оценката

С пиесите „Еснафи“ и „На дъното“ започва нов етап в творчествот на Максим Горки, свързан с нарастващия революционен подем в Русия с първите тътени и приближаването на революцията от 1905 г. Пре този период авторът на романтичните химни за безумствого на хра рите" и за пламтящото сърце на Данко, писателят-реалист, разкри трагичната участ и стихийния протест на босяците против разлагащот въздействие на еснафския, собственическия морал - все по-тясно с сближава с революционното движение, намесва се в политическит борби срещу руското самодържавие и постепенно се свързва с Лениновот крило на руската социалдемокрация. Той става буревестник, глашата на революцията, първият пролетарски писател със световно значение в чието творчество се формират принципите на социалистическия рен лизъм. Тъкмо по това време той осъществява напълно отдавнашната с мечта - да създаде изкуство, което възбужда героични емоции, стип до най-широки кръгове, зове към преустройство на обществения ред В пиесата „Еснафи“ Горки за пръв път в световната литература създав образа на пролетария-борец - машиниста Нил с неговата оптимистична жизнеутвърждаваща философия, която действува като гръм над разтр воженото еснафско блато. В думите на Нил „Стопанин е този, който труди“, „Правата не се дават - правата се извоюват“, „Няма такова ра писание на влаковете, което да не може да се измени" заговорва новат пролетарска класа, изправила снага за решаващи политически битки Горки прави равносметка на ранното си творчество и в пиесата дъното“. Той се освобождава от каквато и да било романтизация на вол ните и протестиращи босяци; сега те са вече нещастни жертви, изгубил всичко, което може да се изгуби, но останали чувствителни към призив за човешко достойнство, за величието на човека. Знаменитите думи Човек - това е великолепно! Човек - това звучи гордо!" се раз насят с невероятна бързина по целия свят и стряскат препълнените те трални зали в европейските столици. Те се произнасят от някакви жалк и отломки на човешкия род, потънали в дрипи, от мрака на тяхната яма временно това още по-силно подчертава активния хуманизъм на пиесата. Съще като изход Горки отхвърля пасивното състрадание, утешаващата лъж от тежките мъки, разобличава философията на безсилието вуващите примирението с действителността като средство, което помага на власт господари да грабят още по-свирепо жертвите си.

При общото възприемане на художественото произведение езикът е само един от елементите, които създават впечатление за неговия облик. Тогава той само един от елементите, въз основа на които го оценяваме. Когато обаче вземем езика като обект на специално изследване, той се разкрива като сложна, многопланова система. Тогава установяваме, че в него по своеобразен начин се проявява цялата проблематика на творбата, отразя ват се особеностите на художественото мислене, разкрива се спецификата на творческия процес. Езикът на художественото произведение обаче не се изучава и не може (не бива) да се изучава сам за себе си. Има две съществени причини за това: от една страна, това е във всички случаи микросистема с определени и ограничени функционални граници; от друга страна - това не е първична комуникативна езикова система, той е производен на една или друга от системите, с които обществото си служи в своето общуване и от чиито елементи се изгражда по специфични закони системата на художествения език. Ето защо - това произлиза и от двете посочени обстоятелства - езикът на художественото произведение (или на автор, или на направление и т. н.) трябва да се изучава по отношение на някакви други, първични, основни, изходни системи, неговите качества и недостатъци се проявяват и откриват съотносително, в съпоставителен аспект. А това налага този език да бъде преценяван на основата на някакви критерии, които да отразяват същината на тези съотношения. Безспорно системата от критерии ще бъде по-проста, когато правим преценка на езика в общия художествен анализ; когато обаче предприемем самостоятелния анализ, за който стана дума в началото, ще се усложни и проблемът за критериите, въз основа на които езикът трябва да бъде оценяван. В тези критерии трябва да се отразяват всички съществени особености на структурата и функционирането на художествения език; те трябва да дават възможност за разкриване на сложните процеси, които съпътствуват преминаването на езиковата система от една функционална сфера - комуникативната, в друга - естетическата; трябва да имат възможност да разкриват начините, по които езикът обслужва сферата на художественото творчество и преживяване. Това се отразява върху избора и начина на прилагане на критериите, които трябва да използуваме при преценката на тази особена езикова система, представляваща своеобразна реализация на националния език. Критериите, които използуваме, трябва да отразяват именно това своеобразие в реализацията. Тук само ще напомним нещо, което има основно зна43 чение: тази реализация на националния език се извършва на едно особено равнище, при което езикът функционира в индивидуални стилови системи. При осъществяването на тази стилова организация се проявяват особености на езика, които го отличават от всички останали форми, в които функционира националният език.

Нашата литературна наука е положила твърде малко усилия да изясни линиите на приемственост, които характеризират взаимоотношенията между отделните поколения поети и белетристи в новата българска литература. Оттук и неуточнената картина на „домашните“ традиции, които участвуват в следващите етапи на литературния процес. Та зи констатация в по-малка степен се отнася за проучванията върху белетристиката. В изследванията на И. Панова, Т. Жечев, П. Зарев, Б. Ничев, С. Султанов, М. Василев, С. Янев се срещаме с настоятелния опит да бъдат анализирани моменти от въздействие то на Л. Каравелов, Ив. Вазов, Ал. Константинов, Елин Пелин, Й. Йовков върху по-сетнешните прояви на нашата проза. Но направеното е все още малко, недостатъчно да очертае пълнотата на взаимовръзките между отделните генерации в поезията и прозата. Ка то че ли повече усилия се влагат да се изследва въздействието на чуждите литератури вър ху българската, вместо да се осмисли и органичността на литературния развой с оглед на националната, вътрешноестетическата му приемственост. В тази насока за поезията на Димчо Дебелянов са се изказвали само по-общи конста тации - по-разгърнати и конкретни са те за контактите му с поезията на символизма. Посочвано е и въздействието на Пенчо Славейков. 1 Един обхватен поглед върху отноше нието на Д. Дебелянов към П. Славейков, към неговото творчество и неговата дейност разкрива плодотворна школовка. И още нещо - указва на един съществен фактор, който е бил преграда за задълбочаване на идейно-естетическите принципи на символизма при Формирането на поета Дебелянов. Представяйки определени нравствено-хуманистични тревоги и упования. Славейковата поезия в същност играе стимулираща роля за засилване на реалистичните, вътрешнопсихологически измерения на Дебеляновата поезия. До статъчно основание за това ни дава и само стихотворението „На Пенчо Славейков", четено на утрото в памет на Славейков, печатано в сборник, издаден по тоя повод. Анализът на творбата показва, че Дебелянов е вникнал в идейно-естетическата и нравственопсихологическата същност на Славейковото дело. Но тя е завършек на едно продължи телно и трайно общуване, израз ена осмислен професионален и лично-съкровен контакт с това творчество.