Българи

Пред нас е новата книга на Зденек Урбан „Чехи и българи". С учудване забелязваме, че са минали вече повече от тридесет години, откакто този чешки учен е написал първата си статия, посветена на България, че неговото трайно присъствие в българската литературна наука има вече не само своята съвременна, но и историческа стойност. Ние, които го познаваме още от първите години на взаимната ни работа в Института за литература, не можем или не искаме да забележим, че той не е вече онзи рус младеж, толкова работлив, толкова усърдно насочен към осъществя ване на своята задача - да се запознае с българската литература и култура, да разкрие причините, които свързват двата славянски народа с толкова далечни и трайни връзки. Ние все не можем да го видим, както става винаги между близки, като един наложил се вече в науката изследовател, написал оригинални трудове и изследвания, които обхва щат повече от триста заглавия, да го видим като дългогодишен преподавател в Пражкия университет, където води лекциите си пре димно по българска история и литература, по история на фолклористиката и чешко- българските литературни взаимоотношения. Зденек Урбан е един от най-изтъкнатите про- пагандатори на съвременната българска кни та в Чехия, автор на голям брой статии и рецензии, отзиви и съобщения за почти всички най-значителни български писатели и уче ни-слависти. Неговите преводи на Елин Пелин, Йордан Радичков, Димитър Димов, Дико Фучеджиев, Тодор Павлов и др. запознават чешката общественост с най-хубавите им произведения. Пред нас е една голяма културно-просветна дейност, която събужда признателност в сърцето на всеки българин. В новата си книга заедно с няколко статии и научни съобщения, посветени на съвременни автори, Урбан засяга предимно въпросите на чешко-българските културни и литературни връзки през епохата на Възраждането. И това не е случайно. Тези връзки съществу ват при особено полезна взаимност по това време, когато се създават новите славянски национални литератури. Именно Възражда нето е отправната точка, от която трябва да се започне едно такова изследване, защото по това време те се зараждат и разцъфтяват в условията на приблизително еднаква историческа и политическа обстановка - закъсняло Възраждане, което трябва да се развива в неблагоприятни политически условия. Въп преки това обаче класовите отношения, политическите и идейните борби, уровенът на духовната култура, религията и отношението към нея, начинът на живот, даже иначинът на мислене в двете славянски страни са толкова различни, че се замисляме дали можем да открием някакво типологическо сходство помежду им. Но като отчетем всички тия разли чия, без чисто познаване е немислимо да се разбере истинският характер на взаимоотношенията, трябва да изтъкнем един факт, който има първостепенно значение - общ ността на историческата съдба, която поражда общите стремежи и общото идейно направле ние на литературата и културата, онези общи фактори на национално развитие, които предизвикват взаимно съчувствие и симпатия и съществуват непрекъснато чак до наши дни.

Под това заглавие книгата на изтъкнатия чешки българист Зденек Урбан разглежда историята на литературните и културните взаимовръзки между двата славянски народа преимуществено на едно контактологично равнище. Още в началото трябва да отбележим, че в този обем неговата книга няма възмож ност да обхване и представи цялостно, като система от връзки, проблема, което изисква между другото нейното включване и на други нива на изследване - стилистични, типологически и пр. с произтичащите от това възможности и рискове. Така, както с реализирана, книгата на проф. Урбан няма да ни впе чатли и с някакъв новаторски подход към изследваните факти и явления, но в нея има нещо, което ни задължава да я оценим като важна негова заслуга в развитието на чешката българистика. А това е научната му добросъвестност, завидното му в своята последо вателност и постоянство доверие към логиката на историко-литературните факти. Книгата включва няколко студии и статии, които разглеждат най-съществените моменти от литературните и културно-историческите отношения между чехи и българи през ХІХ и ХХ в. Въпреки че авторът не скрива и тук предпочитанията си към определено тематическо единство, обединяващият принцип на сборника се определя и от усилията му за единство в изследователския подход. У Урбан има един постоянно действуващ фактор, който детерминира в голяма степен маниера му на изследвач в областта на междуславянските културни традиции и отношения: доверието му към фактите, но и съмнението в тяхната изчерпателност, завършеност, окръг леност. Затова той постоянно и упорито се връща към тези факти, анализира ги, уточнява и стабилизира представите ни за тях, за да извлече същността им. В желанието точен в своите преценки да бъде оптимално и изводи авторът винаги се стреми да стесни обема на неаргументираните твърдения, на догадките и предположенията. Това дава своето отражение върху количествено-обемното съотношение между отделните изслед вания в сборника, но поддържа едно ниво на качествена аргументировка и приемливост на тезата. От такава гледна точка всяка от поместените в книгата студии и статии съдържа определени приносни моменти, но най-съществен принос бележат по-обемните изследвания на автора: „Показалец“ на Раковски и неговият отзвук в Чехия", „Божена Немцова и България“, „Отношението към личността и литературното дело на Христо Ботев в Чехия (1871-1918)" и др. В първата студия не само се дават ценни указания за причините, породили широкия отзвук към книгата на бележития деец на Българското възраждане в Чехия, но за първи път в чешката българистика се прави аргументиран опит да се реабилитират нейните научни и художествени качества. Неслучайно към това първо българско систематично Ръководство по етнография и фолклор проявяват най-значителен интерес и авторитетни чешки учени като Ригер, Воцел, Дуновски, а по-късно Махал, Поливка и др., но и първокласни майстори на чешкото художест вено слово и вещи познавачи на славянския фолклор като К. Я. Ербен, Б. Немцова. Със своя богат доказателствен материал тази сту дия на проф. Урбан убедително сочи, че интересът сред чешките научни и културни сре ди към „Показалецът" на Раковски се детерминира не само и не просто от обаятелната личност на неговия автор, а преди всичко от действителната научна стойност на тру да, от огромното богатство на събрания и систематизиран в него фолклорен и етнографски материал.

При работа в румънски архиви и библиотеки тази година попаднах на нови документи и сведения за театрални прояви на българската емиграция в Румъния през Възраж дането. Документите представляват молби за изнасяне на спектакли, задължителни официални искания до местните органи на властта за разрешение на публична проява. Подобни заявления обикновено са шаблонни и лаконични, дават ограничен кръг сведения, но понякога авторите им прекрачват стереотипа и съобщават интересни подробности. Тяхното издирване и проучване би трябвало да се разшири. Тук предлагам на вниманието четири молби за представления на българската любителска театрална трупа в Браила, свързана, както знаем, с дейността и с творчеството на Добри ВойНиков. Първата молба се отнася до началните стъпки на трупата - премиерата на „Стоян войвода" в Браила. Тя потвърждава данните за първия спектакъл на трупата, посочени в статията „Българско позорище", в. „Дунавска зора" бр. 27, 20 май 1868 г. (неподписана, очевидно принадлежи на редактора Д. Войников), и някои твърдения в спомените на Киро Тулешков. Публикацията не представлява самата молба, а е писмо от префекта на Браила до кмета на града, което предава съдържанието на отправено към префектурата искане. Такива писма отразяват пълно и точно текста на оригинала, както се вижда от следвашите документи, свързани с гастрола на българските артисти в Букурещ. За спектаклите в Букурещ през 1866г. имаме откъслечни сведения. Отразени са слабо в бъл гарския печат, само в. „Турция" помества кратко съобщение за представянето на „Райна княгиня". Малко по-късно ценни свидетелства дават посочената статия „Българско позорище" и книгата на Ангелаки Савич „Masca jos!" („Долу маската!", Браила, 1868); след Освобождението в спомени на съвременници намираме още детайли, но знанията ни остават все още непълни. Приведената тук молба и официалната преписка по нея уточняват и допълват данните, хвърлят светлина върху предисторията на събитието и върху отношението на румънските среди. Съще временно текстът на молбата е документ за дейността на Д. Великсин - нейния автор, изтъкнат представител на българското общество в Браила през тези години. Третата молба е свързана с друга важна проява на браилската трупа - представянето на драмата „Велислава" от Д. Войников. Искането се отнася за третото поред представление и посочва неговите организатори. Прави впечатление, че тук, а и в останалите документи никъде не срещаме името на Добри Войников. Могат да се потърсят различни обяснения. Едно от тях е, че не бива да идентифицираме театралното дело на браилци с дейността на Д. Войников, а другото - самият Войников, смирен, разумен, искрен, трудолюбив и ревностен момък", по характеристика на негови другари (дописка от Браила във в. „Македония", бр. 50, 11 ноем. 1867) действително не е афиширал по всички поводи своята главна роля в много от театралните прояви на българската емиграция.