дейност

„Не, господа, помислете наистина над този крайно печален, но забележителен социален факт: среди нас живеят няколко лица, които ни позорят, псуват, безчестят, развращават подрастающето поколение... и въвеждат в идеал всичко нечестно, безнравствено и разлагающе..., които явно се стремят да изтребят всички условия, необходими за правилния ход и прогрес на нашето общество, а ний... ний всички и в отделно виждаме и съзнаваме ужаса на развращающата и антисоциална деятелност на тия личности, но съберат ли се двама българи, те дълго-дълго ще се подушват, докато се решат да споделят своето отвращение към горното явление; дойде ли при тях трети - гробно мълчание и впадат пак в своето обично състояние на апатия. ... - с болка споделя Алеко Константинов през 1888 г., подло и грубо оклеветен от политическите си противници. Година по-късно в „Поема на злото" от Ст. Михайловски и в други прояви на литературния ни живот той ще открие доказателство, че тази апатия ... .. не е всеобща, че духовният огън тлее и под пепелта и от време на време изпихва с малки искрици и превръща в жива сила потенциалния умствен запас, който несъмнено се крие в по-образованата част на нашето общество...". А още по-късно, през 1894 г., по повод изборите - най-красноречивия според него акт за гражданско активизиране на народа, възкликва: „Знаете ли каква безкрайна радост е да виж даш как в кратко време се събудиха нашите граждане и селяне!" Тези случайно взети изказвания от различно време и по различни поводи отвеждат към една трайна, същностна черта на Алеко Константинов като личност - будно, тревожно око за обществени явления и прояви, чувствителни сетива за гражданското поведение и съзнание на българския народ. Гражданската апатия, социалната безчувственост за него са страшният бич, който руши обществото, трови жизнените му сокове, ражда и възпитава най-отрицателните морални качества. И срещу този бич ще воюва последователно през целия си живот. Поразяват и днес духовното благородство и нравствената извисеност, с които Алеко Константинов успява да преодолее личната обида и огорчение. Той не отговаря на клеветата с клевета и на грубостта с грубост. Стреми се да обхване широкия социален характер на явлението, да види в него симптом на тревожно обществено заболяване и да потърси лек. Или в единичния факт на културно политическо раздвижване да съзре с присъщия си оптимизъм белезите на потенциални народни сили и възможности, залог за по-ведро бъдеще. Разбира се, тук примерите могат да се умножат и разнообразят, но те отново и отново ще доказват неоспоримото: типичната „алековска" гледна точка към обществени И И 19 лични прояви, която съчетава стабилна гражданска позиция с висок нравствен критерий.

От две десетилетия новото поколение Румънски българисти изявяват все по-авторитетно присъствието си в историографията на румъно-българските културни отношения през вековете, дават нов облик на тяхното проучване. Лаура Баз-Фотиаде си е създала вече и в България, и в Румъния име на сериозен учен, с голяма ерудиция, разгледала е публикации от нашето Възраждане в Румъ ния, винаги с подчертан интерес към взаимодействията и паралелизмите в литературното развитие на двата съседни народа. На живота, дейността, връзките и творчеството на Г. С. Раковски в Румъния са посветени досега доста проучвания и от румънски, и от български учени. Сега Л. Б.-Фотиаде предлага на българските читатели компактна монография, с която си е поставила за цел, съразмерна с подготовката си, да представи многостранната литературна и журналистическа дейност на Раковски в Румъ ния. Политическият мислител и деец Раковски е неделим от публициста и затова публицистиката му в Румъния е проследена в контекста на един важен период от политическите и социалните борби в Обединените княжества през последните години от князуването на Ал. Йоан Куза. И понеже с Раковски започва ускореното развитие на бъл гарската поезия, компаративистката Л. Б.- Фотиаде си поставя многопосочни задачи: да включи началото на развитието на българската романтична поезия в развитието на романтизма в балканските литератури; да разграничи българския от румънския романтизъм; да търси ако не въздействия, то поне съответствия между отделни мотиви, теми и образи в румънската патриотична поезия през първата половина на XIX в. и поемата на Раковски. И тук тя не върви по утъпкани пътеки. Това е новото, което тя внася в разглеждането на Раковски откъм връзките му с Румъния. За всичко друго е писано, и то изчерпателно: за заговорническите му премеждия, за дейността му като законодател и организатор на четническото движение, 1 Л. Баз - Фотиа де. Литературна и публицистична дейност на Г. С. Раковски в Румъния. С., 1980. 132 за отношението му към големите румънски политически мъже и учени, за отражението на румънската политическа и социална дейст вителност в двуезичните му вестници, за пое тическото му творчество, за научните му интереси и занимания на румънска земя. За вероятното въздействие на съвременната румънска романтична поезия в поемата на Раковски говори Георги Димов,2 като посочва редица сходства на теми, картини, похвати, мисли и чувства, „които напомнят за реминисценции, за мисловни и тематични асоциации". Л. Б. -Фотиаде ги илюстрира с изобилни примери на „Съзвучия между лириката на Раковски и румънската поезия" (с. 64-96). Без съмнение Раковски е чел съв ременните румънски поети, те са му допадали с борческия си патриотизъм, с възпяването на миналото на народа и държавата, за да се мобилизират народните маси за извоюване на светло бъдеще. Това ще му е помогнало и ще го е подтикнало да се опита да изрази в поетически образи мислите и чувствата, които са го вълнували в един съд боносен за нашия народ момент; нещо повече, да пристъпи към осъществяване на една трудна творческа задача - да напише бъл гарска героична епопея в три части. Раковски е чувствувал своите ограничени възможности и е търсел модели. Например, за да изрази поетически риданието на една скърбяща же на, той отбелязва в един ръкопис с фраг менти от „Горски пътник: да се види във „Велизарий", като го изпърво видя жена му сляп

При работа в румънски архиви и библиотеки тази година попаднах на нови документи и сведения за театрални прояви на българската емиграция в Румъния през Възраж дането. Документите представляват молби за изнасяне на спектакли, задължителни официални искания до местните органи на властта за разрешение на публична проява. Подобни заявления обикновено са шаблонни и лаконични, дават ограничен кръг сведения, но понякога авторите им прекрачват стереотипа и съобщават интересни подробности. Тяхното издирване и проучване би трябвало да се разшири. Тук предлагам на вниманието четири молби за представления на българската любителска театрална трупа в Браила, свързана, както знаем, с дейността и с творчеството на Добри ВойНиков. Първата молба се отнася до началните стъпки на трупата - премиерата на „Стоян войвода" в Браила. Тя потвърждава данните за първия спектакъл на трупата, посочени в статията „Българско позорище", в. „Дунавска зора" бр. 27, 20 май 1868 г. (неподписана, очевидно принадлежи на редактора Д. Войников), и някои твърдения в спомените на Киро Тулешков. Публикацията не представлява самата молба, а е писмо от префекта на Браила до кмета на града, което предава съдържанието на отправено към префектурата искане. Такива писма отразяват пълно и точно текста на оригинала, както се вижда от следвашите документи, свързани с гастрола на българските артисти в Букурещ. За спектаклите в Букурещ през 1866г. имаме откъслечни сведения. Отразени са слабо в бъл гарския печат, само в. „Турция" помества кратко съобщение за представянето на „Райна княгиня". Малко по-късно ценни свидетелства дават посочената статия „Българско позорище" и книгата на Ангелаки Савич „Masca jos!" („Долу маската!", Браила, 1868); след Освобождението в спомени на съвременници намираме още детайли, но знанията ни остават все още непълни. Приведената тук молба и официалната преписка по нея уточняват и допълват данните, хвърлят светлина върху предисторията на събитието и върху отношението на румънските среди. Съще временно текстът на молбата е документ за дейността на Д. Великсин - нейния автор, изтъкнат представител на българското общество в Браила през тези години. Третата молба е свързана с друга важна проява на браилската трупа - представянето на драмата „Велислава" от Д. Войников. Искането се отнася за третото поред представление и посочва неговите организатори. Прави впечатление, че тук, а и в останалите документи никъде не срещаме името на Добри Войников. Могат да се потърсят различни обяснения. Едно от тях е, че не бива да идентифицираме театралното дело на браилци с дейността на Д. Войников, а другото - самият Войников, смирен, разумен, искрен, трудолюбив и ревностен момък", по характеристика на негови другари (дописка от Браила във в. „Македония", бр. 50, 11 ноем. 1867) действително не е афиширал по всички поводи своята главна роля в много от театралните прояви на българската емиграция.