Поемите

Произведенията, които обикновено разбираме под названието „поеми на Иван Вазов", са обединени не само от външните си жанрови белези, но придобиват и по-широк смисъл в процеса на израстването на автора като художник. Създадени в краткия период 1879-1884 г., те са тясно свързани с определен етап от поетичната биография на Вазов, изразяват закономерностите на един важен момент от неговото творческо развитие. В края на 1879 г., когато излиза от печат първата поема на Вазов, C той е вече автор на три стихосбирки. Стихосбирки, в които изживява пълна сила възторзите и тъгите на своя народ. Но отшумели са вече дните на подем и отчаяние, на георизъм и възторзи. Сред идиличната тишина на неговото берковско усамотение в душата на поета се уталожват бурните чувства и патетични изблици. И започват ония невидими процеси на художествено преосмисляне на жизнения опит, от които ще изкристализират бъдещите му творби. Това, което доскоро е било нажежена атмосфера на настоящето, сега се преобразява в съзнанието в минало, в спомен, подчинен на чувството за историческа перспектива. След периода на непосредните емоционални реакции настъпва времето на широките художествени обобщения и спокойните исторически преценки. „Епопея на забравените“, „Немили-недраги“ и „Под игото“ не можеха да се появят непосредствено след „Пряпорец и гусла“, „Тъгите на България“ и „Избавление". Между едните и другите лежи границата на една историческа епоха и прекрачването на тази граница означаваше за автора процес на ново идейно творческо съзряване. Преобразената жизнена обстановка предявява своите права, коренно изменената идейна атмосфера слага своя отпечатък. На мястото на въодушевлението идва разочарованието, наивната вяра се заменя от скептична ирония. И от това драматично преплитане се раждат новата вяра и новият оптими зъм... Освободен от черната сянка на робството, животът засиява с цялата си многобагреност. Погледът на художника става по-широк и по-мъдър, поетичното му светоусещане - по-сложно и по-богато.

В началото на 1884 г. в продължение на няколко месеца на страниците на в. „Народний глас“ и сп. „Наука“ излизат една след друга три Вазови поеми. Това са „Кихавицата на Саллюста“, „Синайска роза“ и „В царството на самодивите" - заглавия, които сами по себе си вече подсказват нещо ново за търсенията на автора в областта на поемата. И наистина и трите произведения ни водят в нови жизнени области, извън пределите на народния бит, от който черпеше досега материал авторът. С тематичния обсег на досегашните му поеми би могла да се свърже в известен смисъл само „С и найска роза" - доколкото рисува съд бата на българска девойка, пленена по време на Руско-турската война и продадена в робство в далечната Синайска пустиня. Но по дух и по стил това е една чисто романтична творба, която няма нищо общо с тона и характера на „Видул“, „Грамада“, „Трайко и Риза“, и „Загорка“. Поетът, който вди гаше тежката бъклица на Трайко и наричаше Руска „божур цвете", тук е просто неузнаваем.