Срещи

От частичните публикации, които бяха направени в периодичния печат през изтеклите две десетилетия, ние вече знаехме за литературните разговори, които покойният проф. Спиридон Казанджиев е водил с Йордан Йовков, и в общи черти имахме известни впечатления от тях. Обаче тези впечатления се основаваха на частично запознаване с текста и естествено имаха откъслечен характер. Ето защо излязлата напоследък книга „Срещи и разговори с Йордан Йовков", която съдържа почти изцяло дневника на проф. Казанджиев (казвам почти“, тъй като от него все пак са отпаднали отделни пасажи), иде сега да задоволи нашата любознателност и да ни въведе в духовния свят на един от големите български писатели. Йордан Йовков, както се знае, не беше нито от особено приказливите, нито от осо бено достъпните. Той не изпадаше лесно в откровения и не обичаше литературните изповеди. Затова трудно беше да се проникне в неговата творческа лаборатория и да се узнае каква е преценката му за хора, събития и книги. Тъкмо това определя и стойността на дневника „Срещи и разго вори с Йордан Йовков": той говори за факти и настроения, които не можем да почерпим от никой друг източник - факти инастроения, които осветляват някои много важни страни от живота и делото на тво реца.

Веднъж Караславов упрекнал Жендов, че той, най-добрият приятел и съратник на Смирненски, не се е досетил да му направи поне една, каква да е, портретна скица от натура. Учуден от внезапния другарски укор, художникът се посмутил и чистосърдечно отговорил: - Та откъде да съм знаел, че той е гениален поет! Смирненски беше по-обикновен от всички други около мене и никой не подозираше, че един ден името му ще гърми по четирите краища на Бълга рия". В тази кратка изповед на забележителния наш карикатурист се съдържа изключи телна правда. Та нима някой ще емогъл да забележи и да отдели своя близък приятел като нещо изключително в другарския колектив, сред който е всеки ден? Едва ли! Затова мъдрият отговор на Жендов с пълно основание може да се постави като Мото на цялата книга на Георги Караславов - Срещи и разговори с Никола Вапцаров". Действително, кой от найблизките другари на Вапцаров (а авторът е бил между тях) е предполагал, че един ден Вапцаровото име ще обиколи четирите краища на петте континента и ще разнесе славата на нашия малък народ? Кой от тях е могъл само за миг да допусне, че Всеки момент от поетовия живот, всеки негов творчески порив, замисъл и мечта, всеки предмет, до който се е докосвал, всяка жизнена подробност, всеки жест дори, . . ще привличат любознателното внимание на милионните му почитатели? И тъкмо защото никой не е забелязвал изключителната личност в своя пословично скромен другар, то и затова не са се досетили да запишат поне един негов разговор с всичките му колоритни подробности". Нито на приятелите му художници е хрумнало да изработят някакъв портрет или скица от натура. Да ги укоряваме ли на свой ред? Едва ли е нужно. Нито пък е редно сега, при появата на цяла книга спомени за Вапцаров, в която още в предговора се подчер тава: „Да, още тогава в творчеството си Вапцаров беше надраснал всички, беше се извисил до равнище, което ние, неговите най-близки другари, не можехме да видим. (стр. б). И на следващата страница се Допълва: „Но Вапцаров беше толкоз скро мен, толкоз „обикновен", толкоз близко до нас, че ние не можахме да видим и да изме рим приживе неговия гигантски ръст. "

Всеки път, когато вдигна очи към лавицата с книги, където пазя всичко онова, без което ми е трудно да си представя моето всекидневие, погледът ми неволно пада върху една малка стихосбирка с гълъбов цвят, избеляла вече от годините, коя то носи познатото заглавие „Птици в нощта“. Оцеляла по чудо от бомбардировките и от безкрайните пътешествия от жилище в жилище, тази стихосбирка с корица сецесион, на която върху голяма буква П се възправя със спокойна самоувереност птицата на мъдростта, контрастира някак необичайно със своите пъстри млади посестрими и се спотайва между тях с една малко старомодна свенливост, не особено присъща на нашето време. Родена в друга епоха, много различна от сегашната, тя идва със своето присъствие не само да възкреси в съзнанието ми един отминал етап на нашата литература, а и да ми напомни за моя пръв контакт с Николай Лилиев - един от поетите, които оказаха известно влияние върху духовната биогра фия на моето поколение.

И в литературата, както и в обикновения живот, човек има случайни познати, много често хора със значителна културна стойност, които било поради липса на духо вен афинитет, било поради неблагоприятно стечение на обстоятелствата, не е могъл да опознае, да оцени и да включи в кръга на своите близки и приятели. В продължение на много години тъкмо такъв случаен познат за мене беше и Георги Райчев. Разбира се, както всички младежи от моето поколение, които се интересуваха от художествена литература, аз чух това име твърде рано — още в блажените времена на моето юношество, когато ми се струваше, че държех света в шепите си. Още то гава аз имах случай не един път да чета онова, което Райчев публикуваше в периодическите издания и да прелиствам неговите книги - и „Мъничек свят“, и „Царица Неранза", и онази „Песен на гората“, която даде повод да се заговори за него още един път. Тези срещи обаче имаха случаен характер и не знам защо не възбудиха в мене по-траен интерес към личността и делото на писателя.

Преди години един събрат по перо, с когото на младини ходихме да берем култура в Париж, говореше в списание „Изкуство" за своята среща с големия френски поет Пол Елюар през тревожната 1939 година. Спомням си и сега, че със своя разказ за станалото той не само съживи в съзнанието ми някои задрямали спомени от нашия престой във Франция, а събуди в мене и едно мъчително чувство на съжаление, което ме оборва често при такива случаи - съжаление, че поради непохватност и зла съдба и този път бях пропуснал нещо невъзвратимо. За щастие, бъдещето се оказа по-великодушно към мене и пожела да поправи грешката на миналото: макар и много късно, аз имах случай не само да се срещна с Елюар, а във връзка с една обща работа и да се сближа с него, да дишам за кратко време неговата духовна и творческа атмосфера, та дори да стана неволен свидетел и на послед ните му часове. Поради всичко това аз заживях с неговия образ и вече от години чувству вам наложителна потреба да споделя впечатленията си от човека и поета, когото не само поради географското разстояние между нас, считах някога за недосегаем. Не ще и дума, доста време преди да видя Елюар, аз вече бях чувал за него и до известна степен бях запознат с неговата поезия. Но за жалост, поради причини, които лежеха вън от мене, дори тази чисто литературна среща също стана много късно - в един момент, когато името на поета беше добило широка известност не само във Франция, а и далече зад нейните предели.

Това беше една сутрин в първите дни на месец септември закусихме в един от крайбрежните хотели на Монтрьо, където случайно бяхме попаднали през нощта, и след като направихме малка разходка из парка, за да се порадваме на швейцарската природа, ние тръгнахме отново на път. Предстоеше ни дълъг преход до Париж, но същевременно не ни се искаше да пропуснем една щастлива възможност - да посетим знаменития Шильонски замък, който предната вечер бяхме подминали. Нямахме време за губене, затова трябваше бърже да избираме. И, разбира се, избрахме онова, което можеше да се окаже неповторимо. Така вместо към Лозана, както под сказваше благоразумието, завихме в обратна посока и се понесохме към Шильон. И отведнъж потънахме отново в швейцарския пейзаж: отдясно спокойната лазурна шир на Леман, отляво предпланините на швейцарските Алпи, а в дъното на югоизток засне жените конуси на Дан-дю-Миди, леко позлатени от септемврийското слънце. Гледах тази картина, изпълнена с живописно величие, и неусетно зримото започна да отстъпва място на едно вълнение, което нощният сън беше прекъснал. Както при първата среща със заснежените грамади, аз се почувствувах още веднъж в духовната и емоционална атмосфера на един от моите поети, който беше минал някога от тук и беше населил алпийския пейзаж със сенките на своето въображение. Но вместо мрачните призраци от предната вечер, сега, под влияние на утринната бистрота, неволно бях потърсил в него онова, което предрича края на една кошмарна нощ. И го бях намерил в тези два стиха, които неочаквано изплаваха в съзнанието ми:

Неочаквано и за самия мене, около месец или месец и половина след срещата в апе ритив „Роял" в моя живот настъпи една не особено приятна промяна. Поради това, че ми на И предстоеше да се готвя за държавен изпит, който повече от всеки друг изпит предполага по-добри условия за работа и по-малка заетост със странични занимания, размислих какво да правя и като не намерих друг изход, реших да се върна временно в провинцията. Така, колкото и неприятно да ми беше, аз се отдалечих от литературните среди и за известно време загубих дирите на Хрелков. Онова обаче, което научих по-късно, ме хвърли в тре вога. Оказа се, че Хрелков беше получил кръвоизлив и по настояване на лекарите и близки хора беше се съгласил най-подир да постъпи в санаториум. И действително, чух след това, че той беше отишел на лечение в Искрец, по-късно, струва ми се, в Пловдив на някои други места, а през лятото на 1937 година съвсем неочаквано го намерих в Че пино-баня у моя съученик и приятел Васил Сотиров - един необикновено сърцат и вели кодушен човек, с когото се беше свързал по не знам какви неизповедими пътища. В ре зултат на тези усилия острите пристъпи на болестта бяха отбити, но здравето му все пак оставаше непоправимо. За връщане към нормален живот не можеше и да се мисли, затова с помощта на близки хора Хрелков се беше установил в Горна баня - отначало само лекуване, а след това и на постоянно местожителство. Тук именно със своето държане и за своята непримиримост той мина от литературата, където вече си беше създал име, в една друга област, която бих нарекъл литературна легенда.

Стане ли дума за Александър Балабанов, първото нещо, което изниква в съзнанието ми, е чествуването на чешкия писател и дипломат Франтишек Кубка - последното от поредицата чествувания, които Съюзът на българските писатели организира през пролетта на 1946 г. в салоните на българо-съветското дружество. Разбира се, аз познавах Балабанов много време преди това. Спомням си най-напред една негова сказка върху древногръцката литература от идиличните времена на моето ученичество в Пазарджик. Славата му на особняк и разсеян човек вече се носеше и публи ката беше изпълнила читалище „Виделина", предупредена от мълвата, че щеше да чуе един забавен професор. Забравил съм подробностите, но добре си спомням веселата въз буда на слушателите от онова странно съчетание на гротескно и сериозно, което беше основен белег на цялата негова личност. Какво научихме от тази сказка - не знам, но едно беше безспорно: оказа се, че древногръцката литература не е така безинтересна и така отдале чена от нас, както ни я представяха някои учебни пособия. Няколко години по-късно, вече като студент в София, имах случай да срещам Балабанов почти всеки ден. Виждам го и сега тревожен и вечно забързан да се движи по булевард „Цар Освободител" с чанта ръка, на главата с небрежно наложена мека шапка, под която се подаваха къдравите му невчесани коси, обкръжен от студенти и познати, да говори възбудено или да спори някакъв въображаем опонент. Дори съм имал случай да се спирам пред Университета и да гледам с предизвикателно любопитство дали си сваля галошите, преди да се качи трамвая, както твърдеше създадената около него легенда. А след Девети септември, не знам точно кога и как, ние се сближихме и понеже живеехме в един квартал, почти през вечер изминавахме разстоянието от тогавашния клуб на културните дейци до Докторската градина. И въпреки всичко това, когато стане дума за него, аз си спомням най-напред онова чествуване на улица „Мизия", за което поменах.

Още голобрад гимназист от провинцията, когато и разстояние, и обстоятелства ме деляха от онези необикновени хора, които пишат книги и по онова време бяха за мене един вид не постижими човешки същества, аз имах случайната привилегия да срещна Димитър Полянов и в продължение близо на половин час да разговарям с него. Така че той епървият писател, с когото съмьм установил някакъв непосредствен контакт. Нещо повече, ако не смятам, че две години преди това в Ракитово мои познати ми бяха посочили отдалече младия тогава К. Кон стантинов, бих могъл да кажа, че той е първият писател, когото изобщо съм виждал. Аз обаче бих желал да се върна малко назад и да започна своя разказ с една друга среща - срещата не с човека, а с автора и редактора, която стана много по-рано и без която втората едва ли някога би се състояла.

Акад. проф. д-р Михаил Арнаудов е един от крупните български учени и литературни историци. Името му е добре познато не само у нас, но и в чужбина. Дълги години той беше ре довен професор в Софийския държавен университет и титуляр на катедрата по всеобща литера турна история. Арнаудов бе любим и уважаван университетски преподовател. Лекциите му се слушаха с повишен интерес от студентите. Мнозина от тях той покровителствуваше в живота. Акад. Арнаудов бе сладкодумен и увлекателен сказчик. С патетичното си, живо и вдъхно вено слово винаги грабваше публиката. Читалищните салони и народните университети едва побираха жадните за повече знания слушатели. Рядката му научна ерудиция ми правеше дъл боко впечатление.

Да се избере ноември за пребиваване в Париж има, от една страна, удобството, че там вече е започнал културният живот, хората са по местата си, театрите и различните институции, свързани с наука, литература, изкуство са отворени; от друга страна, това е - по отношение на времето - най-непостоянният месец, при това неприятно хладен, неприветлив, с мъгли и дъжд, който ти обвързва едната ръка с чадъра, ако с другата трябва да стискаш под мишница чантата с адресника, с всевъзможни бележки, с една или друга купена книга... Картата на „метрото" също трябва да е налице, защото, макар и увеличени таксите, то си остава все пак най-удобното и евтино превозно средство.

Никога не съм почувствувал така остро значението и ретроспективната сила на една фраза, както в онзи момент, когато се помъчих да възстановя заличените дири на моята първа среща с твореца и приятеля с в етослав Минков. И И сe Както много други хора, за които книгата е насъщна потреба, открай време обичам да чета с молив в ръка - дотам, че това се е превърнало у мене в траен неизкореним навик. Обичам да чета и да шаря по страниците; подчертавам онова, което ми изглежда съществено, ограждам в рамка характерните пасажи с отделни думи и къси изречения по белите полета оспорвам или подкрепям мисълта на автора. А когато книгата е чужда, тогава общуването ми с него пренася върху страниците на някаква тетрадка или бележник, които изпълвам имена, дати и извадки от прочетеното. По-късно, било защото го налага някаква практическа задача, било за да запълня някои загубени часове, аз връщам отново към прочетеното някога и отново подемам прекъснатия мълчалив разговор. И в съзнанието ми започват да се роят изрази и думи, да събужда споменът за промислено и съпреживяно - спомен, който много често е придобил своя собствена стойност, вън от намеренията на автора и от смисъла C на прочетения текст.

Под влияние на първите ми впечатления, подсилени от всемогъщата литературна мълва, на която нищо не убягва, още преди да стана близък на Светослав Минков, аз вече бях решил, че той е затворен, необщителен, ако не и горд човек, с подчертано чувство за достойнство, който отбягва случайните познанства и шумните признания. Затова все ми се струваше, че за него бяха написани онези думи от едно интервю към българския превод на „Голем", които Майринк беше казал за себе си: ... ...на частни писма не отговаря, гости не приема и сам не прави посещения." И, общо взето, първите ми впечатления се оказаха верни. Бъдещето обаче дойде не само да ги потвърди, а и да внесе в тях някои твърде съществени уточнения.

Нашето приятелство започна някак неочаквано: с една случайна среща сред общи познати и с нещо, което не става всеки ден - с дарствен надпис върху новоизлязла книга. Затрупана от притока на нови впечатления, сре щата лесно можеше да се забрави, но надписът, скрепен с подпис и дата върху книга, която наскоро след това стана литературно събитие на годината, дойде просто да запечата в съзнанието ми станалото. Затова всеки път оттогава, когато видя този текст, великодушно пощаден от времето, случката възкръсва пред очите ми като жива. Така че напук на моята несигурна памет и днес, след толкова години, мога да я възстановя с най-големи подробности, като да е станала вчера. Беше в края на месец ноември 1945 г. - няколко дни след първите за конодателни избори. Един следобед, в очакване на някакъв приятел, с когото щяхме да ходим у общи познати, бях заел свободна маса в кафе-сладкарница „Цар Освободител“, недалече от входната врата, и четях вестник „Работническо дело", който сутринта не бях успял да прегледам. Като прекосих на бърже следизборното възвание на Отечествения фронт, разгласено предната вечер по радиото, по стар навик започнах бавно да оглеждам първата страница. И вниманието ми неочаквано беше привлечено от едно по-особено заглавие: изказвания на български интелектуалци за изборите - избори, които западните сили направиха опит да отложат, а опозицията бойкотира и обяви за порочни. Прочетох заглавието и полюбопитствувах да видя най-напред кои бяха интервюираните лица. След това бавно зашарих с поглед по дребно набраните колони, като се спирах главно на известните имена. И дали защото бях успял вече да го обявя за свой художник, дали поради някаква друга причина - не мога да кажа, - зачетох текста на Кирил Цонев. Но още на първото изречение вратата пред мене широко се разтвори и в заведението влязоха неколцина приятели начело с Ангел Тодоров, последвани от непознат човек, висок на ръст, както ми се стори, с очила и вързоп книги на ръка. Влязоха, спряха за миг и понеже нямаше свободни места, след въпрос към мене от разстояние и отговор на него повече с мимика, отколкото с думи, се насочиха към моята маса. Пръв, като да имаше съзнание за своето старшинство, напред излезе и спря Ангел Тодоров. И с вид на човек, който изпълнява някакъв протоколен обряд, попита и като разбра, че не се познавахме, представи ме на непознатия, чието име, то се знае, не можах да разбера. После привлече към себе си един от столовете и с кръгово движение на ръката даде знак на другите да седнат. Както става обикновено в такива случаи, настъпи момент на мълчаливо изчакване, когато контактът още не е създаден и човек не знае с какво да за почне. Затова не толкова от интерес към онова, което бях прекъснал, колкото от желание да избягна неудобството, върнах се към вестника и заговорих за публикуваните изявления. И вече не наум, а гласно зачетох интервюто на Кирил Цонев.

На какво е разчитал Димов - не знам, но надеждите му, че скоро ще се върне в София и ще намери отново своята литературна среда, не се оправдаха. Сигурно е щял да вземе за лоша шега, ако му беше казал някой, че трябваше да остане в Пловдив не само до есента, както пише в писмата си, а доста есени след това. Но тъкмо така и стана. Същевременно обаче наложи се и аз да отсъству вам няколко години подред - не само от София, а и от страната. Така че нашите пътища се разделиха за доста продължително време. С какво се занимаваше Димов, как вървяха неговите литературни работи - не ми беше известно и ня маше как да узная. И едвам от разприте около романа „, Тютюн“, за които научих от редакционната статия на „Работническо дело", разбрах, че се беше родила творбата, чието духовно зачатие беше започнало някога пред очите ми. Но поради отдалечеността от страната нямах подръка книгата, а и да я имах, не разполагах с необходимото време, за да я прочета и се включа, макар и мълчаливо, в диалога. Трябваше да изтече още една година, да навляза в коловоза на нашите литературни събития, за да се върна към нея в един момент, когато беше станала най-четения роман в България и можеше да се намери случайно, и то на висока цена, само в антикварните книжарници. Както се вижда, обстоятелствата се бяха пошегували с мене още един път и още веднъж, сега вече не по моя вина, се бях намерил отново в опашката на литературните събития. Но закъснението и този път имаше своята добра страна - че можех да съдя за книгата и за делото на писателя, без да плащам дан на разразилите се страсти. Да съдя, а и да разговарям със самия автор, с когото обстоятелствата ни бяха сближили отново. Както по-рано, и сега ние се виждахме с Димов главно в литературните сре дища - на първо място в Руския клуб и Клуба на журналистите, където той обикновено вечеряше. Това бяха твърде чести, но същевременно и малко безлични срещи, защото ставаха повечето пъти случайно и почти при един и същи „мизансцен". Затова навярно те са оставили слаба следа в съзнанието ми и аз не смятам за необходимо да се връщам към тях. За разлика от по-рано обаче сега ние имахме случай да се срещаме и у наши приятели, далеч от шума и суетата на публичните места - в обстановка на задушевност, която предразполага към откровен разговор. Не случайно паметта ми е задържала някои от тези срещи и особено две от тях - една у Александър Поплилов и друга в ателието на Ваня Дечева (за която впрочем имам запазена и паметна бележка). И ги е задържала сигурно не само за това, че ги свързвам с някои интересни за мене литературни въпроси, още и поради причини от по-друго естество: защото ми разкриха някои малко известни страни от характера на Димов.

Нека отида сега по-нататък и се спра на още някои случки, на пръв поглед без особено значение, които имаха като неочаквано далечен резултат сближаването ми с Константинов и това, че той мина към мене на „ти“. Казах, че по време на националната конференция Константинов доброволно пое върху себе си грижата за поддържане на преките отношения с чуж дите делегации. Но понеже беше председател на съюза, тези отношения не можеха да не бъдат повече или по-малко официални и не ще им елипсвала задължителната за такива случаи условност, която пречи да видиш човека в неговите естествени проявления. Затова навярно, като изключим няколкото негови статии в „Литературен фронт“, резултат от създадените контакти, в съзнанието ми не е останала почти никаква диря от тази негова дейност. За сметка на това добре помня двукратния му случаен досег с чужденци по време на престоя ни в Родопите - досег, който ми даде възможност да го видя и преценя от друга страна. Необходимо е да кажа, че по случай произведения референдум по онова време у нас бяха пристигнали голям брой журналисти и делегации от чужбина. А след събитието, както става обикновено в такива случаи, някои от тях бяха пожелали да обходят страната и да обогатят впечатленията си. Така в промеждутък от една седмица в Пампорово пристигнаха и останаха в почивната станция по за ден-два английският журналист от швейцарски произход Рене Бюлер и по-късно делегация от френски интелектуалци начело с литературния критик Луи Паро, който завеждаше критическия подлистник на седмичника „Летър франсез", придружени от преводача Борис Пилософ. И било спонтанно, било като акт на особено внимание, беше им посветена по една вечер: Бюлер говори за следвоенната политика на Великобритания (ще добавя: с една острота и чувство на ксенофобия към англичаните, малко невероятна за човек с британски паспорт), а с френската делегация беше устроено нещо като литературно четене — четоха се на френски и български език стихове на Елюар и се води приятелска беседа главно на литературни теми (за това говоря и на друго място). На тези импровизирани срещи присъствуваше, разбира се, и Константинов, но присъствуваше някак по различен начин. При беседата на Бюлер имаше вид на официално лице, което отбива протоколно задължение, и се оттегли още при последните думи на госта - явно, политическите въпроси не бяха негова област, а и тонът навярно не беше му се харесал. Напротив, при срещата с френските интелектуалци, макар все така сдържан, какъвто си беше, остана докрая и взе доста живо участие в беседата. Спомням си, че покрай 73 нашумелите литературни имена, които задължително присъствуваха в разго ворите, се интересуваше по-специално за съдбата на някои писатели от по-ста рото поколение и - това малко ме изненада - за някои видни художници от парижката школа. Говореше бавно, с предупредителното внимание на де ликатен човек, свикнал да слуша и да мери думите си. В първия момент отда дох това на годините му и на неговия френски език, който, макар доста свободен, беше поддържан главно чрез четене и при личен контакт налагаше поголямо съсредоточаване на вниманието. Но не ще да е било само това.

Никола Фурнаджиев, с когото работехме в Министерството на народната просве та, ме запозна със Стоян Загорчинов, който беше дошъл по работа. Пред мен стоеше изискан човек, облечен с европейски вкус, с блестящо бяла риза и тъмна папионка. Това са първите ми впечатления от писателя. След Девети септември имах възможност не само да се срещам с него, но и да работя с видния ни творец. Като редактор в изд. „Народна култура“ имах удоволствието да редактирам романа му „Празник в Бояна", 1949 г. Трудно се редактира негова книга, защото той държеше на всяка дума. - Авторът, преди да употреби дадена дума - казваше той, - дълго е мислил, може да не е най-точната, но тя е свързана с целия контекст на повествованието, тя там се ражда, живее... Аз държа на точната, ясна и конкретна мисъл, не само в оригиналните си творби, но и в преводите. Виждам, че записваш думите ми, искам точни да бъ дат!... — Стенографията няма да пропусне нищо. Пък като се снабдя с магнетофон, ще запиша и гласа Ви за поколенията... Загорчинов се разсмя и продължи да говори за езика на писателя, за значението на родния език и чуждите езици. - Писателят трябва да владее до съвършенство не само родния си език, но и да знае един-два чужди езика, това ще му даде простор, голяма творческа сила... Стоян Загорчинов идваше в редакцията през ден и се вълнуваше за всяка дума. Мен ме интересуваше как е създал романа си. Един ден ми разказа неговата история. Години наред той обикалял около Боянската черква и все не можел да намери нишката на сюжета. Най-после открива ниско в зида каменен надпис „Писа Илиа“. От този мо мент черквата оживява, изпълва се с герои, сюжетът се оформя напълно и за няколко месеца романът е готов. - Обичам миналото на моя народ. Прочел съм всичко за него. Влияние е оказало следването ми по история в Университета, и то при такъв голям учен като проф. В. Н. Златарски... Най-важното е не самото творчество, а неговата подготовка, неговата организация. Лесно се изгражда една постройка, когато, така да се каже, на строителната площадка са струпани материалите. - Това най-паче се отнася за историческите произведения? - Не само за тях. Трябва да се пренесеш в далечното минало, а то е тъмно, не познато, потъваш като в пещера... - И затова най-лесно се спекулира с него. Всеки пише, както знае. - Има и такива мистификации. Може историята да е оскъдна откъм материали, но авторът създава по свой творчески път, по интуитивен път, изхождайки от националните черти на народа, от неговата психология, мировъзрение, бит, народно твор чество

Акад. Георги Цанев трябваше да напише своите литературни спомени. Съвременниците ги очакваха, защото знаят с каква всеотдайност и с какво чувство за отговорност той се отдава на литературата и как и досега, продължава да свещенодействува в храма на критическата муза. Неговите мемоари - Среща с миналото" - са вече в ръцете на читателя. Те са в същност своеобразна равносметка на изминатия път в литературата от края на Първата световна война до социалистическата революция. Равносметка, осмислена от съвременни позиции. Всеки факт или явление, към които авторът е съпричастен, получават съответната научна оценка - на отминалото време и на съвременността. В този смисъл прежи вяното от нашия известен и заслужил критик, историк и литературовед има строго познавателно и възпитателно значение. „Среща с миналото" е произведение с твърде специфична жанрова структура. Спомените съдържат фрагменти с критически анализи и синтези, но не са критическа творба. Включват и историко-литературни оценки, но не са и литературна история. Мяркат се по-рядко и постановки от теоретико-есте тическо естество, ала не са и научнотеоретичен трактат. . . Къде е тяхната сила? Основното в тях е отношението на мемоариста към индивидуалността на отдел ните творци и към естетическите стойности, сътворени от поети, новелисти, белетристи, композитори, драматурзи, художници, графици, есе исти, артисти, карикатуристи, философи и общественици. В тях (в мемоарите) - отбеляз ва в предговора авторът - се смесва отношението ти към поета с впечатленията ти от човека - и дори преди всичко от човека. Ти мислиш както за особеностите на таланта, така и за склонностите на личността, за характера на автора, така както се проявява той при всекидневните си срещи и връзки със своите колеги и с хората изобщо - и най-вече, както ти си го усетил. Оттук и субективизмът на мемоарите“ (с. 460). Смисълът на цитираните редове, свър зани пряко с характера и творческата участ на Кирил Христов („Кирил Христов без ретуш"), докосва характерологията и на останалите творчески личности и има безспорно принципно значение. Поетът, за когото си спомня авторът, си остава пак същият 10 Литературна мисъл, кн. 9 поет, с неподценен ни на йота талант, но не би могло да се каже същото и за нравствеността му, особено когато човек е имал възможност да се запознае със същината на неговите осемтомни дневници „Време и съвременници" (запазени в Архивния институт на Чехословашката академия на нау ките в Прага). Всеки, който е чел, макар и откъслечно, страници от тези огромни томове, пределно ясно разбира колко противоречива и колко прекомерно субективна е творческата фигура на автора на „Жени и вино, вино и жени!" Като взема под внимание негативните аспекти на подобни документи, авторът на „Среща с миналото“ е крайно етичен към своите съвременници, изключи телно коректен и деликатен, а на места е и дори скрупольозен към личности, факти и събития. Въпреки законното му право да се защити и да се прояви с основание „пристрастие" той се въздържа с достойнство. И с това печели. Читателят разбира, че не е потребна манифестация на етичност със задна дата, а духовно равнище, което естествено внушава благородство и красота на жестовете. В своя откровен и сериозен разговор със съвременника Георги Цанев му гласува найвисоко доверие - щом му разкрива собствената си душевност; ръководните си принципи в живота и в литературата; доверява му дълбоко съкровените си тайни, личната си кореспонденция (писмата от него и до него); непознати досега епизоди от интимния си и обществен живот...Цялото многообразие от конкретни факти, разказани епизоди от спорове и диспути, случки и картини от обществено-политическите и литературните борби, очертават границите на четири линии от проблеми: гражданското и творческото възмъжаване на мемоариста, микрокосмоса на родния край и макрокосмоса на света на съзиданието, творческата квалификация в университетите на София и Прага; ярката литературнокритическа (трудова) дейност - като автор на критически етюди, рецензии, литературни портрети, сту дии и статии, като сътрудник на „Работнически вестник“, „Нов път“ и „Наши дни“, като редактор на „Съвременник“, „ЛИК“, а малко по-късно и на антифашисткото списание

Георгий Гачев е един от видните изследователи на културноисторическия процес и литературни теоретици в Съветския съюз. Българин по бащина линия, син на известния съветски музиковед и литературовед Дмитрий Гачев, племенник на революционера Георги Гачев (загинал през 1925 г.), той не забравя родовия си корен. Това проличава още в първата му книга „За ускореното развитие на литературата - опит за теоретично разглеждане на българската литература от първите 50 години на XIX в. Тази книга излезе през 1964 г. и предизвика необикновен интерес сред специалистите, а в края на 1979 г. издателство „Наука и изкуство пусна на български език един голям том с трудове на съветския литературовед - „Ускореното развитие на културата". Изследванията на Георгий Гачев се отличават както със своята оригинална проблематика, така и с неповторимия начин на обработка. Авторът има необикновено широки интереси. Привличат го проблемите около самата природа на изкуството, теорията и историята на жанровете, физиономичното в националния начин на мислене и т. н. Това може да се проследи дори само по заглавията на неговите книги-Съдържателност на художествените форми- епос, лирика, театър“ (1968) и „Животът на художественото съзнание - очерци по история на образа" (1972). Негова специалност са теоретичните проблеми на литературознанието и естетиката, видени в историческа светлина. Солидно аргументирани фактологически, трудовете на Георгий Гачев са написани живо, на места с публицистична страст и полемично отношение към разглежданите въпроси. Често той ни поднася своите търсения, прави ни свидетели или съучастници в самия процес на изучаване и синтезиране най-сложна материя. Като демонстрира психологията на мислителното творчество, такава книга приучава читателя да мисли и разсъждава, да взема самостоятелно отношение и преценява, въвлича го в съвместно пътешествие с автора в океана на проблемите и явленията. Може невинаги да се стига до отговори на въпросите, но, както сам казва на едно място Гачев, за него е важно да отплува в открито море, а не да доплува до познати брегове. С изключително добро познаване на огромния фактически материал от възрожденския период в развитието на българската литература и с преосмисляне на тези факти се отличава и книгата му за ускореното развитие на литературата. Неслучайно в предговора към българското издание на акад. Петър Динеков се казва, че това е един забележителен научен труд. Нашето литературознание е дало 35 своята оценка, съветското - също, но мене ме интересува как самият автор гледа сега на своето произведение, след като са минали толкова години от неговото публикуване?

Преводите, които Атанас Далчев е извършил на книги от няколко езика, представляват една внушителна част от писателската му дейност, макар тя да е по-скромна изява на литератур ното му честолюбие. При един разговор в неговия дом, както беше седнал до работната си маса, а аз малко по-настрани, Далчев издаде напред главата си, като да ме стигне с нея, очилата му светнаха от рязкото и движение и заедно с него ми заяви, че е превел десет хиляди страници. Това ми бе ше добре известно и ми се искаше да не го подчертава, но то не се почувствува като самохвалство, а като напомняне на една истина, на която е дошъл моментът да се каже. Тя ме накара да си помисля: та тези страници представляват действително едно огромно творчество като на продуктивните френски и руски романисти. И като имам пред вид, че много от тях са стихове, за които, както е известно, се иска много повече време и усилия, а също и по-голямо майсторство от това за белетристиката, каквото Атанас Далчев притежава до съвършенство; и че тези страници са преведени с помощта на дванадесетдиоптрови очила, това самоизтъкване го приех като нещо съвсем естествено и напълно заслужено. Когато излезе второто издание на стихотворенията му, той ме извика по телефона: „Ела, имаш книга при мене!" Каква книга мога да имам при него?- запитах се в недоумение. „Кни га ли?..." - казах, а той стеснително ми повтори: „Книга, книга!..." - чувствуваше се, че не му еудобно да каже за коя става дума.

В първите дни на новата 1966 година Далчев ме намери в издателството да ми под несе авторски екземпляр от книгата си „Стихотворения" (1965), излязла под моя редакция след много уговорки и драматични търкания с него. Навярно поради празничното настроение - колегите си бяха отишли, при мене нямаше хора - и той остана на разговор. Беше спо коен, какъвто скоро не бях го виждал, с характерната си скептична усмивка на лицето. Целта постигната, защитните реакции, които рикошираха понякога и срещу мене, бяха изчезнали. Това личеше донякъде и от дарствения надпис, с който ме беше удостоил: „На Борис Делчев с уважение и благодарност. Едно обаче беше останало непроменено и то не закъсня да проличи - че в него, както винаги, напираха и търсеха израз несподелени мисли. не Естествено разговорът веднага се насочи към книгата. Макар и сдържано, Делчев скри, че е доволен от художествения и и технически вид. Гласял да я изпрати и на някои от старите си познати, за да видели, че на света има възкресение (от „Ангелът на Шартър", излязла през 1943 година, той не беше издавал книга). И между другите произнесе името и на Симеон Радев, с когото ги бях срещал неведнъж да беседват по площад „Сла вейков". Многократно преди този разговор по разни поводи Далчев се беше изказвал за Радев и неговите схващания по един или друг въпрос. Без да сме се спирали специално, мисля, че той го ценеше като историк и смяташе „Строителите" за една от големите български книги. Освен това поне в едно отношение беше безусловно съгласен с него - с високата му оценка за поезията на Кирил Христов. С една реч, в разговорите им покрай разногласията е имало немалко допирни точки, а и известно единомислие. Като всеки полемично устроен човек обаче, Далчев много често се отдаваше на своя рефлекс към обратното, стигащ поня кога до очевидни пристрастия. И това дотам, че заедно с интересните хрумвания, понякога равни на откритие, които можеха да бъдат начало на плодотворен размисъл, той стигаше до незащитими твърдения и парадокси, на които сам се любуваше. Помня, че по едно време, когато във връзка с въпросите на реализма често се цитираха имената на големите френски романисти от миналото, той заяви пред мене: „Най-голям френски писател от XIX век не е нито Стендал, нито Балзак или който и да било друг, а Мишле." И по друг повод: „Създател на българския епос е не Вазов, нито Пенчо Славейков, а Захари Стоянов. Въз разявах, че при големите писатели сравнението е рисковано, тъй като няма точна мярка за величина и големите може да се окажат повече от един; че заслугите на Захари Стоянов за нашия епос не намаляват приноса на Вазов и Пенчо Славейков. По-късно, в един момент за на уталожване, Далчев можеше да нюансира своята мисъл и да се освободи от афористич ните си пристрастия, но не и когато беше увлечен от полемичния поток: в такъв случай неудържимо го влечеше негативното разграничаване. Така и в случая. Като стана дума критическата дейност на Радев, впрочем отдалечена от нас близо с полустолетие и затова вън от актуалността, той я отрече с една изненадваща категоричност. Не можах да разбера защо и в първия момент бях много учуден. Но учудването ми се разсея още начаса, щом на второ място след това заговори за Владимир Василев. Очевидно в съзнанието си той виждаше един до друг и според мене съвсем неоснователно отнасяше Радев към критиците от импресионистическата насока наред с бившия редактор на списание „Златорог".