Първите

С пиесите „Еснафи“ и „На дъното“ започва нов етап в творчествот на Максим Горки, свързан с нарастващия революционен подем в Русия с първите тътени и приближаването на революцията от 1905 г. Пре този период авторът на романтичните химни за безумствого на хра рите" и за пламтящото сърце на Данко, писателят-реалист, разкри трагичната участ и стихийния протест на босяците против разлагащот въздействие на еснафския, собственическия морал - все по-тясно с сближава с революционното движение, намесва се в политическит борби срещу руското самодържавие и постепенно се свързва с Лениновот крило на руската социалдемокрация. Той става буревестник, глашата на революцията, първият пролетарски писател със световно значение в чието творчество се формират принципите на социалистическия рен лизъм. Тъкмо по това време той осъществява напълно отдавнашната с мечта - да създаде изкуство, което възбужда героични емоции, стип до най-широки кръгове, зове към преустройство на обществения ред В пиесата „Еснафи“ Горки за пръв път в световната литература създав образа на пролетария-борец - машиниста Нил с неговата оптимистична жизнеутвърждаваща философия, която действува като гръм над разтр воженото еснафско блато. В думите на Нил „Стопанин е този, който труди“, „Правата не се дават - правата се извоюват“, „Няма такова ра писание на влаковете, което да не може да се измени" заговорва новат пролетарска класа, изправила снага за решаващи политически битки Горки прави равносметка на ранното си творчество и в пиесата дъното“. Той се освобождава от каквато и да било романтизация на вол ните и протестиращи босяци; сега те са вече нещастни жертви, изгубил всичко, което може да се изгуби, но останали чувствителни към призив за човешко достойнство, за величието на човека. Знаменитите думи Човек - това е великолепно! Човек - това звучи гордо!" се раз насят с невероятна бързина по целия свят и стряскат препълнените те трални зали в европейските столици. Те се произнасят от някакви жалк и отломки на човешкия род, потънали в дрипи, от мрака на тяхната яма временно това още по-силно подчертава активния хуманизъм на пиесата. Съще като изход Горки отхвърля пасивното състрадание, утешаващата лъж от тежките мъки, разобличава философията на безсилието вуващите примирението с действителността като средство, което помага на власт господари да грабят още по-свирепо жертвите си.

През 90-те години на миналия век, още в зората на работническите борби у нас се появяват две от първите социалистически списания: „Ден" (1891-1896, редактор Я. Сакъзов) и „Дело“ (1894-1896, редактор В. Благоева). Служейки на главната задача на движението тогава - разпространяването на социалистическите идеи сред народа, списанията поместват преводни и наши материали по икономически, обще ствено-политически и културни въпроси, като водят полемика с буржоазната идеология и народничеството. В „Ден“ и „Дело" се отделя значително място и на литературата. Особено ценни са статиите и бележките на Д. Благоев в рубриките „Обществена хроника“ и „Лите ратурни бележки". Художствените произведения са в по-голямата си част преводни. С малки изключения те са подчинени на политическата и литературна линия на спи санията. Освен откъси от гръцката класика тук читателят е могъл да се запознае с поемата на Байрон „Манфред“, с пиесата „Един народен враг" от Ибсен, с отделни произведения на Лермонтов, Шилер, Мопасан и др. В духа на заострено критическо отношение към буржоазното общество са преведените разкази от Н. Шчедрин, В. Г. Короленко, Пол Ези, Г. Мачтет, Ото Жана Сиго, Елиза ожешко, В. Гаршин и др. Твърде широко епредставена поезията на С. Я. Надсон.

а Гео Милев са писани и публикувани много спомени и много писма от кореспонденцията му с баща му и с близки нему лица, но тези спомени и писма разказват какво е преживял той преди и след училищната си възраст. Учи лищната възраст на Гео се отминава като не тъй важна за неговото творчество. Преди известно време повдигнах завесата, която скрива преживяванията на Гео в тази възраст. Бях изтъкнал, че той в първите класове на гимназията до петнадесетгодишна възраст проявяваше необикновена дарба да рисува, но с лед това се отклони от рисуването и се отдаде на литературата, като не поверяваше никому причините, които са го заставили да стори това. В публикуваните ми спомени аз се запитвах останали ли са в литературната дейност на Гео някакви следи от заниманията му с рисуване и подканвах нашите литератори да разрешат този въпрос. До този момент обаче не са се явили изследвания на тази тема. За нея не става дума и в предговора към двата тома от избрани трудове на поета. Това ме подбуди сам да се заема с разрешаването на този въпрос. За тази цел обаче се налага да допълня публикуваните си спомени за училищната възраст на Гео, за да открия в тях онова ядро, от което възникна бъдещата му литературна дейност. Аз бях съученик и близък приятел на Гео, който по онова време се казваше по фамилията на баща си Георги Касабов. Приятелството ни бе продъл жение на приятелството между бащите ни, които имаха общи културни интереси. Бащата на Георги Милю Касабов имаше книжарница в центъра на града срещу тогавашната поща. В нея се доставяха всички новоизлезли книги от художествена и научна литература. Георги, който помагаше на баща си в работата му и прекарваше там почти цялото си свободно от училищни занятия време, успяваше да прочита изцяло или отчасти почти всички новоизлезли книги и да разказва на посетителите в общи черти съдържанието на книгите, които ги интересуват. По онова време Стара Загора бе окръжен град с отдавна открита деви ческа гимназия, в която завършваха средното си образование и девойки от съседните на Стара Загора градове, където нямаше такива гимназии, но мъж кото училище, в което постъпваха ученици след завършване на първоначалното училище, бе четвъртокласно (след това и петокласно), така че те можеха да завършват средното си образование само ако продължат образованието си в други градове, което бе свързано с неудобства и значителни разходи. При тези условия девойките имаха възможност да получават по-високо образова ние от братята си и от бъдещите си съпрузи.

В творческото развитие на Димитър Димов се очертават няколко етапа, които са представени от романите „Поручик Бенц“, „Осъдени души“, „Тютюн“, „Ахилесова пета“. В „Поручик Бенц“ авторът се интересува от човека сам за себе си, а социалните явления и политически събития са използувани предимно като своеобразна декорация. „Осъдени души" разкрива едно ново авторско вни мание, изострено за големите обществено-исторически и политически процеси и техните причини. Социалната окраска тук е само допълнение, продиктувано от острите обществени сътресения в Испания, в Европа и у нас по времето, когато се създава произведението. В „Тютюн" Димитър Димов вече стои на марксистко-ленински идейни позиции и прави обект на своето художе ствено изображение най-актуални национални и общочовешки проблеми. С романа „Ахилесова пета“ писателят се заема, ръководен от живо чувство за гражданска отговорност. С него той се готви да вземе участие в разрешаването на големи болни въпроси, родени от един нов етап на нашето обществено развитие. Същевременно, макар и ясно обособени, тези периоди от творческото развитие на Димитър Димов са най-тясно свързани помежду си, представля ват един постепенен преход от чистия интерес към човека и неговата сложна духовна същност към големите обществени сили и движения, които я определят. Неговите последователно появяващи се творби бележат непрекъснато възхождащия път на художествената му и философска мисъл. По този път няма отстъпления и несполуки. Той се характеризира с непрестанно обогатяване на ума, с нови завоевания на духа, с новаторски търсения и открития - плод на неотслабващо творческо напрежение. Всеки нов момент в развитието на писателя е постижение за цялата ни литература. Ако трябва да говорим за ранното творчество на Димитър Димов, безспорно тук ще отнесем романа „Поручик Бенц“, разказите „Севастопол, 1913 г.“ и „Карнавал“, както и пътеписа „Субтропични брегове“ - създадени през един период от около десет години. През 1972 г. в кн. 2 на сп. „Литературна мисъл“ се появи статията на Любен Георгиев „Стихията на анализатора. Поглед към ранното творчество, на Димитър Димов“. Тази статия авторът е поместил на челно място и в кни гата си „Критически претворения“. С., БП, 1974 г.

Имам пред вид сбирките, печатани преди Освобождението, т. е. „Пряпорец и гусла“, „Тъгите на България“ и „Избавление“. „Майска китка“ няма да ни занимава, защото тя става обществено достояние много по-късно. В нея са отразени любовните трепети на един момък, който намира опора в своите ранни дирения у френските поети Милвоа, Парни, Дезожие, а и някои румънски автори, както това подробно излага П. Христофоров („Творческото развитие на Иван Вазов"). Контактът с френските и румънските поети ще остане като едно трайно и ценно достояние в поезията на Вазов и особено за формата на стиха. „Румънските поети ми дадоха после размера за много мои стихотворения" - казва поетът пред Иван Шишманов (Ив. Шишманов. „Иван Вазов", с. 33). Вазов отрано има възможност да усвои и френски език и да чете в ориги нал не само Парни и Милвоа, но и Беранже, Ламартин, Юго, под влияние на които усетът му за правилна и звучна мерена реч укрепва. „Тук чрез Горанов - казва поетът - пръв път бях запленен от френската, по-добре от музикалността на френската реч.“ Но Вазов черпи и от други източници. Даскал Партений Белчев, възпитаник на Киевската семинария, се отклонява често от урока и с патос декламира стихове от Ломоносов, Державин, Хомяков. „Руските стихове, които Белчев ни декламираше - признава Вазов, - малко ги разбирах, но обичах да ги слушам и се наслаждавах на музиката на стиха." Калоферската училищна библиотека пък му предлага истински бисери. Учителят Съйков с мъка го откъсва от любимия шкаф“, в който бъдещият поет намира Пушкин, Лермонтов, Жуковски, Фет, Некрасов, наложили по-късно печат не само на поетическото му мислене, но и на техниката на стиха. „Пушкин и Лермонтов са ми откривали тайните на стихотворството, давали са ми уроци по музиката на речта, по красотата на формите“ („За моята си черга"). Най-пряко влияние върху начеващия поет обаче упражняват домашните образци. Още като ученик в Сопотското класно училище той заучава народни песни, пее ги, като им намира „свой глас“, или ги декламира пред другарите си, а стихотворенията от „Смесна китка“ на Славейков помни до късна възраст. Христаки Павлович, Раковски, Войников са първите вдъхновители, под влияние на които се пробужда у 14-годишния юноша „поетическото въображение“ (Шишманов) и без да има и „най-малко понятие от размер“, Вазов пише песните „Крум и Никифор“ и „Преславските развалини", от които той си спомня само началото, напълно достатъчно, за да се убедим, че авторът наистина е нямал „и най-малко понятие от размер, от прозодия“. Това начало все пак е някакво далечно ехо от още неовладян поетически израз.

В сравнение с такива развити клонове на българското сравнително литературознание като славистиката литературните отношения между България и Унгария са по-слабо разработени. При заниманията ми с връзките на тези две култури обаче аз се натъквам на проблеми, важни за онзи кръг от въпроси, които същностно ние определяме като славистика. Тук става дума за живота на една общност от Дунавския басейн с взаимоотношения от древни времена до ден-днешен. Тази общност е свързана непосредствено с една от героичните дати в нашата история - Чипровското въстание, знаменателно както по своя характер, така и с факта, че насочва нашето внимание към дейността на българите-католици в чужбина. По този въпрос най-ценни си остават проучванията на проф. Милетич, интерес будят и публикациите на проф. Телбизов. Но с оглед на доизясняването на отделни проблеми, отнасящи се до унгаристиката, но свързани и със славистиката, в настоящата публикация аз искам да засегна един по-частен въпрос - въпроса за значението на едно такова културно средище като Банат и още по-специално за първите прояви на преводачески интерес към един от най-значителните поети на миналия век Шандор Петьофи. Известно е, че след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г. голяма част от бъл гарите потърсват убежище на унгарска земя, като се установяват предимно в нейните южни области. Остатъци от чипровските католишки българи - около 3400 души - се заселват в селището Винга, „павликяните" от Свищовско и Никополско на брой 6000 души - в Бешенов и т. н. Общо по данни от 1896 г. броят на българите-преселници в Банат доближава цифрата 15 000, за цяла Южна Унгария тази цифра се движи между 25 000 и 40 000 души. Всички те се изправят пред един основен проблем - проблема за родния език и книжнина. Както и останалите българи-преселници, българите в Банат не скъсват връзките със своя народ, напротив, те се вълнуват живо от неговата съдба и мечтаят да се завърнат в старите си огнища". Поради ре дица причини обаче банатските българи поемат сравнително самостоятелен път на развитие, което предопределя техния духовен живот. Ръководейки се от стремежа да не забравят своя език и родина, и като реакция срещу опи тите на властите за асимилиране на българското население прогресивната обществена мисъл в Банат развива своята писменост и създава своя книжнина - учебни и църковни помагала, списания, вестници и др. Показателно в това отношение е мотото на „Вингански народен вестник" - С бога, за народа и отечеството ", или на „Български дневник": „Народната воля е божия воля!" Във връзка с основната цел на тези издания - да поддържат будно националното съзнание и матерния език - банатските българи публикуват предимно материали, свързани с непосредствените, битовите нужди на населението: календарски данни за религиозните празници, времето и сезона, поучителни статии за хигиената и земеделието, съвети за лечение при болест, местни вести и т. н. Успоредно с това е отделено място и за въпроси от по-друг характер: за държавната управа, за миналото на „павликяните“, обзорни статии за събитията в родината, където „отколе време Турция е заграбила най-хубавите земи, а хората превърнала в роби"2, статии за съседните народи - турци, сърби и др.; отделни раздели като „Какво ново по света?“, „Оттук и оттам по нещо“ и „Книжнина" разглеждат събитията в другите страни, новостите в техниката, образованието, книгоиздаването и т. н. На фона на общото състояние на българската книжнина в Банат, в зависимост от характера и целите на споменатите издания може да кажем, че преводната художествена литература е по-слабо застъпена, но не и пренебрегната. Банатските книжовници полагат значителни усилия да се приобщят към завоеванията на чуждата литература и по разбираеми причини

В литературоведската практика понятието писателски тип се употребява твърде неопределено и разтегливо. Но, мисля, че във всички случаи за маркси ческата критика основен определител на това понятие не може да не бъдат вза имоотношенията писател - общество. Оттук и названието на тази статия. Наблюденията върху българската литературна история показват (нещо, което, струва ми се, важи за всяка национална литература), че в по-старите периоди на неусложнен и бавно развиващ се литературен живот понятието писа телски тип е по-широко от понятието поколение и се съотнася по-скоро с понятието период. А колкото по-близо до съвременността идваме, т. е. колкото поразвит и усложнен става литературният живот, толкова повече в рамките не само на един и същ период, но дори и в рамките на едно и също поколение започват да съжителствуват (мирно или в борба) писатели от различен идейно-психологически тип. Неравномерността на българското отначало забавено, а след това ускорено развитие откроява още по-ярко това общовалидно положение. Така на прехода между старата и новата българска литература около два века принадлежат на т. нар. „дамаскинарска" книжнина и в течение на тези два века се сменят цяла редица биологични поколения, без да изменят съществено характеристиката на писателския тип, който наричаме дамаскинар". Но при започналото през Българското възраждане ускорено развитие на обществения ни и духовния живот можем да наблюдаваме вече една много по-бърза еволюция на типа писател, еволюция, която продължава с още по-бързи темпове в първите следосвобожденски десетилетия. Ако през 60-те 70-те години на м. в. българското духовно развитие създава чертите на писателя от съвременен тип в неговата своеобразна възрожденска трасформация, то през следващите три след освобожденски десетилетия (до периода на войните) се сформират и останалите основни писателски модели" в българската литература. „Модели", които тя трябваше да познае в своя исторически развой, за да се превърне в на пълно развита съвременна литература и да определи характерния за своята на ционална специфика писателски тип с цялото богатство на неговите исторически преображения и идейно-психологически варианти.