейност на писателя - просветителската му работа. Настоящата публикация се явява допълнение към предишната наша работа. Документите съдържат нови сведения, които могат да бъдат полезни при изучаване биографията на Васил Друмев, при изследване на неговия принос в развитието на българската кул тура през XIX в. Публикуваните по-рано и сега документи дават представа за ежедневната практическа работа на Васил Друмев в областта на народното образование. В течение на шест години Васил Друмев е бил ректор (а известно време и преподавател) в Петропавловското духовно училище. Намерените във Велико Търново документи, съхранени в неговия дневник, осветляват педагогическата дейност на Друмев в продължение на четири години (от 1878 г. до 1882 г.).

Епохата поиска от титаните на Българското национално възраждане ренесансова енциклопедичност, и те пишеха стихове, разкази или драми, заемаха учителски длъж ности, оглавяваха народните движения, включваха се с всички сили и средства във възродителния и революционния процес, отдаваха мисли и дела и на борбата за черковна независимост като елемент от освободителните цели и идеали на народа. После строителството на новата държава изискваше тясно специализиране на инте ресите и едни се отдадоха на литература (П. Р. Славейков, Иван Вазов), други на политика (Захари Стоянов, Стефан Стамболов), трети на наука (Марин Дринов, Найден Геров), четвърти на църковна уредба (екзарх Йосиф, митрополит Климент) и т. н. Различни са възгледите за начините, по които ще се извоюва свободата, различни са разбиранията за пътищата към общата цел. Но общото, същностното, обединяващото е ренесансовият хуманизъм на нашите възрожденски дейци, обръщане погледа и на науката, и на литературата към човека и неговите въжделения. Поради специфичните условия на робството тези идеи у нас се сблъскваха и с допълнителните страдания на обикновения човек, причинени от изгубването на националната и верската независимост и лишаването от елементарни човешки политически права. В областта на изкуството Европейският ренесанс означаваше отказ от средновековната догматика и възвръщане на интереса към древните образци, към римската и гръцката класика. В българските условия ренесансовият дух изискваше преодоляване на църковно-религиозната каноника и обръщане поглед назад - към фолклора, към народно-метафоричното мислене, в центъра на което винаги е стоял човекът с неговите изживявания и проблеми. А като се насочва към него, литературата по необхо димост се сблъсква и с конкретната обществено-историческа обстановка, предизви кана от робската участ на българското население. Борбата за неговите човешки права вдъхновява и обществените движения, и отделните представители на науката, изкуството, просвещението и църквата. Като възрожденски писател Васил Друмев е привърженик на тенденциозната литература и в това отношение не се различава по възгледи от Г. С. Раковски, Л. Каравелов и Хр. Ботев. Неговата повест „Нещастна фамилия" има едно предназначение: да възбуди патриотични чувства на омраза и любов у читателя. Омраза към притеснителите и душманите на българския народ и любов към ония смели и мъжествени българи, които не се оставят да бъдат клани като божи агнета, а се противопоставят с оръжие в ръка на поробителите си. Естествено повестта ще събуди и чувства на жалост и умиление към страдащите, ще изтръгне и сълзи у простодушния читател. Но това ще бъдат светлите и чисти сълзи на духовния и нравствен катарзис, от които обикновено се раждат гневът и ответното действие.

Общото впечатление, което оставя в съзнанието на читателя възрожденската беле тристика, е свързано с трагедията на българина и неговото семейство, с опитите му да възвърне нарушената правда като хайдутин и борец за свобода. Но независимо преобладаването на тези мотиви, писателите не са нарушили диалектиката на народното битие и душевност, в които намират израз и нещастията, и веселията. В бита българина като следствие от жестоките условия на робството не се натрупват само повтарящи се мъки, унижение и печал. В живота на народа не може да съществува такава еднозначност, иначе той би престанал да функционира като такъв. В неговата жизнена философия винаги се чувствува равновесие между радост и печал, между добро зло. Там, където това И равновесие е в своята социалнода нарушено нравствена, правдива и природосъобразна същност, народът е намирал сили и чрез обредно-маги ческо действие, чрез веселие или чрез бунт се е стремял да го възстанови или промени установения ред. Посочените форми на възстановяване на изгубеното житейско равновесие за патриархалния човек преливат едно в друго. Ето защо Петър Овчаров от романа „Под игото" на Ив. Вазов възприема въстанието като сватба, а чорбаджи Марко се убеждава, че е време да се разклатят устоите на Османската империя само чрез словото на апостолите, но и чрез магическото действие на израза „Туркиа ке падне". Народните празници и веселия играят съществена роля при опазване на българщината в епохата на робството. Чрез тях се съхраняват нравствените добродетели и в не същото време те са освобождаваща, противопоставяща се на мъките и неволите, сила, т. е. изпълняват функцията на проективното разтоварване. Веселието и празника за патриархалния българин са тясно свързани с неговата обB ca редна система и трудов цикъл. „Може да се каже - уточнява Т. Ив. Живков, - че празника се осмислят обредът и трудовият процес, преоткрива се смисълът на нещата чрез емоционално-художествена изява на целия колектив. "2 Но при народите, които се намирали продължително време под робство, празникът и веселието имат по-универсална функция. Пресъздавайки ги в изкуството, творците представят чрез тях вечното, устойчивото народно присъствие, противопоставено на чуждото домогване. Така картините на Питър Брьогел - Стария, отразявайки народното веселие, стават израз не толкова и не единствено на фламандския бит и начин на живот, а преди всичко на неговата жизненост, която испанските потисници не са могли да унищожат, на „ безстраш ното народно веселие, чрез което обикновените хора изразяват своето предизвикателство.

The present text sets out to examine the transformation of generally human, philosophical, mythological (also folklore) patterns into the literature of Bulgarian revival, as it concentrates its interest on the way different power and leadership models intertwine in this process. The attention is focused on the mechanisms of authority-display, as they are presented in V. Droumev’s masterpiece “Ivanko”. This drama has been acknowledged as a highly symptomatic manifestation of the specific manner of Bulgarian revival literature. It absorbs and gives new meaning to traditional heritage, as well as to the interpretation of power as a specific essence melting into one different sphere of the deeply human – religious, psychological, social, intellectual, ethnic. The network of different semantic layers, the mutual transformation of micro- and macro- segments of power ontology has been investigated. A basic question for the text is the place of power between the opposition’s strength (involving inducement) and justice. The study attempts to analyze this split and the paradoxical configurations, combinations and unexpected coincidences in various syntagmatic and paradigmatic dimensions. Power (being not only domination, supremacy, oppression, tyranny, control, but also authority, influence, arresting magnetism) is explored as simultaneously blending the oppositions and transitions between some basic reference points. Power is the peculiar unity which merges the worlds of might, intensity, vehemence and stamina with the rules of justice, fairness, equity, impartiality under the arch of the conditions of the ethnic and social wholeness and integrity. The double mutual identification is the main notion of power in the text. It is regarded as an activation of the archaic cosmogonic myth of ambivalence, which is semantically equal and relevant to completeness.