Милена Цанева

Като поет и белетрист Вазов е дълбоко врязан в съзнанието ни. Влязъл е так като драматург. Но ние съвсем не сме свикнали да мислим за него като за публици и критик. Не само защото големият ръст на художествените му произведения зас чва другите страни от дейността му, но и защото години наред неговото литература публицистично дело е било съзнателно или несъзнателно подценявано. Беше се утвърдил представата, че колкото и да е голям като художник, - като мислител Вазов е слаб Едни не можеха да му простят борбата срещу кръга „Мисъл и рязкото изказване символистите, други - злополучната студия за Христо Ботев. Единствено това се и знаеше. Всичко друго бе една смътна представа за някакви маловажни, неинтересни и до голяма степен случайни факти от живота на писателя. Едно не особено популярно самопризнание за няколко пламенни статии" срещу преврата на Батенберг, едно ши роко разпространено мнение за повърхностния, най-често снизходително-насърчителс характер на писаните от поета литературни отзиви и един не съвсем критично състався библиографски списък, 1 в който на Вазов се приписваха между другото и редица уводин статии и анонимни вестникарски бележки - това е почти всичко, което бе отбелязала литературната наука от миналото. И то си бе останало в кръга на специалистите. На интересната част от литературно-публицистичното дело на Вазов - неговите полита чески статии от първото десетилетие след Освобождението - бе напълно игнорирана Никой от буржоазните литератори не се зае да разлисти прашните страници на в. Н родний глас, за да извлече от тях спомена за ония години, когато поетът бе млад пламенен, когато пазеше в сърцето си непокътнати великите идеали на възраждането и с темпераментното перо на журналист служеше на същата оная богиня страшна на Свободата", която с юношески възторг възпяваше в стиховете си. Каквито и причини да изброим, струва ми се, че това премълчаване не бе случайно. На буржоазията беше нужен един Вазов - загладен, параден и. .. обезсилен. Тя нямаше интерес д подчертава цялата дълбочина на неговия демократизъм, цялата широта на неговия патриотизъм, цялата острота на неговото свободолюбие. Достатъчно трудно и беше да преглътне някои от стиховете му, за да има желание да си създава допълнителни за труднения и с публицистиката му. Тя сякаш смътно предчувствуваше опасностите, които крият политическите статии на Вазов от първите години на нейното царствуване иза всеки случай ги остави в забрава. Не се заинтересува от тях и прогресивната литера турна наука от миналото - на нея пък и пречеше предубеждението, че няма какво интересно да се очаква от политическите статии на един буржоазен писател.

Вазовите „Чичовци" - един отдавна изчезнал свят на примитивна идиличност и наивни стремежи. Свят, в който заглъхва последният ек от големите събития на една отминала епоха... Тук модата на малакофа е пристигнала с 15 години закъснение, а името на Бонапарт след 45-годишно странствуване е станало известно първоначално под формата Гунапарти. По времето, когато Европа познава вече Балзак и Толстой, тук още проливат сълзи над „Многострадална Геновева“ и „Александрията“. За да прогърмят в патриотичната песен „Поискал гордий Никифор“, звуците на Марсилезата са пътували цели 72 години. Някъде в Балкана води битки четата на Филип Тотю. Ботев вече е написал „На прощаване“. Но тук героите са погълнати от епичната разпра за един капчук и съчиняват един срещу друг „сатири". Обект на повестта е станало най-незначителното, което може да ни предложи пред освобожденската действителност, онова, пред което историята презри телно затваря своите страници.

Произведенията, които обикновено разбираме под названието „поеми на Иван Вазов", са обединени не само от външните си жанрови белези, но придобиват и по-широк смисъл в процеса на израстването на автора като художник. Създадени в краткия период 1879-1884 г., те са тясно свързани с определен етап от поетичната биография на Вазов, изразяват закономерностите на един важен момент от неговото творческо развитие. В края на 1879 г., когато излиза от печат първата поема на Вазов, C той е вече автор на три стихосбирки. Стихосбирки, в които изживява пълна сила възторзите и тъгите на своя народ. Но отшумели са вече дните на подем и отчаяние, на георизъм и възторзи. Сред идиличната тишина на неговото берковско усамотение в душата на поета се уталожват бурните чувства и патетични изблици. И започват ония невидими процеси на художествено преосмисляне на жизнения опит, от които ще изкристализират бъдещите му творби. Това, което доскоро е било нажежена атмосфера на настоящето, сега се преобразява в съзнанието в минало, в спомен, подчинен на чувството за историческа перспектива. След периода на непосредните емоционални реакции настъпва времето на широките художествени обобщения и спокойните исторически преценки. „Епопея на забравените“, „Немили-недраги“ и „Под игото“ не можеха да се появят непосредствено след „Пряпорец и гусла“, „Тъгите на България“ и „Избавление". Между едните и другите лежи границата на една историческа епоха и прекрачването на тази граница означаваше за автора процес на ново идейно творческо съзряване. Преобразената жизнена обстановка предявява своите права, коренно изменената идейна атмосфера слага своя отпечатък. На мястото на въодушевлението идва разочарованието, наивната вяра се заменя от скептична ирония. И от това драматично преплитане се раждат новата вяра и новият оптими зъм... Освободен от черната сянка на робството, животът засиява с цялата си многобагреност. Погледът на художника става по-широк и по-мъдър, поетичното му светоусещане - по-сложно и по-богато.

В началото на 1884 г. в продължение на няколко месеца на страниците на в. „Народний глас“ и сп. „Наука“ излизат една след друга три Вазови поеми. Това са „Кихавицата на Саллюста“, „Синайска роза“ и „В царството на самодивите" - заглавия, които сами по себе си вече подсказват нещо ново за търсенията на автора в областта на поемата. И наистина и трите произведения ни водят в нови жизнени области, извън пределите на народния бит, от който черпеше досега материал авторът. С тематичния обсег на досегашните му поеми би могла да се свърже в известен смисъл само „С и найска роза" - доколкото рисува съд бата на българска девойка, пленена по време на Руско-турската война и продадена в робство в далечната Синайска пустиня. Но по дух и по стил това е една чисто романтична творба, която няма нищо общо с тона и характера на „Видул“, „Грамада“, „Трайко и Риза“, и „Загорка“. Поетът, който вди гаше тежката бъклица на Трайко и наричаше Руска „божур цвете", тук е просто неузнаваем.

По щастлива случайност седемдесетгодишнината от рождението на Никола Фурнаджиев съвпада с петдесетгодишнината от онова историческо въ стание на българските работници и селяни, което го създава като поет. И ако не всеки любител на литературата помни, че поетът Фурнаджиев е роден през май 1903 г., то втората му рождена дата едва ли някой може да сбърка. Септември 1923 стана за фурнаджиев това, което бе Октомврийската революция за Смирненски, Априлското въстание за Вазов - оня решаващ „ден първи“, оная първозданна глътка въздух, които завинаги определят съдбата на един поет. Стихове той пише от съвсем млада възраст, но поезия те стават, когато тях заговорва младостта на епохата. Свои творби печата още като гимназист, но на голямата национална сцена литературният му дебют е оня декември 1923 г., когато по страниците на „Нов път" започват да се появяват неговите потресни септемврийски видения. Поетичното му творчество обема повече от четири десетилетия, но мястото му в литературната ни история остава завинаги свързано с трагичните вдъхновения на оная литературна вълна, която нарекохме септемврийска. B Кратък, но бляскав бе литературният живот на тази ранна септемврийска вълна, която даде на литературното ни развитие сп. „Пламък“ с Гео Милев, от една страна, и сп. „Нов път“ с Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Ангел Каралийчев, от друга. Ако за Гео Милев тя бе увенчаващият творческото му дело край, за останалите трима бе едно вдъхновено начало. Спадна революционният подем и различни продължения получи това начало: трагичният прелом от 1925 г. показа докрай колко различни са в същност тримата неразлъчни сътрудници на „Нов път“. Но независимо от всички тогавашни или по-късни различия върховното социално напрежение на един преломен исторически момент издигна тези автори на гребена на националната ни литература и освети завинаги тяхното поетическо братство. Ненапразно Георги Бакалов ги нарече „септемврийци“. По различен начин и с различни творчески резултати - за всички тях Септември 1923 стана съдба. „Септемврийското въстание беше нещо велико - такива моменти в историята не се случват често. Въпреки големите жертви, то бе време на подем и ствието даваше е необходимо възможност, ако си талантлив, да създадеш голяма творба. Спокойще за света, но често пъти не е благоприятно за поетите" - въздъхне години по-късно 60-годишният Фурнаджиев.

В своя повече от тридесетгодишен път на изтъкнат литературен критик Стоян Каролев неведнъж е показвал, че притежава критически сетива и за неувяхващите ценности на литературното ни наследство. Но неговите литературно-критически трудове винаги са съдържа ли в себе си и погледа на критик и са носили белезите на съвременните му естетико-методологически търсения. По своеобразен начин именно тези търсения го отведоха напоследък и до богатия и сложен духовен свят на Пенчо Славейков, който той вече няколко години изучава с рядка научна добросъвестност и на който е посветена неговата нова двутомна книга „Жрецът-воин“, излязла като относително самостоятелна първа част от крупен монографичен труд за поета-мислител. Около внушителната фигура на Пенчо Славейков десетилетия наред са се сблъсквали преклонение и отрицание, кръстосвали са се коренно противоположни мнения и оценки. И неслучайно именно по отношение на него нашето литературознание след Девети септем ври особено ярко изживя и преодоля някои от своите характерни увлечения и слабости. Не зная доколко можем да приемем предположението на Стоян Каролев, че шумните спорове около тази забележителна личност, оставила трайни следи в българската културна история, са спрели сигурно само временно. Може би действително неспокойният и противоречив създател на „Кървава песен" и „На острова на блажените" би могъл в определен момент да се окаже отново във водовъртежа на някоя литературна дискусия. Но във всеки случай тези спорове вече не могат да се върнат към тясната сфера на елементарното „за“ или „против“. През последните две десе тилетия българската литературна история на прави много за изясняването и утвърждаването на мястото на Пенчо Славейков в нашето литературно развитие. И именно това даде възможност да се появи днес изследване като издадената от Стоян Каролев книга, обгърнала духовния свят на поета - културен мисионер, в цялото му богатство и противоречивост, поставила си за цел да го разкрие в цялата разноликост и нестройност на неговото оформяне и развитие, с всичката диалектическа сложност на влиянията, които е изпитал, и въздействията, които е оказал. Това е един научен труд от академичен тип в най-добрия смисъл на тази дума, в който обобщаващата мисъл на автора извлича своите концепции от един събран, издирен и проучен в детайли фактологически материал. Но, от друга страна - и като факти, и като проблеми, - изследователят съвсем не изчерпва всички съществени моменти от жизнения и литературен път на поета. Това не е класиче ската монография-енциклопедия за даден писател, а своеобразен аналитичен портрет, видян в определени от специфичните интереси на автора аспекти, изследване, което търси преди всичко смисъла и съдържанието на културното мисионерство на Славейков в неговите връзки с основните течения в европейския културен живот от края на миналия и началото на новия век. Върху този основен аспект, върху ролята и вътрешното самочувствие на поета като свещенослужител и борец в областта на философско-естетическите и нравствени идеи акцентува и названието „Жрецът-воин" - взето от известния стих на Дебелянов за Пенчо Славейков. Но от артистичния характер на това название не бива да се съди и за самия облик на книгата - като жанр, подход и стил. Творческите инвенции на автора тук се извличат от строгата логика на аналитичните дисекции. И това намира израз и в строго разграничителната проблемна композиция на труда. Изцяло верен на този характерен за неговото критическо „амплоа“ подход, Каролев по начало е замислил изследването си като две относително самостоятелни части: първа та е посветена на личността и философско-есте тическите идеи на Славейков (която именно се представлява от излезлите два тома), а втората - на неговата поетика. Деление, което не може да не ни смущава до известна сте пен, тъй като предопределя не само редица композиционни утежнения и неудобства (като повторения и препратки от едната част към другата), но и едно, макар и условно, откъс ване от съдържателната страна на поетичното творчество от неговата форма и на идейния замисъл от неговото художествено осъществяване, което пречи да се почувствува цялостното обективно внушение на отделните творби и на целокупния художествен свят на Сла вейков. Известно е, че този художествен свят 169 внушава един образ, по-различен от този, който създават преките изказвания и изяви на Славейков - по-хармоничен и по-близък до народностно-демократичното разбиране за литературата. И тъкмо това основно противоречие между мислителя и поета ни води към съществени моменти в психологическото устройство на автора, а, от друга страна, ни помага да разграничим в неговия цялостен облик органичното от случайното, дълбокото и трайното от временното и повърхностното.

Както Милена Цанева от Вазовите художествени шедьоври, „Кочо“ или „Защитата И повечето на Перущица“ оставя впечатлението за пълна непретенциозност в композиционно отношение. Поетът разказва и излива чувствата си естествено и спонтанно, без каквато и да е външна преднамереност на естетическите съображения и норми. Данните за творческата история на „Епопея на забравените“, фактът, че нейните първи пет стихотворения - „Левски“, „Бенковски“, „Кочо“, „Братя Жекови" „Каблешков" - са написани само за три дни, потвърждават това впечатление за подчертана спонтанност на поетическия изблик. Но спонтанност на творче ския процес и отказ от външноорганизиращи формални схеми още не означава липса на художествена организация. И тъкмо в това е в същност и силата на Вазов като художник - в тази спонтанна естественост, с която той съумява да превърне и най-непретенциозно водения разказ или непосреден лирически изблик в единен и цялостен художествен организъм. Зад неовладяната на пръв поглед лирическа стихия на „Епопеята“ се крие в повечето случаи една в същност твърде стройна в своите вътрешни взаимоотношения художествена структура. Колкото и мощно разлюлени да са тук вълните на лирическия патос, те се дви жат по една вътрешнообоснована логика на чувствуването и виждането, която обединява и съподчинява отделните части и детайли и създава монолитността на художественото цяло. Тази вътрешна художествена организираност овладява лирическата стихия и във външно несъразмерно обособените части на патетичната поема за подвига на Кочо Чистеменски с нейния характерен за „Епопеята" спонтанно леещ се стих, прекъсван сякаш само за да си поеме най-после дъх поетът. Още самото начало на „Кочо“ е твърде характерно за цикъла. В един широко разгърнат, синтезиран или само загатнат вид в повечето случаи авторът на „Епопея на забравените започва с едно придвижване от широкия и обзорен към конкретния и по-крупен план. План, в който, разбира се, „гледната точка" е най-често не толкова буквално зрителна, колкото обществено-историческа. И това придвижване, както впрочем почти всички преходи в „Епопеята", става внезапно и рязко, отграничавайки обикновено твърде ясно една въвеждаща част със специфични „уводни“ функции. 1 Твърде интересни в това отношение са публикуваните в кн. 2 на,, Литературна мисъл"(1977) наблюдения на Радосвет Коларов върху „неподозирано монолитната художествена конструк ция" на Вазовата ода за Паисий. 80 При „Кочо“ тази широко обзорна уводна част, която ни въвежда в основните смислови, емоционални и композиционно-стилови особености на поемата, е твърде ясно обособена и пределно синтетична в своите широки обобщения. Дотолкова, че от поетическия и синтаксис изчезват всякакви глаголи. Четири възклицателни стиха, четири антитези-формули ни въвеждат в характера на изобразяваното време, за да отсенят смисъла и значението на перущенския бой на широкия исторически фон на Априлската епопея. Реторично приповдигнатият им характер ни подготвя емоционално към един лирически разказ в тона на възпяване и възторг. Но, от друга страна, още първият стих „провокира“ вниманието ни с необичайната външнопротиворечива оценка на възпяваното историческо движение:

Иван Вазов имаше щастието да посрещне Освобождението на България в най-хубавите години на своя живот, като оформен вече писател, застанал на прага на творческата си зрелост. Впрочем може би е по-точно да кажем, че ние имахме това щастие. Защото без вдъхновеното и същевременно трезво перо на автора на „Тъгите на България“ и „Избавление“, „Епопея на забравените“ и „Немили-недраги“, „Нова земя“ и „Дядо Йоцо гледа" българската духовна история не би разполагала с такива автентични художествени свидетелства за процесите в националната душевност от времето на оня исторически прелом в съдбата на България, който започва с общонародния възторг от дните на освободителната Руско-турска война и завършва със социалноикономическите и идейно-нравствени сътресения, които оформят лицето на младата буржоазна държава, разрушавайки идиличните възрожденски представи за българското“. Едно вдъхновено лирическо въведение към този автентичен художествен летопис е написаното през ноември 1876 г. стихотворение „Русия!", доближаващо се до малка лирическа поема. Неговият непосреден повод е съвсем конкретен - на 29 окт. 1876 г. в Москва Александър II произнася реч, в която изразява категоричната решимост на Русия, ако турското правителство не даде на българите автономия, да му я наложат със сила. Но идейно-емоционалното съдържание на тази неслучайно придобила извънредна популярност творба далеч надхвърля нейния конкретен повод. Защото ако за политическия разум на съвре менниците речта на Александър II е едно недвусмислено заявление, че Русия е готова да започне с Турция война, за измъченото сърце на българина това е съдбовен знак, който събужда една от векове лелеяна вяра, надежда и любов. И големият художествен успех на Вазов е именно в това, че е почувствувал и изразил целия този съдбовен смисъл, с който прозвучават за българина думите на Александър II, и е успял да обвърже конкретното събитие от политическата подготовка на Руско-турската война с цялостната атмосфера на българската история, българския бит и българската душевност. И да превърне спонтанната си емоционална реакция в една вдъхновена лирическа характеристика на отношението на българина към Русия като черта Oт националната характерология. Още наивно изразителната удивителна в заглавието, която авторът упорито запазва и при по-късните издания, сякаш маркира ортографически оня емоционален ореол, с който е заобиколено в народното съзнание името на Русия. Русия! - с удивителна - това е вече не просто едно географско и политическо понятие, това е оня митологизиран образ на чутовния „дядо Иван“, в който поробеният българин бе вложил всичко, което би могло да стимулира неговите исторически 3 надежди и неговото потиснато национално самочувство. Това е Русия като монолитен образ, в който просто няма място за каквито и да било социално-политически разграничения. Русия като дълбока и безрезервна вяра, която дори не се нуждае от критическия анализ на доказателствата. Защото нейната месианска роля е заложена в самия факт на нейното съществуване („За туй си ти Русия!"). Тъкмо от името на тоя твърде смътно запознат с цялата сложност на руския обществено-политически живот поробен българин, който бе създал в мрака на своята безнадеждност почти религиозния култ към всемогъщия дядо Иван, Вазов отправя към великата братска страна поетичен зов, в който родената в глъбините на българската история народна надежда зазвучава с категорична увереност:

В същото писмо от март 1888, с което съобщава, че тая зима написал „един роман от епохата на въстанието в 1876 г." (т. е. „Под игото"), Вазов обещава на Ст. Костов да му изпрати по-нататък някои от разказите, които си бил „начъртал" да напише през пролетта. Два месеца по-късно той вече доверява на приятеля си С. С. Бобчев: „Пиша ред разкази по наший политический и обществен живот - от Освобождението до последнята криза, погледнат от разни страни. Но, nota bene: те не са повторение ни на „Митрофана“, ни на „Чичовци“, ни на другите ми прозаически работи(...) Те имат по-художествена виработка и по-реалистически и трезви задачи. Независимо от въпроса, какво съдържание влага в понятията „по-художествено“ и „по-реалистическо" авторът на „Немили-недраги“ и „Чичовци“, това съобщение е показателно за интензивното творческо развитие на Вазов през този период. Още незавършил докрай своята национална епопея „Под игото" - този върховен художествен синтез на цялостното му развитие като художник на Българското Възраждане и националноосвободителни борби - у него вече назрява творческата необходимост да пристъпи към нови по своя характер белетристични обобщения на новия исторически опит - от следосвобожденската действителност. B Разказите, които авторът на „Под игото" успява да напише в Одеса, са Дядо Нистор“, „Златната планина“, „Изборът" (по-късно „Искров и Райна"), „Тъмен герой“ и „Епоха - кърмачка на велики хора". Всички те изобразяват картини от обществено-политическия живот на родната Вазова Тракия в бурния период от Освобождениото до „смутните времена“ от 1886 г. И може би действително биха могли да бъдат почувствувани като един идейно-тематично обе динен цикъл, ако авторът бе успял да осъществи докрай своя споделян в редица приятелски писма замисъл. Но недовършени като поредица и публикувани различни сборници от различни години, те губят своето единство и заживяват самостоятелен живот. Затова пък в средата на следващото десетилетие този недоосъществен в Одеса замисъл за цикъл разкази, обобщаващи жизнения опит на писателя от първите следосвобожденски години, се трансформира в творческото му съзнание в идеята да напише за същия този период един нов роман с по-свободна, напомняща цикличното обединение на отделни прозаически къ сове композиция. Идея, която той с присъщата му творческа интензивност осъ ществява за твърде кратък срок, непосредствено след своя първи юбилей. - Това е именно вторият Вазов роман - „Нова земя“, излязъл през юли 1896 г. В неговата художествена тъкан могат да се открият редица идейно-тематични и сюжетно-образни сходства със създадените в Одеса разкази.

В литературоведската практика понятието писателски тип се употребява твърде неопределено и разтегливо. Но, мисля, че във всички случаи за маркси ческата критика основен определител на това понятие не може да не бъдат вза имоотношенията писател - общество. Оттук и названието на тази статия. Наблюденията върху българската литературна история показват (нещо, което, струва ми се, важи за всяка национална литература), че в по-старите периоди на неусложнен и бавно развиващ се литературен живот понятието писа телски тип е по-широко от понятието поколение и се съотнася по-скоро с понятието период. А колкото по-близо до съвременността идваме, т. е. колкото поразвит и усложнен става литературният живот, толкова повече в рамките не само на един и същ период, но дори и в рамките на едно и също поколение започват да съжителствуват (мирно или в борба) писатели от различен идейно-психологически тип. Неравномерността на българското отначало забавено, а след това ускорено развитие откроява още по-ярко това общовалидно положение. Така на прехода между старата и новата българска литература около два века принадлежат на т. нар. „дамаскинарска" книжнина и в течение на тези два века се сменят цяла редица биологични поколения, без да изменят съществено характеристиката на писателския тип, който наричаме дамаскинар". Но при започналото през Българското възраждане ускорено развитие на обществения ни и духовния живот можем да наблюдаваме вече една много по-бърза еволюция на типа писател, еволюция, която продължава с още по-бързи темпове в първите следосвобожденски десетилетия. Ако през 60-те 70-те години на м. в. българското духовно развитие създава чертите на писателя от съвременен тип в неговата своеобразна възрожденска трасформация, то през следващите три след освобожденски десетилетия (до периода на войните) се сформират и останалите основни писателски модели" в българската литература. „Модели", които тя трябваше да познае в своя исторически развой, за да се превърне в на пълно развита съвременна литература и да определи характерния за своята на ционална специфика писателски тип с цялото богатство на неговите исторически преображения и идейно-психологически варианти.

Имам предвид поетичния образ на Франция и най-вече на Париж в творчеството на трима български поети - Николай Лилиев, Атанас Далчев и Елисавета Багряна. В периода между навечерието на Първата и навечерието на Втората све товна война те и тримата създават посветени на Франция и специално на Париж стихотворни цикли. При Далчев и особено при Багряна с отделни парижки мотиви ще се срещнем и по-късно, но основното и характерното е от посочения период. По това време в развитието на българската литература евече отдавна изживян етапът, когато чуждоземната действителност бе интересна за нея единствено в аспекта на опозицията „българско - европейско" (опозиция, която подхранваше с теми нашата критическореалистична проза) или се възприемаше само като един разширяващ духовните хоризонти на българина туристически обект. Сега Франция и Париж навлизат в художествения свят на Лилиев, Далчев и Багряна по-скоро като един особено кондензиран образ на същата оная съвременна действителност, с която поезията на всеки един от тях влиза в своеобразни идейно-естетически отношения. Нещо, което, разбира се, не изключва наличието на една вътрешна съпоставка с родната страна, обусловена от самото, формирано в друга национална атмосфера, светоусещане на авторите. Но в това отношение общото между тримата български поети е по-дълбоко скрито, отколкото хвърлящите се веднага на очи различия в художественото виждане, обусловени от различните литературни школи и поетически темпе раменти. Първият лирически цикъл в българската литература, посветен изцяло на чуждоземна действителност - Вазовата стихосбирка „Италия" (1884) - с един вдъхновен от големи общочовешки идеи лирически пътепис. И независи мо от всички промени в облика на българската поезия този начин на поетическо възприемане на чуждата действителност запазва своите основни права и до днес. Срещаме го и в поезията на Багряна не само в по-късни години (Парижки триптих"), но и в интересуващата ни 1929 г. (цикълът „Венеция"). Толкова по-интересно в случая е, че ако има нещо общо между френските мотиви в поезията на Лилиев, Далчев и Багряна от разглеждания период, то е на първо място именно липсата или поне крайната тушираност на така че стия в подобни случаи културно-исторически „пътеписен" елемент.

Навремето си стихосбирката „Люлека ми замириса" (1919) се възприема с голяма доза изненада, а и до днес вазововедението и отделя особено място в цялостната характеристика на писателя. И наистина това е единствената Вазова стихосбирка, в която идейно-тематичен център е личността на самия автор - едновременно субект и обект на лирическите вдъхновения. При това певецът на тъгите и възторзите на България трудно би могъл да намери по-неподходящ момент за публикуването на своите интимни изповеди. На 26 ноември той изпраща на проф. Шишманов първия екземпляр от новата си стихосбирка. На 27 ноември е подписан фаталният за България Ньойски договор и хилядна тълпа се струпва пред Вазовия дом, за да сподели с народния поет своята скръб. Това е един от най-тежките моменти в новата история на България. Доведена от своите бездарни властници до национална катастрофа, страната изживява не само обществено-политическа, но и идейно-психологическа криза. „Разгром на своя свят дочаках" - изповядва Вазов през съ щата тази трагична за България 1919 г., дори през същия този месец септември, когато „Люлека ми замириса" започва да се печата при нестихналата съпротива на някои от неговите близки. Показателни за настроенията на момента са упоритите възражения на един от братята му, който дори и след като стихосбирката е почти отпечатана, продължава да уговаря поета да я спре À. или да отложи разпространението

В краткия период от Освобождението до Съединението българската литература бе успяла осезателно да измени своята идейно-емоционална тоналност. Централното място на патриотичните призиви и възторзи вече сериозно се оспорваше от новите мотиви на разочарование и недоволство от следосвобожденската действителност. Това важи най-вече за поезията - най-прекия и бърз отзвук на настроенията на обществото. Но намира ярък израз и в прозата - в горчивите съпоставки между минало и настояще. Да припомним само известния заключителен акорд на Вазовите „Немили-недраги": „Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?..." За героя на националноосвобо дителната борба - основен стожер на литературата ни от последните предосвобожденски и първите следосвобожденски години - сякаш нямаше вече място в освободена България. Епопеята на героите се бе превърнала в „Епопея на забравените“. Тъжната участ на забравените бивши борци в неблагодарното следосвобожденско общество е подчертан от автора мотив, който се преплита и в героично-епичната тъкан на Захари-Стояновите „Записки по българските въстания". Първият разказ на Вазов за новата действителност носи показателното иронично оцветено название „Нов свят и нови людье" (1883). Героичнопатриотичните вдъхновения на българската литература сякаш завинаги бяха откъснати от съвременността. Но идва Съединението и наложената ни в негова защита Сръбско-българска война и техният патриотичен патос в едно историческо мигновение преобразява и облика на обществото, и облика на българската литература, разкривайки колко живи са все още и в общественото, и в литературното съзнание на хората големите възрожденски традиции. По-късно в романа си „Нова земя" летописецът на тази епоха Иван Вазов изрично ще отбележи онова „блат одетелно влияние върху морала на българский народ“, което оказват революционният акт на Съединението и отбранителната и справедлива за нас Сръбско-българска война: „България се почувствува млада, жилава, идейна, способна пак за великите самопожертвувания. Ентусиазмът, чувство величествено и възродително, непознато в настоящий си вид от седем години на българското сърце, сега го възпламени, подмлади и направи да тупа със стихийна мощ.

Review: Смольянинова, М. Васил Друмев (Митрополит Климент). София: ИЦ "Боян Пенев", 2012.

In her letter to the editors, Professor Milena Tsaneva shares her doubts of the trustworthiness of some remarks in the “Notebooks-diaries” of Academician Petar Dinekov, published in Biblioteka Journal. Particularly, those regarding her father – Acad. Georgi Tsanev and the poet Nikola Vaptsarov. She quotes parts from the published memoirs of Hristo Radevski about Vaptsarov, as well as her own, and compares them to those written by Petar Dinekov.