Димов

Всеки личен контакт, който съм имал с Димитър Димов, е извиквал у мене усещането, че целият му живот еедно постоянно раздвоение между логиката и въображението, между науката и призванието му на художник. Едновременно професор по ветеринарна анатомия и писател, той като че няма друга всеотдайност, освен размерния, методичен труд на учения. Понякога съм се учудвал на логиката на разсъжденията му, лишени от спонтанността, характерна за някои други писатели, които познавам, и в съ щото време на неговите тънки наблюдения върху нравите и човешките слабости, проникновението му в диалектиката на човешката душевност, на привързаността му към ярките, колоритни характери, при една лична скромност и строгост към себе си

По единодушното мнение на критиката Димитър Димов не успя да изгради един антиподен свят на „Никотиана", да изобрази героичното и светлото начало на нашето време, което да противопостави на тъмните сили на буржоазния свят. Образите на работници и комунисти в неговия за бележителен роман „Тютюн" с малки изключения далеч отстъпват по яркост и жизненост на другите образи от романа. Сама по себе си тази несполука е едно нерадостно явление в нашата литература, но тя е твърде крас норечива и поучителна, съдържа твърде интересни проблеми, за да я отминем лесно, да я регистрираме само, без да се помъчим да я изследваме и обясним, да открием заложените в нея загадки и истини, да разкрием истинскато и значение за нашата литература. Защото често пъти неуспехите на таланта се оказват по-плодотворни и по-ценни за историята от всеки посредствен успех. Те ни доближават до повече истини, разкриват пред нас по-дълбоко и по-интересно картината на света, в тях има повече живот, повече драматизъм и сила, отколкото във всички средни „постиже ния“, във всяка бездарна праволинейност и безгрешност. Или, ако перифразираме едно изречение на Гизо, можем да кажем, че талантът се ползува от тая прекрасна и заслужена привилегия неговите заблуждения да оплождат истините.

Боя се от ония другари, които, щом почнат да пишат или говорят, виждат само ясната схема на външния свят и отбягват враждебно лабиринта на душата." Така се изповядва пред нас героят-разказвач на незавършения, наскоро обнародван роман „Ахилесова пета". В тези думи, както и в цялата първа глава - един своеобразен размисъл, едно философско-психологическо есе долавяме ясно собствения глас и поглед на писателя, на Димитър Димов. „Нима - пита по-нататък разказвачът-комунист - богатството, разнообразието, тънкостта и дълбочината на мислите и чувствата, които необятната сложност и красота на външния свят събуждат у нас, са някаква ерес?" Не, разбира се. Та нали тъкмо от това богатство на душата извират почините на материалния и духовния труд.... Нали тъкмо в него се крият възможностите на новия човек, който строи социализма!" Великото в душата на съвременния човек не е в някаква стоманена (според известния израз) монолитност и твърдост, в липсата на недостатъци и противоречия. То идва не от някакво еснафско приличие" в морала му, а от смелостта, с която се изправя пред истината, от героичната твърдост, с която преодолява трудностите около себе си и в себе си". Ето защо не трябва да прикриваме слабостите му, пороците му, не трябва да украсяваме с дрънкулки" характера му.

В българската литературно-историческа наука след 1944 г. въпросът за развитието на литературната ни теория и критика не е нов, не е тепърва сега възникнал. Като научноизследователска задача този въпрос е изтъкван неведнаж и не от един или двама български литературни историци. Поради различни причини обаче, в това направле ние не е работено. Твърде малко са изследвачите, които при случай са отделяли вни мание на един или друг момент от историята на българската литературна критика, теория и наука. Единствените по-системни и по-цялостни проучвания, излезли досега, принадле жат на Георги Димов, който работи главно в тази научна област.

Разказите и пътеписите на Димитър Димов почти не са привличали вниманието на литературните ни изследователи. Това е лесно обяснимо. Те са малко на брой (четири разказа и пет пътеписа), а и не могат да се сравняват с романите на писателя - неговия капитален влог в българската литература. Все пак те има с какво да събудят интереса ни. Димов пише разкази и пътеписи дълго време - от първите си стъпки като писател почти до пълното си творческо съзряване. Това говори за устойчиво, макар и рядко проявяващо се предразположение към двата жанра. От друга страна - и това е особено важно за литературоведа, - в тях се разкриват интересни авторски черти, които могат да допълнят творческия лик на писателя. Подчертавано е (в работите на Стоян Каролев, Тончо Жечев), че Димов е субективен творец, чието присъствие силно се чувствува в повествованието. Същевременно при него стремежът към авторска дискретност е подчертан - той не се вмесва пряко в белетристичното изложение, винаги говори чрез ге роите си, приютен зад условността на създадените образи. Затова въпросът за авторското присъствие в произведенията на Димитър Димов възниква напълно естествено. Важните наблюдения, направени досега в споменатите изследвания, изясняват основни пунктове от този проблем. В настоящите бележки се набе лязват някои моменти от субективната писателска природа на Димов с оглед проявленията и в разказа и пътеписа. Известно е, че в пътеписите значителен е делът на достоверността, която измества художествената измислица. Обикновено в тях авторът говори от свое име. Така е във всички Димови пътеписи. В тях на места се създава дори впечатление за беседа, водена с читателя. не Но присъствието на автора не се ограничава само дотук. То е осезаемо и по друг начин. Например природните картини привличат вниманието само с красотата на изобразените обекти. Важен момент в тях е самото съзер цание, в което се сливат чувствуването на духа на нещата и способността да се проникне по мисловен път в тяхната същност. Южната прелест на гръц кото море събужда рой мисли за древността и за някогашните хора, „необятният и тъжен" пейзаж на Кастилия се свързва веднага с фанатичния пламък на идеите, родени и защищавани в нея, баската природа вдъхва настроение, което обяснява психологията на хората, израснали в тази област на Испания. Авторската емоционалност, раздвижена от внушителността на видяното, свой ред придава на изображението нещо от собственото си богатство.

Нашето приятелство започна някак неочаквано: с една случайна среща сред общи познати и с нещо, което не става всеки ден - с дарствен надпис върху новоизлязла книга. Затрупана от притока на нови впечатления, сре щата лесно можеше да се забрави, но надписът, скрепен с подпис и дата върху книга, която наскоро след това стана литературно събитие на годината, дойде просто да запечата в съзнанието ми станалото. Затова всеки път оттогава, когато видя този текст, великодушно пощаден от времето, случката възкръсва пред очите ми като жива. Така че напук на моята несигурна памет и днес, след толкова години, мога да я възстановя с най-големи подробности, като да е станала вчера. Беше в края на месец ноември 1945 г. - няколко дни след първите за конодателни избори. Един следобед, в очакване на някакъв приятел, с когото щяхме да ходим у общи познати, бях заел свободна маса в кафе-сладкарница „Цар Освободител“, недалече от входната врата, и четях вестник „Работническо дело", който сутринта не бях успял да прегледам. Като прекосих на бърже следизборното възвание на Отечествения фронт, разгласено предната вечер по радиото, по стар навик започнах бавно да оглеждам първата страница. И вниманието ми неочаквано беше привлечено от едно по-особено заглавие: изказвания на български интелектуалци за изборите - избори, които западните сили направиха опит да отложат, а опозицията бойкотира и обяви за порочни. Прочетох заглавието и полюбопитствувах да видя най-напред кои бяха интервюираните лица. След това бавно зашарих с поглед по дребно набраните колони, като се спирах главно на известните имена. И дали защото бях успял вече да го обявя за свой художник, дали поради някаква друга причина - не мога да кажа, - зачетох текста на Кирил Цонев. Но още на първото изречение вратата пред мене широко се разтвори и в заведението влязоха неколцина приятели начело с Ангел Тодоров, последвани от непознат човек, висок на ръст, както ми се стори, с очила и вързоп книги на ръка. Влязоха, спряха за миг и понеже нямаше свободни места, след въпрос към мене от разстояние и отговор на него повече с мимика, отколкото с думи, се насочиха към моята маса. Пръв, като да имаше съзнание за своето старшинство, напред излезе и спря Ангел Тодоров. И с вид на човек, който изпълнява някакъв протоколен обряд, попита и като разбра, че не се познавахме, представи ме на непознатия, чието име, то се знае, не можах да разбера. После привлече към себе си един от столовете и с кръгово движение на ръката даде знак на другите да седнат. Както става обикновено в такива случаи, настъпи момент на мълчаливо изчакване, когато контактът още не е създаден и човек не знае с какво да за почне. Затова не толкова от интерес към онова, което бях прекъснал, колкото от желание да избягна неудобството, върнах се към вестника и заговорих за публикуваните изявления. И вече не наум, а гласно зачетох интервюто на Кирил Цонев.

На какво е разчитал Димов - не знам, но надеждите му, че скоро ще се върне в София и ще намери отново своята литературна среда, не се оправдаха. Сигурно е щял да вземе за лоша шега, ако му беше казал някой, че трябваше да остане в Пловдив не само до есента, както пише в писмата си, а доста есени след това. Но тъкмо така и стана. Същевременно обаче наложи се и аз да отсъству вам няколко години подред - не само от София, а и от страната. Така че нашите пътища се разделиха за доста продължително време. С какво се занимаваше Димов, как вървяха неговите литературни работи - не ми беше известно и ня маше как да узная. И едвам от разприте около романа „, Тютюн“, за които научих от редакционната статия на „Работническо дело", разбрах, че се беше родила творбата, чието духовно зачатие беше започнало някога пред очите ми. Но поради отдалечеността от страната нямах подръка книгата, а и да я имах, не разполагах с необходимото време, за да я прочета и се включа, макар и мълчаливо, в диалога. Трябваше да изтече още една година, да навляза в коловоза на нашите литературни събития, за да се върна към нея в един момент, когато беше станала най-четения роман в България и можеше да се намери случайно, и то на висока цена, само в антикварните книжарници. Както се вижда, обстоятелствата се бяха пошегували с мене още един път и още веднъж, сега вече не по моя вина, се бях намерил отново в опашката на литературните събития. Но закъснението и този път имаше своята добра страна - че можех да съдя за книгата и за делото на писателя, без да плащам дан на разразилите се страсти. Да съдя, а и да разговарям със самия автор, с когото обстоятелствата ни бяха сближили отново. Както по-рано, и сега ние се виждахме с Димов главно в литературните сре дища - на първо място в Руския клуб и Клуба на журналистите, където той обикновено вечеряше. Това бяха твърде чести, но същевременно и малко безлични срещи, защото ставаха повечето пъти случайно и почти при един и същи „мизансцен". Затова навярно те са оставили слаба следа в съзнанието ми и аз не смятам за необходимо да се връщам към тях. За разлика от по-рано обаче сега ние имахме случай да се срещаме и у наши приятели, далеч от шума и суетата на публичните места - в обстановка на задушевност, която предразполага към откровен разговор. Не случайно паметта ми е задържала някои от тези срещи и особено две от тях - една у Александър Поплилов и друга в ателието на Ваня Дечева (за която впрочем имам запазена и паметна бележка). И ги е задържала сигурно не само за това, че ги свързвам с някои интересни за мене литературни въпроси, още и поради причини от по-друго естество: защото ми разкриха някои малко известни страни от характера на Димов.

От кореспонденцията на Димитър Димов с Борис Койчев са запазени 30 писма на Д. Димов и 10 писма на Б. Койчев. Повечето от писмата на Д. Димов са датирани от него. На 15-ото писмо е поставена датата на пощенското клеймо. Първото писмо е върху пощенска картичка, чийто печат е нечет лив. Мястото му в поредицата определяме, като се ръководим от началото на писмо № 2. Писма № 2, 10, 12, 14, 15 са написани с молив, всички останали - с мастило. Правописът на писмата е запазен без изменения. Не е отбелязана само употребата на „Ђ”, „А“, „ъ“ и „ “ в края на думите. Голямата част от поясненията към писмата са дадени от проф. Б. Койчев. Петнадесет от писмата на Д. Димов са отпечатани в 15-а книжка на сп. „Пламък“, 1971 г. Тъй като в техните текстове са направени някои редакторски намеси, които могат да въведат изследователя в заблуждение, за научна работа трябва да се ползуват оригиналите, които се съхраняват в къща-музей „Д. Димов“.

Димитър Димов започва с разкази. Макар да излизат след романа „Поручик Бенц“, те са писани преди това и отразяват най-ранния етап от развитието на писателя. За тия свои два разказа („Севастопол, 1913 год.“ и „Карнавал"), явили се през 1940 и 1942 г. във в. „Литературен глас“, Димитър Димов не обичаше да си спомня другояче освен със снизхождение. От висо тата на „Тютюн“ и дори на „Осъдени души" те изглеждат наивни и сантиментално простодушни. В тях нищо не подсказва за бъдещото развитие на таланта освен може би само едно - и в двата разказа вниманието на белетриста е концентрирано около образа на една силна и обаятелна жена, жена-фатум. Тя покорява всичко наоколо си с неотразимия си чар, но е белязана да стане жертва - в първия случай на международния шпионаж, а във втория - на коварна и неизлечима болест. „Тия прокълнати жени - говори Виктор Ефимич, от чието име се води разказът „Севастопол, 1913 год." — съдържат елемент на опасност, зад който стои смъртта, а понякога ми се струва, че лю бовта и смъртта са две сили, които внезапно се екзалтират . . . Това са думи и убеждения и на самия автор. И в двата си разказа (а понататък и в трите си романа, и във всичките си драми) той ще се среща с подобни прокълнати и опасни жени, ще се интересува от постоянната взаимна екзалтация на любовта и смъртта. Теренът на проявление ще бъде различен - много често чужд (Крим в първия разказ, германски, австрийски френски офицери в първия му роман, Испания в „Осъдени души“ и в разказа „Задушна нощ в Севиля", Чили в разказа „Анатомът да Коста“ и отново Испания в „Почивка в Арко Ирис"), по-рядко български (в „Тютюн“ и в разказа „Карнавал“). Но обстановката е без значение за катастрофичното избухване на страстите, тъй като фаталното и предопределеното у тия жени стои над националната им принадлежност. И Прави впечатление как още от първите си плахи литературни опити и до последните си творби писателят методически, с лабораторно усърдие извършва опити над сроден естетически материал. „Една авантюристка, една шпионка" стои в центъра на разказа му „Севастопол, 1913 год." (В друга една публи кация от 1942 г. разказът се нарича „Шпионката“.) Това е една богата германка с финес, култура, интелигентност, говори няколко езика, много млада, много красива. Ето как я описва офицерът от бившата руска разузнавателна служба: „Представи си едно тънко, бледорусо създание с нежен профил и зе3 сe лени очи. Бялата вечерна рокля придаваше на красотата и една прозрачност, един особен, седефен чар" (Д. Димов, Събрани съчинения, т. І, стр. 214). Същевременно това е и една самка, един вампир", която не би могла да задоволи с плебейски труд в някоя кантора“. Не, тя играе по-голяма игра, това нежно и ефирно създание играе на гоненица със смъртта и затова в кабинетите на врага се постановява то да бъде унищожено. Остава неизвестно „кой мрачен жребий бе тикнал това разкошно създание в ноктите на шпионажа", където играта е между мъже, то значи - на живот и смърт. Епилогът на всяка шпионска кариера е застрелването - пише авторът - и още от началото не крие финала на творбата си, но добавя, че опасната игра осигурява възможности за бляскав и елегантен живот. Така и неговата неназована героиня (тя няма име, тя е просто шпионката) ще изживее своята сетна авантюра с поручика, който е натоварен с мисията да я обезвреди и ликви дира. С живописни детайли е възпроизведена взаимната симулация на чув ства, появата на интимна близост, прерязвана всеки път от съзнанието за дълга. Дори когато двамата стават любовници и зората ги заварва прегърнати, „дори когато телата им замират в спазмите на любовта“, германката и руснакът продължават да си остават врагове, не забравят за строгите правила на играта. „Какво върховно напрежение на ума и волята изискваха тия преструвки, тая безчовечна игра между две същества, които можеха да се обичат наистина, ако не обичаха по-силно родините си!" - отбелязва авторът. Тук за първи път се прокрадва един плах протест срещу войната. Плах, за щото друга една война, още по-изтребителна, бушува по времето, когато излиза разказът, и всичко трябва да се завоалира добре, да не подразни цензурата. Все пак, когато определяме основната идейна ориентация на автора по тази най-ранна негова проява, не можем да не се спрем над два парадоксални факта. Красивата и умна германка бива унищожена от агентите на френското разузнаване в Париж в сътрудничество с руски офицери от разузнаването. А разказът се печата през 1940 г. във в. „Литературен глас“, известен с франкофилската си насоченост. Две години по-късно, през 1942 г., в най-мрачното време на фашизма, разказът бива препечатан в русофилския в. „Мир“. Оче видно за редакторите на двата вестника не е бил без значение фактът, че един млад автор разкрива обезвредяването на агент от германското разузнаване. Ако се пренесем във времето, когато тевтонските пълчища бяха плъзнали по цяла Европа и прегазваха всичко пред себе си, ще схванем най-добре и тънката игра на автора и редакторите с тъпите царски цензори ..

Димитър Димов се формира като личност, а по-късно и като писател през 30-те и 40-те години на нашия век, когато българската литература е имала Ботев и Вазов, П. Славейков и Яворов, Елин Пелин и Йовков, т.е. утвърдила е своите реалистични и хуманистични традиции, с които всеки начеващ и млад творец не е могъл да не се съобразява. Съобразявал се е и Димов. И все пак творчеството на този наш именит писател до голяма степен е едно отклонение от магистралния път на неговите предшественици. То по-скоро е свързано със световни естетически школи, отколкото с родните ни традиции. С основание П. Зарев пише, че „въображението" на Димов го издига „до висината на художестве ното мечтание, прави го изящно, с оттенък на международна философска поетичност. И светът на автора се оказва богат, с повече нюанси, отколкото този на нашата традиционна литература. Той е сякаш в едно състояние на интелектуална и художествена приповдигнатост. Подчертано интелектуален писател, не чужд на националния ни дух и съдба, Димов изведе нашата литература на новите пьтища на световната литература. Не е случайно това, че последният му роман „Тютюн“, който му донесе не само голямата слава на творец, но и големите огорчения, не беше отначало приет от литературната ни критика. И причината не е само в това, че критиката по онова време беше сковача от догматизма и робуваше на определи схеми, но и в това, че пред нея заставаше за оценка нещо непознато, надмогнало традициите на родното ни словесно изкуство. И тя се оказа неподготвена да го възприеме и оцени по достойнство. Българската литература преди Димов не познаваше герои и ситуации като неговите. Не само „Поручик Бенц“, но и „Осъдени души“ стоят извън главното течение на нашата литература със своята тематика, герои и психологизъм. Бъл гарската литература преди Димов в най-добрите си образци беше социално-битова, но не и социално-психологическа. Тя се вълнуваше от националната и социалната съдба на българина и българския народ и всичко извън тези предели и беше до голяма степен чуждо. Димов разчупи старите понятия за човека, обхвана го с целия негов микрокосмос. Той потърси и видя в личността трайните инеизменни противоречия между разума и интуицията, между тялото и духа, между природата и интелекта. Всичко това му даде възможност да отрази жи вота на човека от свой, димовски ъгъл - с цялата му душевна и чувствена слож ност и противоречивост. Това го доближи, направи го родствен на такива големи ясновидци на човешката душа като Толстой и Достоевски. От Толстой и Достоевски Димов се еучил да търси общозначимите измерения на човека и неговата духовна нравствена и психологическа същност. „Пред нашите писатели крити1 П. Зарев, Преобразена литература, БП, С., 1969, стр. 231. 3 Сп. Литературна мисъл, ки. 5 33 прически реалисти - ще цитираме пак Зарев - Димов притежава едно голямо пре димство - културата. Той е по-образован от тях. Той ес по-развити литературни представи, резултат от цялостния му духовен напредък. Неговият ум не е кован към едно само явление - социално-класовите конфликти. Той изследва философията на своите герои, вглежда се проницателно в психологическата сложност на техните изживявания. Нему вече не са достатъчни бедни селяни или страдащи от гнета на бедността интелигенти, за да надникне в гибелните и противоречия на века."1 Образите, светът на Димов са негово откритие.

Очеркът на акад. Пантелей Зарев „Дими тър Димов" има освен историко-литературна и една морална стойност. Извън тоя очерк П. Зарев не е издавал отделно портрети на други автори, които разглежда в своя капитален труд „Панорама на българската лите- ратура". Изключението, което сега прави с Димитър Димов, идва не само да подчертае значението, което известният наш литературен историк отдава на Д. Димов, но и да изпълни един граждански и литературно-критически дълг. Естествено това не е само жест на куртоазия към паметта на най-големия наш социалистически прозаик, опит за изчистване на критическата съвест, но и научната необходимост да се изправи и преодолее някогашната грешка, да се извлекат всички поуки от една литературно-критическа катастрофа, произтичаща от стесненото, догматично гле дище за литературните явления. Именно един такъв историко-литературен и научен катарзис е сигурен белег за преодоляването на някогашните заблуди. Сам акад. Пантелей Зарев като един от най-активните участници в литературния процес след Априлския пленум е дал своя немалък принос за освобождаване на българската литературоведческа мисъл от догматичните наслоения. Неговите теоретични и историко-литературни трудове спомагаха за разрушаване на предвзетите, схоластични представи за литературния процес и литературните явления, за конкретизиране подхода към литературата, за творческото маркси ческо усвояване на съвременната социалистическа литература и културата на миналото. Затова за никого не е изненада тоя очерк за Д. Димов, където П. Зарев около 20 години след първото издание на „Тютюн“ поставя на разглеждане цялото творчество на Д. Димов вече от едни нови творчески позиции, обогатен от опита на собственото си творческо развитие и от развитието на цялата наша литературоведческа мисъл. По отношение мястото и значението на Д. Димов в нашата културна история П. Зарев няма колебания. Още с първите редове на своя очерк той заявява: „Димитър Димов е от големите изключения в нашата литера136 тура. Такъв всеобхватен талант като неговия може да се мери само с връхните ни величини." Нещо повече, той смята, че Д. Димов „може спокойно да се постави на везните на световната литература“. „Един голям писа тел, един художествен прорицател, който поради личния си подход към човека напомня най-големите майстори - Гогол и Достоев ски, Балзак и Мопасан, Дикенс и Голзуърди. Тези квалификации могат да се сторят на някого твърде рисковани и хлъзгави. Но те имат своето основание. На Д. Димов не му провървя в нашата критика. След неговата смърт, когато творчеството му е предмет на литературната история, мисля, все още малко е направено за неговото проучване, за разкриване на цялото му художествено и мисловно богатство. Особено малко е направено при определяне координатите на Д. Димовото творчество в историята на националната ни проза. Шокът, който нашата критика получи с „Тютюн“ и неговата оценка, дълго време караше критиците да пристъпват към това произведение като към минирано поле. Около десет години след излизането на тоя роман за него почти не се пишеше. По-късно в нашето литературно развитие се наложиха повече късите жанрове, което още повече откло няваше вниманието ни от романа. Затова, смятам, днес е наложително едно ново прочитане на Д. Димовите романи. Те ще ни разкрият големи богатства на мисълта и въображението; ще ни покажат новаторския характер на това творчество; ще ни разкрият етапа, който започва с Д. Димов в развитието на българския роман.

В творческото развитие на Димитър Димов се очертават няколко етапа, които са представени от романите „Поручик Бенц“, „Осъдени души“, „Тютюн“, „Ахилесова пета“. В „Поручик Бенц“ авторът се интересува от човека сам за себе си, а социалните явления и политически събития са използувани предимно като своеобразна декорация. „Осъдени души" разкрива едно ново авторско вни мание, изострено за големите обществено-исторически и политически процеси и техните причини. Социалната окраска тук е само допълнение, продиктувано от острите обществени сътресения в Испания, в Европа и у нас по времето, когато се създава произведението. В „Тютюн" Димитър Димов вече стои на марксистко-ленински идейни позиции и прави обект на своето художе ствено изображение най-актуални национални и общочовешки проблеми. С романа „Ахилесова пета“ писателят се заема, ръководен от живо чувство за гражданска отговорност. С него той се готви да вземе участие в разрешаването на големи болни въпроси, родени от един нов етап на нашето обществено развитие. Същевременно, макар и ясно обособени, тези периоди от творческото развитие на Димитър Димов са най-тясно свързани помежду си, представля ват един постепенен преход от чистия интерес към човека и неговата сложна духовна същност към големите обществени сили и движения, които я определят. Неговите последователно появяващи се творби бележат непрекъснато възхождащия път на художествената му и философска мисъл. По този път няма отстъпления и несполуки. Той се характеризира с непрестанно обогатяване на ума, с нови завоевания на духа, с новаторски търсения и открития - плод на неотслабващо творческо напрежение. Всеки нов момент в развитието на писателя е постижение за цялата ни литература. Ако трябва да говорим за ранното творчество на Димитър Димов, безспорно тук ще отнесем романа „Поручик Бенц“, разказите „Севастопол, 1913 г.“ и „Карнавал“, както и пътеписа „Субтропични брегове“ - създадени през един период от около десет години. През 1972 г. в кн. 2 на сп. „Литературна мисъл“ се появи статията на Любен Георгиев „Стихията на анализатора. Поглед към ранното творчество, на Димитър Димов“. Тази статия авторът е поместил на челно място и в кни гата си „Критически претворения“. С., БП, 1974 г.

Книгата „Иван Вазов и българската литературна критика" на Георги Димов е научно изследване с важно обществено-историческо, културно, естетическо и идеологическо значение. То допринася за разрешаването на въпросите около възприемането на художе ственото творчество и взаимоотношенията Между писател, читател и литературен критик, между творец и време. Трудът на Г. Димов има стойност и в методологическо отношение, доколкото засяга работата на съвременния литературен историк. Неговата актуалност се обосновава и от следното убеждение на автора: „За да бъде характеризирано литературното развитие от столетие насам и във връзка с нуж дите на нашата съвременност, Вазовото творчество е предлагало и предлага неизчерпаеми възможности за идейно-естетически, обществено-възпитателни, народностно-нравствени интерпретации. Стига само на него да се гледа не като на някакъв феномен от миналото, само като на историко-литературен факт, ограничен по време, а като на явление, което продължава да живее и в наши дни, и в бъдеще." Авторът сам се старае да даде пример за това, как трябва да се изследва от съвременни позиции едно творчество в оценките на литературната критика от миналото. При това обект на внимание еписател, който е живял във време на напрегнати и драматични борби, на социално-класово и културно-иде ологическо разслоение, когато се установя ват социални и нравствени норми, философско-етични и естетически принципи. Тъкмо затова, както се подчертава и в книгата, „Вазовото художествено наследство се превръща в пробен камък за правдивостта и далновидността на критиката, в критерий за голяма народностно-възпитателна, нравствено-емоци онална литература“. В отношението към Вазов се очертава пределно ясно „дълбоката бразда между реалистичната и идеалистиче ската критика, между научно-творческата и догматичната мисъл, откроява се „поля ризацията на обществени и идейно-естетиче ски позиции". Изборът на обекта за научно изследване е изправил автора пред редица сложни проблеми и трудни ситуации от тематично и композиционно естество. Намереното ре шение говори за творческия опит и научната ерудиция на Георги Димов. Обективно е проучен огромен литературноисторически материал, една част от който се превежда в книгата като илюстрация на на блюденията за развитието на българската естетическа мисъл. Умело са подбрани критическите работи, които засягат по-съществени въпроси от творчеството на Вазов или са показателни за разбирания, чувства и настроения, за обществени пориви и културни интереси, за нрави и психология, изобщо за културно-естетическото съдържание и тенденциите на епохата. Изследвани са многопосочните и разнообразни прояви на литературната критика по отношение на Вазовото творчество както жанрово и тематично, така и по обсег на проблемите, които засягат, и по характер на задачите, които преследват (критико-оценъчни, историко-литературни и теоретико-методологически).

Едва ли трябва да се доказва, че делото на големия мислител и творец се нуждае от големи или поне от достатъчно сведущи интерпретатори. На дълголетната и многостранна теоретическа, критическа и обществена дейност на акад. Тодор Павлов вече са посветени у нас и в чужбина множество компетентни статии, очерци, сборници, дисертации, а също и отделни книги. Намират се обаче и такива писания, в които добрите намерения се оказват недостатъчни да компенсират повърхностното и елементарно излагане на дълбоката и сложна тема. Толкова по-голямо е задоволството на взискателния читател да се запознае с новоизлязлата книга на проф. Георги Димов: „Тодор Павлов и проблемите на литературната теория, история и критика". С това обстойно изследване, предшествувано от редица студии и статии, Георги Димов се утвърждава като един от най-добрите познавачи на литературно-есте тическите изяви на Тодор Павлов. Нека отбележа веднага, че Георги Димов не изпада нито в наивна апология, нито в лицемерно-снизходително признаване, прикри ващо стремежа да се омаловажи едно значително културно дело. Чужд на конюнктурни съображения, той говори убедено и открито както за онова у Тодор Павлов, което заслу жава безусловно признание и дори възхи щение, така и за онова, което е според него исторически преходно, спорно или недовършено. Отначало авторът на монографията представя героичната личност на изтъкнатия фи- лософ и общественик. Още тук и в цялото понататъшно изложение той разкрива диалек тиката на една индивидуална познавателна, творческа, политическа и организационна активност, определяна и стимулирана от социалните борби и духовните потребности на Трудовите маси, от завоеванията на световната и националната марксистка и друга прогресивна мисъл,от универсалното дарование и от неизтребимото човеколюбие на един революционер от ленински тип. „Наистина има нещо симптоматично - отбелязва Г. Димов, - че именно България - една от малкото стра138 ни, където марксизмът пусна корени твърде рано не само в обществено-политическия живот, но и в литературно-теоретическото мисле не, даде и такъв проникновен философ-марксист като Тодор Павлов, един от първите, който отрано осъзнава и осъществява ленинския етап в развитието на гносеологията, на естетиката, свързал завинаги името си с ленинската теория на отражението - станала за него изходно начало и върховен критерий при изучаване и обясняване на многообраз ните страни и области на духовно-интелектуалната дейност“ (с. 40). Георги Димов не еостанал при хроноло гията на биографичните факти и на литературните и научните прояви, той не цитира с педантична безстрастност възгледите на име нития учен и критик, нито пък претворява" тези възгледи, изменяйки ги до неузнавае мост. Той е успял не само да привлече за анализ почти всичко значително от „продук цията" на Тодор Павлов, но и да го осмис ли, а след това да го изложи едновременно в неговата цялост и пъстрота, в неговата вът решна свързаност и непрестанно развитие. След като е очертал в първата глава размаха и проникновението на голямата творческа личност в областта на философията, педагогиката, историята и редица други науки, в областта на публицистиката и на борче ската и съзидателна народополезна дейност, Георги Димов разкрива пътя на Тодор Павлов към по-цялостно изследване на теоретикоестетическите проблеми на художественото творчество. Във втората глава на своя труд той се спира на философските диалектикоматериалистически предпоставки за толкова плодотворните теоретико-естетически занимания на Тодор Павлов и показва как тези занимания го довеждат до непоклатимото убеждение, че „само върху основата на ле нинската теория на отражението може да се построи една действително научна естетика, взета и като теория, и като история на изку ството.

През месец май 1970 г. др. Стефан Топалджиков, съученик на Димитър Димов от Първа мъжка гимназия, подари на музей „Димитър Димов" един неизвестен ръкопис на писателя, който представлява опит да бъде създаден сценарий за игрален филм. Ръкопи сът обхваща четиридесет машинописни листа, изписани с мастило от двете страни с едрия, наклонен наляво характерен почерк на Димитър Димов. Произведението не е озаглавено. Уводните четири-пет страници очевидно са написани и прибавени допълнително. Следо вателно ретроспекцията като сюжетна рамка е хрумване на автора, споходило го в прог. цеса на работата. Според Стефан Топалджиков сценарият е работен вероятно в началото на 1945 Замисълът се е родил така. След Девети септември 1944 г. Топалджиков започва работа като режисьор в младата българска кинематография. При една среща с Димитър Димов паскоро след завръщането му от Испания се ражда идеята Димов да напише сценарий, по който Топалджиков ще направи филм. Вероятно са разсъждавали върху съдържанието му, защото Ст. Топалджиков си спомня, че тогава именно говорил на Димитър Димов за своя баща генерал Никола Топалджиков - началник-щаб на армията по време на Стамболийски, изчезнал безследно след атентата през 1925 г. Разказал му как го взели от къщи и го интернирали в Кюстендил. После бил обявен за безследно изчезнал. Семейството живее дълго с надеждата, че той може да се върне. По време на една ученическа екскурзия Ст. Топалджиков се припознал на кея в Будапеща в един човек, изтичал след него, но се оказало, че това не е баща му. Много по-късно научили, че бил изведен и за стрелян някъде в полето. Разговаряли също така и за студентската стачка през 1931 г., насочена срещу Ал. Цанков, в която Ст. Топалджиков участвувал като бонсист, и сбиването, станало в Юридическия факултет. Тези разкази очевидно са изиграли своята роля при раждането на замисъла. От своя съученик Димитър Димов получил и някои предварителни обяснения за техниката на киносценария. за В кипящите следдеветосептемврийски години Димитър Димов правилно е участ вувал и разбирал задачата, която се изправя пред него. И той се опитва да създаде литературна основа за филм за своята съвременност, като се насочва към най-значителните обществено-политически събития от близкото минало - атентата в църквата „Света Неделя" и последиците от него, нелегалната борба и партизанското движение, победата на Девети септември. Но Димитър Димов няма солидни непосредствени наблюдения и впе чатления от изобразяваната действителност. Жизненият материал, легнал в основата на сценария, не е пряко свързан с биографията на автора. Той е само атмосферата на неговата епоха, чието проникновено идейно осмисляне тепърва ще се превърне в първосте пенна задача за писателя. В такъв смисъл този ръкопис е още един документ, който освет лява въпроса за идейното развитие на своя създател.

Димитър Димов има едно произведение, което стои като преход между „Поручик Бенц“ и „Тютюн". За съжаление то е недовършено. Както ще видим, след повествованието за Борис и Ирина то не можеше и да бъде довършено. Започналият и останал в ръкопис роман за Адамов и Адриана (поместен без заглавие в т. VI от събраните съчинения на писателя от 1967 г.) представлява в същност един ескиз към по-нататъшно усвояване на портретната характеристика, многоплановото композиране и словесната живопис. В него се очертават, макар и в заченат вид, ония естетически принципи на литературно-психологически анализ, които Димитър Димов въплъти с голям и неочакван размах в Тютюн". Ръкописът ни въвежда в механиката на творческия процес и може да даде отговор на много въпроси около поетиката на белетриста. Поразяват съвпаденията в портретите на двамата герои от двата романа („Адамов“ и „Тютюн"), поразяват сюжетните сходства, еднаквият подстъп към характерите и конфликтите. Естествено това са различни произведения и не може да се говори за някакво тъждество. Адамов и Морев имат различни професии, Адриана и Ирина произлизат от противоположни среди и т. н. Но тези различия са несъществени, когато четем недовършения ръкопис на Димитър Димов, изпитваме непреодолимото усещане, че се намираме в позната емоционална атмосфера. Отново един млад, енергичен и много способен мъж и отново в живота му се врязва с непредотвратима съдбовност една фатална жена. Отново чувството между тях се поражда с опожаряваща предопределеност и всичко се усложнява от присъствието на Мария, момичето на Адамов. Нищо, че историята ще се заплете на варненския плаж, където героят изпълнява семплата, но толкова привлекателна за женския пол длъжност спасител. Привлекателна само докато трае летният сезон и докато всяка попаднала на плажа жена се чувствува курортистка. Ако след време срещне в столицата или в родното си градче някакъв мъж и научи, че е спасител, едва ли би му обърнала внимание, във всеки слу чай той не би имал онова си магнетично въздействие.

Димитър Димов е роден в Ловеч. Но той е едва на година и половина, когато семейството му напуща града и нищо по-нататък в неговия житейски път не го свързва с родното му място. Люлка на детството му стават Дупница (сега Ст. Ди митров) и Дупнишкият край, където се корени родът на неговата майка. Тук за пръв път той прекрачва и прага на родното училище. В първо, второ и трето отде ление Димов учи в т. нар. дядо Андоново училище. То се помещавало в богатата за времето къща на дядо Андон, която заемала средата на площадчето пред се гашната сграда на противопожарната охрана и се намирала недалеч от жилището на Харизанови. 2 В много добре уредения и опасан с висока ограда двор-градина растели редки сортове овощни дървета - дядо Андон бил възпитаник на Садовското училище. Оскъдни са конкретните данни, с които разполагаме за ранното детство на писателя. Но те все пак са в състояние да очертаят духовната атмосфера, в която за почва изграждането на неговата личност и която съпътствува целия по-нататъшен живот на човека и твореца Димитър Димов. Първият учител на бъдещия писател е Димитър Павлов. Неговата колежка Елена Коларова разказва: „Димитър Димов беше кротко, възпитано и културно дете. За него Д. Павлов казваше, че е много силен ученик и ако има възможност, и седем би му писал." Това изявление едва ли е направено под влияние на признанието, с което днес се ползува Димитър Димов. Отглеждан в културно и амби циозно семейство, малкият Мишо не може да не еправел впечатление в детската среда на работническия градец. В същност своето детство тук той прекарва твърде самотно, с малко лични по-близки познанства и почти лишен от колективни момчешки игри и буйства. Поставен в такава изолация и естествено, и принудително - по силата на своя социален произход и възпитание, по волята на една зорко бдяща над зравето, живота и духовното му развитие майка, поради вътрешни импулси и влечения, крехка физика и лошо зрение - Димитър Димов отрано сродява с книгата, създава си свой собствен духовен свят, в който неусетно кълнят първите стремежи и амбиции. Тази ранна зрелост влиза в конфликт с влеченията на детството и препятствува неговото пълно и дълбоко изживяване. И това е може би едно от първите стълкновения в неговия вътрешен мир, който ще става все повече и повече арена на противоречия, сблъсъци и конфликти.

През есента на 1928 г. Димитър Димов става студент във Ветеринарномедицинския факултет. Съучениците му били изненадани. Едни от тях очаквали той да запише химия и до днес изказват предположение, че за това не му е достигнал за класиране бальт на дипломата - през 1928 г. химиците влезли в университета с най-висок успех. Други били учудени поради обстоятелството, че ветеринарномедицинското образование на времето не било на уважение в средите, към които се числят Димов и неговите съкласници. Тази специалност се свързвала с идеали и обществени пориви, нехарактерни за тези обществени кръгове. Към нея се ориентирали предимно синове на бедни родители - селяни, дребни еснафи, чиновници, учители. На запитванията на приятеля си Борис Койчев, защо не е записал хуманна медицина, Димов дава немного убедителни отговори: не искал да тежи като студент много години на втория си баща (а продължителността на следването в хуманна медицина у нас било само с един семестър повече в сравнение с ветеринарна медицина), имал намерение да замине за Аржентина (това той есподелял и с други свои приятели и близки), където тази специалност ще му даде най-добра възможност за препитание. В тия обяснения очевидно се преплитат болезнената чувствителност на сирака, който изпитва някакво неудобство под семейния покрив, с романтично-приключенческите увлечения, родени от съответно четиво и стимулирани от ограниченията, които му налагат лошото зрение и майчи ният контрол. Според някои негови съученици през училищните си години Димов проявява известна неуравновесеност на характера - лесно става жертва на различни, често съвсем неподходящи пристрастия. Така въпреки късогледството си и свързаната с него несръчност той по едно време се запалва" да става каубой. Вече естудент във втори или трети курс, когато учудва своя аси стент д-р Христо Русев с признанието, че мечтае да отиде в Аржентина, в Гран Чако, да живее като ловец, и то предимно на ягуари. „Аз съпоставях това - пише в спомените си, които се пазят в музея на Димитър Димов, д-р Русев - с неговото късогледство и със спортната му И да неподготвеност, но това не го смущаваше никак. Той продължаваше да изучава испански, пуши и да пие силно кафе." Много е вероятно към увлечението на Димитър Димов по Аржентина по-късно по Испания да имат отношение „Писма от Южна Америка" на Борис Шивачев, излизали продължително в Литературен глас" през 1930 и 1931 г. и събудили голям интерес сред нашата интелигенция. През 1929 г. испанското списание „Гасета летерария" отпечатва отговора на Борис Шивачев на френския писател Анри дьо Монтерлан, който предизвиква възхищението на испанската прогресивна общественост от големите познания за вековната испанска история и култура на един българин, обявил се в защита на испанския народ. В кръ говете на българската интелигенция се знае за личната кореспонденция на Б. Шивачев с Унамуно, известен като проникновен тълкувател на любимия роман на нашия писател - „Дон Кихот". В своите спомени за Д. Димов проф. Ал. Тошков сочи пътеписа на Б. Шивачев като едно от произведенията на българската литература, занимавало бъдещия писател през неговите студентски го дини. Той споменава и творчеството на испанските писатели като интригуващо Димитър Димов четиво. Сред тях се откроявали Бл. Ибанес и някои модерни съвременни творци. Проф. Койчев, който за пръв път научава от Димов за желанието му да живее в Аржентина във връзка с един разговор за неговото постъпване във Ветеринарномедицинския факултет, обаче предупреждава, че на тези факти не трябва да се гледа с увеличително стъкло. Аржентина екриела някаква съблазън за Димитър Димов, но не чак толкова силна и определена. Първопричината той да се ориентира към ветеринарната медицина трябва да се търси другаде. Някои смятат, че бальт в хуманна медицина се е оказал недостъпен за него. Но една справка показа, че със своята диплома Димов е можел спокойно да влезе в тази специалност. Не е представлявало за него за труднение и изискването да държи през лятото на 1928 г. приравнителен изпит по латински език.

С всяка година все повече се разширяват, задълбочават и утвърждават плодотворните връзки на двете литератури, отразили найярко метода на социалистическия реализъм - съветската и българската. Все по-голям става интересът на литературнокритическата мисъл на всяка от тези страни към литературното наследство, към творческата лаборатория на другата братска страна. Съветската литературна критика отделя особено внимание на проблемите, свързани с изграждането и развитието на метода на социалистическия реализъм в България, на художествените за воевания на този метод, въплътени в творчеството на най-изтъкнатите негови български представители. Ярък пример на такъв интерес и внимание е литературнокритическият очерк на украинската изследователка Виктория Александровна Захаржевска „Димитър Димов", излязъл миналата година. Както е отбелязано в кратката анотация, в представе ната монография „се проследява творческият път на известния български писател от ХХ в. - прозаик, драматург, есеист, автор на широко известния роман „Тютюн“, проследява се еволюцията на неговите литературно-есте тически възгледи, завършила с овладяването на метода на социалистическия реализъм. Въз основа на идейно-естетическия анализ на Димитър Димовите произведения и разглеж дането на тяхната жанрово-стилова структура изследователката разкрива не само качествената величина на неговото майсторство, но и динамиката в развитието на целия след военен литературен процес в България. "1 Най-зрелите в идейно и художествено отношение произведения на Димитър Димов (романите „Осъдени души“ и „Тютюн", пиесата „Почивка в Арко Ирис") още приживе на писателя прекрачиха пределите на неговата родина и влязоха в съкровищницата на световната литература. Неговото творчество е широко известно на съветския читател и зрител. Но за съжаление, както отбелязва и самата изследователка, „освен неголямата монография-есе на българския литературовед П. Зарев „Димитър Димов" все още няма друго сериозно изследване на творчеството на този известен писател нито в Съветски съюз, нито в България. В много статии, в кои то се анализират неговите произведения, става главно дума за романа „ Тютюн", по-спе циално за неговите „Осъдени души", а проблемът за положителния герой и досега все още не е изследван". 2 Монографията на В. А. 1 Цит. книга, с. 2. 2 Пак там, с. 8-9. 162 Захаржевска е продиктувана от желанието да бъде запълнен този досаден пропуск.

След такива сериозни изследвания като „Българската литературна критика през Възраждането“, „Из историята на българската литературна критика и др. новата книга на проф. Георги Димов „Литературна критика и литературен процес" потвърждава - и продължава - трайните интереси на нейния автор към тази малко или спорадично зася гана в литературната ни наука страна от националното литературно развитие - критиката. Проф. Димов е разгледал проблема за мястото, ролята и значението на литературната критика като практика и теория в Двуединната диалектика на националния литературен процес от Освобождението до наши дни. Неговата задача е била да осветли онези възлови моменти от развитието на литературната критика през посочения период, които са показателни за своеобразното присъствие на този литературен жанр като тенденции и фактор в литературния живот на страната; да покаже конкретно-исторически и от съвременни марксистко-ленински позиции как се е формирало взаимно обусловеното влияние на критиката върху художествената страна на литературния процес и обратно. Разбира се, това е една мащабна и трудна задача, която изисква не само детайлно познание върху фактологията, но и умение за дистанциране и пресяване на главното от второстепенното, на значителното от ефи мерното. Като разглежда развоя на критическото мислене и проявите му от Освобождението до съвременността, авторът в същност проследява генезиса и сложния процес на детерминиране на българската литературна критика, нейната исторически формирала се способност да бъде действена страна в литературния процес. Шестте статии, различни по обхват и съдържание, с повече или по-малко подчертан студиен характер, са обединени от идеята за своеобразното развитие на онова възрожденско ядро от народнодемократичен и граждански заряд, преминало през различни фази и перипетии, което характеризира и съ временната ни критика, поела най-добрите традиции на миналото и осъзнала необходи мостта да обогатява своите функции на съд ник, ценител и истински естетически посредник Между художественото творчество и чита телите.

Още в уводните думи" на своята книга Г. Димов обосновава както кардиналните проблеми, които ще получат своето разре шение в труда, така и основните компоненти на изследователския си метод. Литературният процес трябва да се разглежда и интерпретира синхронно. Художествената лите ратура трябва да бъде включена в системата на културата за даден период и нейната трактовка трябва да се осъществи с оглед тео ретико-критическите изяви на времето". Ав торът е дълбоко убеден (и това е безспорно така), че в теоретико-критическите принципи и критерии са въплътени концепциите за , обществено-историческото и духовно-нрав ственото развитие на човешкото общество". Освен това теоретико-критическото мислене обединява като във фокус не само социалноидеологическите възрения на дадено обще ство, но и отразява и най-съществените коор динати на националната култура. Оттук и задачите на литературната критика (есте тиката в действие") - тя трябва да изпълнява „познавателна, оценъчна, идеологическа роля, за да узакони предназначението си в комплексното литературно и общокултурно развитие. От особено значение е и следното: историята на литературата и историята на литературната критика трябва да получат равностойно място в тяхното синхронно интерпре тиране. Защото историята ене само съхра нената национална памет, но и своеобразен мост към изясняване на съвременните литературни явления, от една страна; от друга - импулс за прогнозиране на тези явления в близкото и далечното бъдеще. Оттук и необходимостта от синхронно разглеждане на Литературната критика, литературна теория и литературна история. Генералното обобщение към увода, стриктно спазвано в изложе нието на книгата, гласи: „От такива съображения и задачи се еръководил и авторът на настоящия труд в усилията си да даде едно системно изложение на формирането и развитието на българската марксическа критика, на нейното отношение към многообразните проблеми на националната ни литература, " Авторът проследява формирането на кри тическото мислене в книжнината ни от възрожденската епоха. Защо? - целта му е да потърси и открие филиацията на художестве ните идеи и концепции от възрожденския Литературен процес до появата на социали стическата литература и марксическата литературна критика. Защото задачата на автора е не само да констатира безспорните естетически завоевания (в тяхното разнообразие и своеобразие) на марксическата критика и социалистическата литература като константна, застинала величина на времето от 90-те години до първите три десетилетия на ХХ в., а да потърси генезиса на отделните явления в общия поток на литературния процес. Посочена е едната от съществените причини за ускорения бурен ход на националната ни художествена литература ина националното ни литературнокритическо мислене през Възраж дането - голямата роля на руската демокра тическа литература и материалистическата естетика в лицето на Херцен, Белински, Чернишевски, Добролюбов. При това авторът предупреждава - този опит едело не само на контактни връзки и взаимоотношения, но се дължи и на причини от типологически характер. Да се потърсят общите положения в художествената литература и литературната критика, обусловени от аналогични национални обстоятелства, от общите тенденции на развитието, еедна от най-важните задачи на съвременното сравнително литературознание. Отбелязвайки безспорния факт за ранната поява, бурен развой и разцвет на българската марксическа литературна крити ка, авторът поставя един перспективен проблем, който чака своите изследвачи: да се изследва в сравнително-исторически план цялостният литературен живот на епохата не само в национален, но и в системата на по-широки мащаби (зонални, регионални литературни взаимоотношения).

Автобиографичният момент в творчеството на писателя е широко разпространено явление, продукт на основната специфика на литературата - да отразява живота. То винаги е привличало вниманието от позициите на различни интереси. Обикновеният читател се интригува от вълшебството на претворяването. Изсле дователят търси в него отговори на многобройни въпроси, централно място сред които заема взаимозависимостта автор - герой. При Димитър Димов този проблем има своето характерно присъствие. Той е налице във всичките му романизавършени или незавършени, в някои от разказите и драмите му. В Тютюн" се налагат съпоставките Димов - Борис, Димов - Ирина, Димов - Павел и др. Разбира се, в никой пункт от един подобен паралел не бива да се допуска пълно покритие между автор и герой. Такъв буквализъм би означавал най-грубо опростителство. Става дума за далечни изходни пунктове, за подобни, но не идентични процеси, за характеристиката на творческото пре създаване. Нито за минута не бива да се забравя, че оперираме с неповторимото битие и духовна мащабност на различни човешки същности. И тъкмо поради това изследването неизбежно очертава едно постоянно сближаване и разда лечаване между тях. Описанието на живота в малкото провинциално работническо градче на първите страници на романа много осезателно се свързва с две писма, изпратени от Димитър Димов до Борис Койчев от Кюстендил през 1929 г. В тях откриваме атмосфера, бит, традиции, социален и политически климат, който дълги години писателят е носил у себе си, за да ги превърне в художествена действителност в романа „Тютюн". И още нещо е поело път от тези писма към художествената творба - една неудовлетвореност, един поглед за нещата отгоре, едно чувство на отчужденост и самота, една устременост към други жизнени сфери. С тези черти на подателя на двете писма тясно се преплита въвеждащата характеристика на Борис Морев. И той е саможив младеж", вглъбен в себе си, откъснат от околната среда и равнодушен към нея. И той си е избрал свой въображаем свят и се е насочил към него с книга в ръка упорито до фанатизъм. И той притежава зорко око, остра и гъвкава мисъл. И той като своя създател не предизвиква интереса на момичетата, а сам по природа е нито развратник, нито отшелник. И той е строг ценител на времето.

Проблемът за литературните влечения и предпочитания на Димитър Димов не може да се разглежда откъснато от процеса на общокултурните му интереси и научни занимания. При него това е мощен единен поток, в който естетическите принципи са неделими от научните и философските концепции преплитат се най-тясно с тях, взаимно се обуславят, търпят съвместно развитие. При това става дума за напълно съзнателно, принципно отношение на писателяучен към художественото творчество. И то е оповестявано от него многократно и последователно В своята статия изповед „Пътят на писателя", свързана с постъпването му в редовете на БКП през 1946 г., той пише: „Писателят е същество, което вижда с ума и сърцето си, за да отрази света в огледалото на своята творческа самобитност. Умът му дава верните контури на света, а сърцето ги изпълва с багри. Но за да вижда вярно, за да казва истината и да вълнува, а не само да забавлява, той трябва да обладава колективния опит на човешката мисъл, натру пана през вековете. Той ще се запознае основно с природните науки, които ще го насочат към диалектиката и към върховете, които тя достига у Хегел, Маркс и Ленин. Така той ще се освободи от страха пред отмъстителния християнски бог, от заблудите на философията и легендите на историята. Така светът ще престане да му се струва отчайващ куп от атоми, веред които вил нее случаят, или въплъщение на абсурдно духовно начало, което никой не е почувствувал сериозно, а още по-малко доказал. Тогава мисълта му ще стане смела и ясна, а сърцето му ще се изпълни с великата човешка гордост на Максим Горки. Тогава той ще види величествената па норама на материалното битие и закономерностите, които движат развитието му, ще разбере пътя на човечеството, ще почувствува по-дълбоко и ще отрази по-реално красотата на природа та, силата на любовта и драматичните гърчове на отделния човек и обществото." В заключителното си слово при обсъждането на романа „Тютюн" в СБП през месец март 1952 г. авторът заявява: „Аз смятам, че това, което съм придобил от четенето нана философска и научна съветска литература (разбира се, това важи не само за съветската литература - б. м. Е. И.),ми е помогнало неизмеримо за написването на „Тютюн". Но аз не мога да се впускам в този страничен въпрос, който работниците от литературния фронт изобщо подценяват, като ме съветват да напусна университета." Тези разсъждения Димитър Димов доразвива и защищава блестящо своето становище в широко известното писмо до съветския литератор Дмитрий Мар ков от 10. VII. 1960 г.

This research focuses on the covers of Dimov's novels published as separate volumes. The main emphasis is on giving answers to several fundamental questions. First, how covers interpret Dimov's works; second, how they evoke certain readers' attitudes to the novels; and third, what trend in the interaction of cover and text proper can be observed when comparing early editions of Dimov's novels and later ones.