Александър

Както е отбелязано в справката към изданието, книгата на Екатерина Даскалова представлява монографично изследване за творческото битие на големия руски и све товен лирик А. А. Блок в България. Навля зъл в началото на тоя век в съзнанието на нашите поети-символисти, той има рядката съдба в продължение на повече от седем де сетилетия да бъде един от най-активно чете ните - в оригинал и в преводи - руски поет, многократно превеждан от най-значителни те наши лирици - Н. Лилиев, Н. Фурнаджиев, Гео Милев, Л. Стоянов, Е. Багряна, Мл. Исаев, Ив. Радоев, П. Стефанов, А. Германов, вкл. от съвременните най-млади преводачи - Кирил Кадийски, Петър Велчев, Любен Любенов. 173 Количество Въз основата на значителен по материал, част от който е събран от изследо вателката, е нашироко обоснована тезата, че поезията на Блок оставя една плодотворна традиция - първоначално в творчеството на нашите модернисти през първите две десетилетия на тоя век, а след края на Първата световна война служи като положителен Фермент в новата идейна и творческа ориентация на Гео Милев, Хр. Ясенов, Ем. ПопДимитров, а малко по-късно и на Л. Стоянов към социални теми и революционни настроения. Книгата „Александър Блок и България" излиза от печат по случай 100-годишнината от рождението на великия руски поет и е предназначена както за специалисти, така и за най-широк кръг от почитатели на руската съветска литература и изкуство. У нас темата „Блок и България" досега многократно е била предмет на различна интерпретация в общи и специални работи на Г. Бакалов, Т. Павлов, Г. Цанев, В. Велчев, С. Русакиев, В. Колевски, Хр. Дудевски, А. Анчев, от съветските - Д. Ф. Марков, В. И. Злиднев, Ю. Левшина и др. С една дума, натрупан е значителен материал, направени са ценни заключения за рецепцията на Блоковата поезия в България. Самата Ек. Даскалова повече от двадесет години работи по същата тема, провела е десетки анкети с още живите преводачи и почитатели на Блок, има публикации в наши и съветски вестници, списания и сборници. Достатъчно е да се хвърли един, макар и бегъл поглед върху книгата „Александър Блок и България“, за да се долови амбицията и за разграничаване от по-раншните проучвания, да каже нещо свое по разглежданите въпроси.

Димитър Талев е един от най-четените и любими наши писатели, признат класик на съвременната ни литература. Но за него все още няма цялостно монографично изследване, достойно за творческото му дело. Критикуван и отричан, признаван и възхваляван с право, той търпеливо чака своя проникновен изследовател. Не че за него не е писано досега достатъчно. Напротив. Почти всички позначителни наши литературни историци и критици са включвали творчеството му в своето полезрение. Преди двадесет години Б. Ничев написа първата и единствена досега книга за Д. Талев, включи го и в своите изследвания и наблюдения върху съвременния български роман. В началото на 60-те години и Т. Жечев се опита да намери ключ за за гадката на Димитър Талев" и и посвети вдъх новени страници. П. Зарев, Е. Карамфилов, Ст. Каролев, нека не изброявам всички - многократно се връщаха към това „несъвре менно изключение", както сполучливо се бе изразил Ем. Станев. В последно време задълбочени проучвания, най-вече върху ранния Талев, ни даде и М. Шишкова. Но остава винаги една празнина - липсата на пълно литературно-историческо изследване за писателя, който заедно с Д. Димов осъществи чудото на българския роман" през 50-те години у нас. (Не е ли парадоксално, че и за Д. Димов едва напоследък излезе книга от Л. Георгиева.) А Д. Талев бе продължил и художествено реализирал една от най-трайните теми в литературата ни, станала съдбовна за нея още веднага след Освобож дението - темата за Македония. Така в края на 90-те години от миналия век Антон Страшимиров написа потресаващи редове за „майката наша кървава македонска земя". Неговият малко известен днес очерк „Сила му е... турчин е" започва с една трагична картина: „Нашир и надлъж по поля и гори низ Битолско, Охридско и Ресенско пъплеха ден и нощ загнездилите се в сенките на Пе листер, Петрино и Бегла дивите арнаутски чети; като хищни птици се впущаха те по просторните наши поселища - поселища на трудолюбивия стопанин на широката хубава земя - впущаха се върху българина, върху осветения с най-чисти нрави семеен негов кът и - с диво злорадство оскверняваха чистото, погубваха невинното, ограб ваха свъртяното. След А. Страшимиров и други български творци от най-висок художнически ранг, като Ив. Вазов, П. К. Яворов, К. Христов, оплакаха съдбата на тази древна българска земя, възпяха нейните красоти. Д. Талев посвети целия си талант, целия си живот, всичката си творческа енергия на една тема - съдбата на българския народ в Македония. Той още на млади години бе дал свят обет пред себе си да напише нещо за Македония и остана верен на младежката си клетва. Излишно е да се разсъждава тук какви възможности разкрива пред литературния историк, пред народоведа и психолога творчеството на Д. Талев.

С „Полтава“ и „Борис Годунов" започва съвсем нова епоха в дейността на Пушкин като художник. Макар първата да излезе през 1829 г., а последната в 1831, това не пречи да ги смя таме почти за произведения-връстници, защото „Борис Годунов" бе написан много преди 1831 г. и прочутата сцена между Пимен и Самозванеца бе отпечатана в „Московский вестник" през 1828 г., кратката сцена между Курбски и Самозванеца в „Северные цветы" за 1828, излезли през 1827 г. По отношение на своята художественост „Полтава" се отнася към „Борис Годунов", както стремежът към постижението. Публиката прие „Полтава" по-хладно от пре дишните поеми на Пушкин; „Борис Годунов" бе приет съвсем хладно като доказателство пълния упадък на таланта, съвсем доскоро толкова голям, така много извършил, още така много обещаващ. И тогава, и сега „Борис Годунов" си имаше горещи поклонници; но както тогава, така и сега броят на тези поклонници бе твърде скромен, а броят на порицателите - грамаден. Кои от тях са прави, кои виновни? Едните и другите са еднакво прави и еднакво виновни, защото наистина в нито едно от дотогавашните си произведения Пушкин не бе достигал такава художествена висота и нито в едно не бе показал такива огромни недостатъци, както „Борис Годунов". Тази пиеса беше за него истинска битка за Ватерло, в която той разгъна цялата си широта и дълбочина своя гений и въпреки това претърпя истинско поражение. Трябва да отбележим B B преди всичко, че „Борис Годунов" на Пушкин съвсем не е драма, а по-скоро епична поема в разговорна форма. Действуващите лица, изобщо слабо очертани, говорят непрестанно и на места превъзходно; те обаче не живеят, не действуват. Чувате думи, често изпълнени с голяма поезия, но не виждате ни страсти, ни борба, ни действия. Това е един от първите и главни недостатъци на драмата на Пушкин; но за него поетът няма вина: причината се корени в руската история, от която поетът е заимствувал съдържанието на драмата си. Руската история до Петър Велики се отличава по това от историите на западноевропейските държави, че в нея преобладава чисто епичният, или по-точно квиетичният характер, докато в другите преобладава чисто драматичният характер. До Петър Велики в Русия се е развивало семейственото и родовото начало; но са отсъствували признаци за развитие на личното: а мо же ли да има драма без силно развитие на индивидуалностите и личностите? Какво е съдържа нието на Шекспировите драматични хроники? Борба на личности, които се стремят към власт и си я оспорват взаимно. Това се е срещало и у нас; целият феодален период не е друго, а оже сточена борба за великокняжески и феодални тронове; през периода на Московското царство виждаме редом трима претенденти от такъв характер; но все пак не можем да открием никакво драматично движение. През периода на феодализма един княз свалял друг и завладявал земи те му; сетне, победен от него, отново му отстъпвал владенията, след което повторно ги завладявал; самите владения обаче не претърпявали промени от това: менели се единствено лицата, а ходът и същността оставали непроменени, защото нито едно от новите лица не донасяло с идването си никаква нова идея, никакъв нов принцип. Оттук и обяснението защо народонасе лението на едно или друго княжество, на един или друг град, с еднакво усърдие се е сражавало иза стария княз против новия, и за новия против стария.