Читалище

Петгодишното съществуване на сп. „Читалище" (1870-1875) е в тясна връзка с разви тието на националната ни художествена литература, с утвърждаването на трайни естетически разбирания сред българската интелигенция. На страниците му възникват спорове от най-различно естество - теоретико-литературно, драматургично, езиково и др. В областта на драматургията се подема спор между В. Друмев и П. Р. Славейков, от една страна, и Д. Войников, от друга; за художествените стойности на стихотворенията и басните в педагогическата литература се кръстосват мненията на Н. Бончев и габровските учители; възникват разногласия за новобългарския език между Н. Геров (с псевдоним Пан Мушак) и М. Дринов. Заради дръзкия си диалог за преобразования в областта на църквата редакторът на списанието Т. Икономов трябва да дава обяснения на страниците му. Най-вече в областта на литературната практика то получава заслужени критически нападки от представителите на революционния печат. Спорят помежду си и самите редактори на списанието поради противоположните си възгледи и позиции. Втората годишнина се редактира от Л. Йовчев и Т. Икономов, първият - крайно религиозни убеждения, а вторият - атеист, известен като „антихрист". Когато Т. Ико номов публикува написаната в материалистически дух статия „Мъртвото и живото на земята", Л. Йовчев в редакционна бележка под нея казва: „Ний оставихми обнародването на това мнение, за да научим читателите да слушат мисли, противни на техните, защото науката не е фанатик и защото ще имами случай да обнародвами и едно философско доказание за безсмър тието на душата. "1 И наистина Йовчев изпълнява заканата си и напечатва впоследствие статията, в която продължава да поддържа догматичните си убеждения, че човек се състои от тяло и душа. Здравата патриотична атмосфера, която създават редакторите М. Балабанов, Лазар Йовчев, Т. Икономов, П. Славейков, С. Бобчев и Д. Цветков, е подчинена на идеята за народно въздигане чрез доближаване на литературата до нуждите на българския читател. Всички тези най-чисти възрожденски пориви на нашите книжовници лишават откъм достоверност твърденията на някои автори за една нездрава, едва ли не откъсната от народния живот атмосфера, която служи на някаква творческа самоцел и крайно субективистични разбирания и оценки: „Любен Каравелов стал первым болгарским критиком... Это привело его к неизбежному столкновению со сторонниками теории искусства для искусства", группировавшимися около журнала „Читальня" (М. Балабанов, Н. Михайловски, Т. Шишков). "