Психология

Психологията на художественого творчество въобще и на литературного в част ност е област, сравнително най-слабо разработена от марксистко-ленинската наука за изкуството. До последно време в Съветския сьоз, страната, където главно се създаваше марксистко-ленинската есте тика и теория на литературата, по проб лемите на психологията на литературното творчество почти не еписано. Нещо повече дълго време тези проблеми не се поставяха като задачи за научно изследване. Това обстоятелство не можеше да не създаде известна празнота в науката за художествената литература и по-специално - в теорията на литературата. Изоставането в това отношение става още по-очебийно, като се вземе предвид, че на психологията на художественото творчество буржоазната наука отделя голямо Внимание и тъкмо в тази област тя е съз дала най-сложен лабиринт от безпочвени Философски спекулации. Разбира се, би било погрешно да се каже, че съветското литературознание не е направило нищо за изясняване пробле мите на психологията на литературного Творчество. Такава констатация би била невярна. Още за дореволюционного руско литературознание тези въпроси са представлявали значителен интерес. Достатъчно е да споменем сборниците „Вопросы теории и психологии творче- ства", издавани под реакцията на Б. Лезин от 1907 до 1923 г. в Харков, и големия кръг от проблеми, обхванати в тях, за да се убедим в истинността на тази констатация. Тези сборници, а така също и отделни книги, например трудове като тези на С. Грузенберг (Психология твор- чества", Минск, 1923 г. и „Гений и твор- чество" 1924 г.), ясно показват, че още тогава посочените проблеми, независимо от грешните методологични основи, на кои то са били поставени, са схващани като важна част от общата наука за литературата.

Забележителен труд в литературната наука е появилото се сега второ издание на „Психология на литературното творчество" от акад. Михаил Арнаудов. Този труд е научно-литературно изследване на пси хологичните основи на творческия процес у писателите и на неговия точен, макар и трудно доловим детерминизъм. Акад. М. Арнаудов е усвоил методология, която му дала възможност да направи реалистично тълкуване на творческия процес. Той прилага съпоставянето на противоположни и противоречиви поетични преживявания и мнения, които тъй подрежда, че да изпъкне обективната истина за творческия процес. В Психология на литературното творчество" е използуван огромен материал от поетичното богатство на класиците от 18 и 19 век, като са дадени главно онези признания на поетите, които отвеждат в съкровищата на творческите им мисли и импулси. По редица въпроси на литера- турната психология авторът е открил възможност за по-нататъшно проучване, посочвайки пътя, който трябва да се следва. Обикновено не води дискусии с творците, ала се явява диригент на дискусии, про- ведени между тях. Така осигурява не- подправеност на фактите и оригиналност на тяхната доказна сила. Акад. М. Арнаудов не се стреми към формулировки. За него са от значение индивидуалните особености, които раз- криват и общи характерности, а същевре менно водят до законите на психичните преживявания. Трудът е развит в един много широк план от проблеми. Използуван е световният художествен и психологичен опит, а на места са направени паралели между различните изкуства. Като предпоставки на психологията на творчеството са разгледани проблемите за гения, ра- сата и човечеството, за влиянието на на- следствеността, средата и културата, за Михаил Арнаудов. Психология на литературното творчество. 1965. 120 израждането и неврозите. По тези въпроси авторът е дошел до материалистически изводи. Особено ценен е неговият труд с доводи и доказателства против всякаква мистика, демонизъм, расизъм и невроза, привържениците на които най-често търсят доказателства точно в творчеството на поетите, като една изключително чудна област, в която, твърдят те, законите на обикновения душевен живот са невалидни. Авторът ни доказва тъкмо обратното: творчеството е здраве, труд, постоянство, усърдие, човечност и борба с всичко бо лезнено. „Творчеството е проясняване и душевно пречистване. Как би могъл да стане художникът тълкувател на мисли и копнения у своите съвременници, ако не се издигне над всички вътрешни ограничения и над всичко хаотично у себе си?"

Самата етимология на думата диалог" вече подсказва, че за осъществява нето на един диалог са необходими двама души - двама събеседници. Покъсно понятието разширява съдържанието си, защото разговорът може да се провежда между повече събеседници и все пак продължава да се нарича диалог. Диалогът е най-основната форма на човешко общуване, изникнала още от самото зараждане на езика и от необходимостта от комуникация, т. е. от насъщ ната нужда за споделяне на мисли, чувства и желания с друго същество или повече лица, от психическата потребност на човека да преодолее своята самотност, да разшири своето „аз" до едно „ние", да се разговори, да разтвори душата си и сърцето си, да се почувствува като част от едно по-голямо човешко общежи тие, като част от колектива, като член на цялото човечество. В тая своя форма на самолечебно средство срещу самотата и изолираността на съществуването диалогът е и днес един от най-активните уравновесители на човешката психика. Един разговор може да бъде много по-продуктивен в своите въздействия върху човешката душа, отколкото каквото и да било лечебно средство. В тая лечебна сила на ра зговора лежи неговият най-еминентен смисъл. Можем да си представим живо как би изглеждал нашият живот, ако не притежавахме възможността да разговаряме, ако останехме едно заключено в себе си същество, една затворена монада. Разговорът започва още от първите съчленения на човешката реч: между бебето и майката, отначало като израз повече на физиологични нужди, докато се издигне в съзнателна форма на комуникация, на чувства и социално общу ване и се обособи по-късно като психологически и технически похват в областта на философията, изкуството, науката и политиката, защото тъкмо в разговора словото се утвърждава като динамично битие, като непрекъснат творчески процес. Всеки разговор протича под формата на диалог, триалог или полидиалог, но не всеки разговор е в истинския смисъл на думата диалог. Не е истински диалог например един разговор на тема из нашето практическо всекидневие, макар външно да се развива под формата на въпрос и отговор и понякога да съдържа известни лични емоционални или мисловни ноти или дори да издава известно мирогледно отношение, тъй като той има чисто информативен и безличен ха рактер. Приликата между един такъв разговор и истинския диалог е, че истинският диалог се отличава по съдържание от него, защото се е обособил вече в особен вид разговор.

В съвременната обществена действителност, изменяща се все по-бързо, науката и изкуството играят непрекъснато увеличаваща се и все по-значителна роля. Това обуславя все по-големия интерес към проблемите на научното и художественото творчество. Между дисциплините, които изучават творчеството, свое място заема и психологията на художественотворческата дейност. Настоящата статия има за цел, първо, да очертае предмета на изследване, подходите и методите, както и системата от понятия и термини на психологията на художественотворческата дейност като наука и, второ, да посочи най-общо нейната основна проблематика. Понеже двете части са относително самостоятелни, тук се предлага само първата част. Въпросът, който се поставя най-напред и който може да се смята като предварителен, е въпросът за синкретизма на творчеството в началото и за разчле няването му по-късно.

В първата част на настоящата статия бяха очертани предметът на психологията на художественотворческата дейност като наука, нейната методология и Методите и на изследване, както и системата от понятия и термини, с които си служи. Настоящата част втора е посветена на основното в нейната проблематика: учението за концепцията; участието и ролята на отделните компоненти и страни на психиката в художественотворческите процеси; формирането, израстването и развитието на художника-творец. МОЖЕ ЛИ УЧЕНИЕТО ЗА КОНЦЕПЦИЯТА ДА СЕ СМЯТА ОСНОВНО ЯДРО В ПРОБЛЕМАТИКАТА НА ПСИХОЛОГИЯТА НА ХУДОЖЕСТВЕНОТВОРЧЕСКАТА ДЕЙНОСТ? Както се изтъкна в първата част на статията, възникването на зародиша, от който израстват и цялото, и частите на творбата, е най-творческият момент в художественотворческите процеси и изобщо в цялата художественотворческа дейност. Понеже е такъв момент - основен, първостепенен, най-съществен - с него са свързани почти всички други моменти и страни на художествено-творческата дейност - на създаването, на възприемането, на формирането, израстването иразвитието на художника-творец. Да се отдели обаче този момент от другите и да се определи неговото място в цялата верига на художественотворческите процеси е извънредно трудно - може би невъзможно. Много са опитите на различни изследвачи в това направление, но задоволителен, убеждаващ резултат не е получен. Концепцията може да възникне след продължителна и системна работа. Понякога тя се явява в съзнанието чак в последния момент, когато творецът вече е създал произведението си. В други случаи пък тя „изскача" в неговите мисли, без да е търсена, и му се налага с такава сила, че той изоставя всичко планирано и се заема да я разгъне ида създаде творба, за която по-рано не е мислил. А може и друго: творецът изобщо да не осъзнае основното, ядрото на произведението си - концепцията. Художественотворческите процеси са така безкрайно разнообразни и вся кога единични, неповторими, че всяка схема за тяхното протичане на последователни етапи или стадии се оказва принципно неприложима за тях. Според М. Арнаудов „повечето психолози и естетици, които са се занимавали с проблема на творческия процес, се спират на два съществени момента в него:

През последните години югославската белетристика се обогати с още една творба, която веднага привлече вниманието на читатели и критици и получи най-желаната от всеки автор награда - наградата за най-четена книга библиотеките на Социалистическа република Сърбия през 1978 г. Става дума за романа Доротей" на белетриста Добрило Ненадич, роден през 1940 г., по специалност агроном, автор на научни трудове из областта на овощарството. Този писател агроном, здраво свързан с живота, има какво да каже на съвременниците си на свой оригинален художествен език. Като се вземе предвид, че по сюжетните си параметри романът е исторически, единодушното му признание се превръща в доказателство и за актуалност на заложената в него проблематика. Произведението е преиздавано, превеждано, филмирано. Югославският филм „Доротей" беше прожектиран и по нашите екрани. Романът ни пренася седем века назад в средновековна феодална Сърбия от XIV в., по онова време кралство в исторически възход под скиптъра на династията на Неманичите, разделено на области начело с могъщи феодални властелини, обединени и обуздавани от централната монархична власт в лицето на крал Стефан Урош II. Преди него престола е заемал баща му крал Милутин, който пък заместил по-стария си брат Драгутин. Редуващите се владе тели под короната на първата сръбска държава, известна и под името Рашка, се стремят към укрепване на абсолютистката си неприкосновеност под крилото на църкавата, която през средновековието триумфира като мощна наддър жавна институция и влиятелен политически фактор в лицето на висшето си съсловие - архиепископи, игумени. Едновременно опора и настойник в изве стен смисъл на централната власт, църквата доминира над светската феодална аристокрация, а с течение на времето се превръща и в най-богатия феодал. Импозантен архитектурен документ за отношението към върховния духовен властодържец са известните за дужбине" (ср.) - внушителни постройки на хра мове и манастири, по правило пищно градени и изкусно украсени, някои запазени и до днес, които коронованите Неманичи са издигали като дарения за църквата. Техният пример е бил следван и от някои по-крупни феодали. Самата феодална аристокрация като класа се формира от края на XII в. множество вътрешносъсловни степени, разклонявайки се от сродниците на поредния крал с огромните им владения до най-дребните феодални собственици, разполагащи с по няколко селски колиби. По-ново явление в генезиса на привилегированата класа са т. нар. прониариново болярство, създавано от началото на XIV в. по пътя на кралското удостояване с поземлени владения и високи длъжности за големи военни заслуги.