Франция в поезията на трима българи

Имам предвид поетичния образ на Франция и най-вече на Париж в творчеството на трима български поети - Николай Лилиев, Атанас Далчев и Елисавета Багряна. В периода между навечерието на Първата и навечерието на Втората све товна война те и тримата създават посветени на Франция и специално на Париж стихотворни цикли. При Далчев и особено при Багряна с отделни парижки мотиви ще се срещнем и по-късно, но основното и характерното е от посочения период. По това време в развитието на българската литература евече отдавна изживян етапът, когато чуждоземната действителност бе интересна за нея единствено в аспекта на опозицията „българско - европейско" (опозиция, която подхранваше с теми нашата критическореалистична проза) или се възприемаше само като един разширяващ духовните хоризонти на българина туристически обект. Сега Франция и Париж навлизат в художествения свят на Лилиев, Далчев и Багряна по-скоро като един особено кондензиран образ на същата оная съвременна действителност, с която поезията на всеки един от тях влиза в своеобразни идейно-естетически отношения. Нещо, което, разбира се, не изключва наличието на една вътрешна съпоставка с родната страна, обусловена от самото, формирано в друга национална атмосфера, светоусещане на авторите. Но в това отношение общото между тримата български поети е по-дълбоко скрито, отколкото хвърлящите се веднага на очи различия в художественото виждане, обусловени от различните литературни школи и поетически темпе раменти. Първият лирически цикъл в българската литература, посветен изцяло на чуждоземна действителност - Вазовата стихосбирка „Италия" (1884) - с един вдъхновен от големи общочовешки идеи лирически пътепис. И независи мо от всички промени в облика на българската поезия този начин на поетическо възприемане на чуждата действителност запазва своите основни права и до днес. Срещаме го и в поезията на Багряна не само в по-късни години (Парижки триптих"), но и в интересуващата ни 1929 г. (цикълът „Венеция"). Толкова по-интересно в случая е, че ако има нещо общо между френските мотиви в поезията на Лилиев, Далчев и Багряна от разглеждания период, то е на първо място именно липсата или поне крайната тушираност на така че стия в подобни случаи културно-исторически „пътеписен" елемент.