документи

Във връзка с работата ми върху темата „Михаил Чайковски - Садък паша и България", започната преди няколко години, проучих значителна част от архивите на княз Адам Чарториски, които се намират в музея „Чарториски“ в Краков. Тези архиви съдържат богати данни и редица важни документи за българското Възраждане и по-специално за църковния въпрос, както и за живота и дейността на такива изтъкнати възрожденски дейци като Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Константин Огнянович и Александър Екзарх, а също така за Теохар Пиколо, княз Богориди и други. Между новооткритите документи се намират: 1. Неизвестният досега текст на обстоен Меморандум на Бозвели до турските власти от 1 септември (12 септември стар стил) 1844 г. Това е първият подаден от Неофит меморандум след завръщането му от първото заточение. Запазен е във френски превод. 2. Писмото на Неофит Бозвели до княз А. Чарториски от 17 март 1845 г.; запазени са българският оригинал и полският превод. Писмото представлява интересна литературна творба. 3. Писмото-отговор на княз А. Чарториски до Неофит Бозвели от 7 юли (25 юни стар стил) 1845 г. в полския оригинал. 4. Нотите на Михаил Чайковски до Високата порта по българския въпрос от 11 и 18 май 1845 г. 5. Нотата на Михаил Чайковски до Риза паша и Шакиб Ефенди от 31 юли 1845 г. по повод на отвличането и заточението на Неофит Иларион от гръцкия патриарх и нотите по същия повод до Високата порта от 3 август 1845 г. и до турския министър на външните работи от 9 август 1845 г. И трите ноти са запазени във френски превод. 6. Нотата на Михаил Чайковски до Решид паша по случай предстоящото пъ туване на султана из европейските земи на турската империя от 10 февруари 1846 г., във френски превод. 7. Писмото на Неофит Бозвели от второто му заточение до Лазар Теодорович, сръбския дипломатически представител в Цариград, от 23 август (5 септември стар стил) 1845 г., в превод на полски. Това писмо съдържа подробни данни за Неофитовото отвличане и заточение. 8. Писмото на Иларион Макариополски до Фоад Ефенди, първи драгоман на Високата порта, изпратено от заточение с Дата 28 август 1845 г., запазено във френски превод. 9. Писмото на Константин Огнянович: до полския агент (помощник на Чайковски) Михаил Домброва Будзински от 27 Октомври 1846 г. от Белокриница и до Чайковски от Виена, датирано 13 юни 1848 г., и второ също от Виена с дата 20 юни 1848 г. Първото от тези писма е запазено в полски превод, а останалите две са запазени в руския им оригинал, с превод и на полски език. 10. Най-богат фактически материал за протичането на българската църковна борба през тези години, за дейността на редица изтъкнати български книжовници и възрожденски дейци и за българополските връзки през средата на XIX век съдържат рапортите на Чайковски до А. Чарториски, писани от 1841 до 1850 г., редовно два пъти в месеца. От 26 юни 1843 в тях е въведена специална рубрика, озаглавена „България". Отделно място сред намерените мате риали заемат преводите на френски език на известните вече в България документи: прошението до султана от жителите на Свищов от 15 ноември 1844 г., благодарствен адрес на българите от Цариград до Мехмед Али паша от 1845 г., жалбата до Високата порта от името на целия бъл гарски народ от март 1845 г., и предго ворът към превода на Хатишерифа от януари 1845 г., написан саморъчно от Иларион на български език, но с латинска азбука. Значителна част от тези документи ще бъдат публикувани в труда ми „Нови данни за Неофит Бозвели и българския църковен въпрос", който е вече подготвен за печат. Намерените материали са очевидно доказателство, че полските архиви не само в Краков, но също така във Вроцлав, Познан и Курник трябва да бъдат проучени и че по-нататъшното издирване ще даде възможност за откриване на редица нови документи и данни за българското Възраждане и българо-полските връзки.

Не зная сега дали е така, но едно време учениците от гимназиите имаха албуми, върху цветните подвързии на които беше отпечатано Poesie, или Pour souvenir, или просто Album, а вътре се мъдреха всякакъв род пожелания, мисли на големи хора, понякога преписани, без да е посочен авторът и направо подписани от някой, комуто са харесали; мъдреха се и стихотворения, най-често стихотворения в проза“ и какви ли не изповеди или пък само: „подписът ми скромен, имай го за спомен... Възпитаниците на Свищовската търговска гимназия бяха делови младежи. Сериозната практична работа, за която се подготвяха, ги предпазваше може би от сантименталните увлечения, присъщи на младостта им. Мнозина от тях, както се знае, между тях и синове на заможни родители, вече мислеха за несъвършенствата на общественото устройство, четяха социалистически книги и вестници, мечтаеха за бъдещето, подготвяха се за борбата, която предстоеше, за да се преустрои обществото. Николай Лилиев попадна в търговската гимназия случайно и по недоразумение, което остава съдбовно в живота му, защото е слаб да го отстрани, а то властно му се натрапва и по-късно. В Свищов той вече изпъква между съучениците си със своята склонност към поезията, те го помнят като рецитатор на Ботев и Полянов. Но той учи старателно уроците си и чете на български, руски и немски не само поезии, а и философска и политико-икономическа литература. Какво участие е вземал в препирните по тогавашните злободневни политически въпроси, особено по разногласията между тесни и широки социалисти, не можем да знаем. Какъвто е бил свит може и никак да не се е проявявал в тях. Но много показателно етова, че когато през януари 1903 г. неговият приятел и съученик Цоню Стоянов Герганов от Дряновското село Керека, му поднася своя албум с молба да напише нещо за спомен, Николай Михайлов не използува хубавата хартия, за да остави там някое свое произведение, нито преписа чужди стихове, а сподели мисли, които наистина го вълнуваха и които беше много уместно да изтъкне на един ученик, очевидно отдаден на подготовката си за стопанки деятел:

Съветският учен К. А. Поглубко в продъл жение на няколко години изследва българоруските революционни връзки от 60-те и 70-те години на XIX в. Резултат на неговите проучвания са интересните студии „Из истории русско-болгарских революционных связей конца 60-х годов XIX в." (Известия АН Молдавской ССР, № 1, 1965), „Некоторые новые материалы о связах русских революционеров с Х. Ботевым в начале 70-х годов ХІХ в." (Известия АН Молдавской ССР, № 2, 1966), „Связи болгарских и русских эмигрантов (1869)" (Известия АН Молдавской ССР, кн 1, 1968) и др. Студиите са свързани помежду си. Те очевидно са възлови моменти от цялостен монографичен труд, който ще хвърли нова светлина върху един забележителен героичен период от нашето национално Възраждане и върху дейността на най-голе мите дейци на епохата.

Биографията на В. Друмев днес е вече доста добре позната. Големи заслуги за нейното изучаване имат Юрдан Трифонов, Б. Пенева, М. Арнаудов, П. Динекова, Д. Леков. И все пак не може да се каже, че в нея няма непознати страници. Изискват уточняване някои биографични сведения, които се отнасят до престоя на Друмев в Русия. Недостатъчно е оценена педагогическата дейност на големия български просветител. В настоящата публикация ще анализирам някои останали досега неизвестни доку менти за В. Друмев, които имах щастието да открия в архивите на В. Търново и Силистра. В Окръжния държавен архив във Велико Търново аз намерих „Изходящ дневник на писмата и телеграмите на Петропавловското духовно училище (семинария), обхващащ периода от 10. Х. 1878 г. до 29. XII. 1882 г.“ (ф. 805, оп. 1, а. е. 124). Този дневник хвърля Нова светлина върху петгодишната, наистина огромна педагогическа работа, извършена от В. Друмев, който в тези години е бил редактор на училището (а известно време и пре подавател). Документът съдържа 83 листа (166 страници) голям формат и включва повече от 200 писма и телеграми на Друмев. По-голямата част от тях са преписани в дневника от ръката на самия автор. Тук се срещат както официални писма, така и писма на ректора до негови приятели. Преобладават писмата, отнасящи сее до живота на училището, но има и такива, в които не се засяга педагогическата дейност на Друмев. От л. 1 до л. 45 се среща само почеркът на Друмев. От л. 46 до л. 83 се редуват писма, преписани в дневника от самия Друмев, с писма, преписани от писаря на училището. Голям интерес, струва ми се, представляват писмата до Т. Икономов, с когото Дру мев дружи още от времето на учението си в Киев. Т. Икономов е един от големите педагози на своето време и затова не е случаен фактът, че ректорът на Петропавловското училище се обръща към него за съвети. Писмата в дневника показват, че 10 години, след като е напуснал Русия, Друмев продължава да поддържа връзки със своите руски приятели. Ректорът се стреми да привлече в училището руски учители и онези българи, които са авършили учебни заведения в Русия.