сравнительного

Истината за закономерностите на све товния литературен процес се постига не само с неговото дълбоко познаване, но и чрез принципа на разграничаване от други теории от този род, чиято същност се гради на немарксически концепции, кореспондиращи с методологическия еклектизъм, игнориране на корелацията обективно-субективно (респ. личност - общество). И. Г. Неупокоева много точно, умело, с необходимия научен такт (но и с една богато нюансирана непримиримост) гради своите концепции, които представляват качествено нови постановки в системното и сравнително изучаване на литературния процес. Неслучайно се акцентува върху творческия характер на научното мислене, върху онази интерпретация" на историческите факти, без които е невъзможна истинската задълбочена и обобщена система на изследването. Защото и най-гъвкавата и „прозорлива" класификация на литературноисторическите факти (разгледани в тяхната взаимна обусловеност) не означава автоматически научна система на литературния процес. Обикновено се смята, че изграждането на една нова теория се предшествува от тотално унищожение на противника (поне такава е била обобщената „практика" в утвърждаването на повечето от досегашните литературно-научни концепции). Но в строгия академичен диспут този проблем придобива необходимите нюанси. Истината за литературните феномени се налага най-често в умния интелектуален спор, в който наистина средствата се подбират, уважава се концепцията на противниковата страна, без обаче да се изпада в християнско всеопрощение към нейните грешки. Ето защо авторът на книгата съвсем планомерно и закономерно ангажира себе си (и съветската литературоведска наука) в една полемика, която приема позитивните страни на западноевропейското литературознание, но изтъква аргументирано и категорично несъстоятелността и фрагментарността на западната компаративистика, които неминуемо я водят до мъртва точка. Неслу чайно на последните компаративистични конгреси се отбелязва „изчерпването" на науч ните проблеми, които са стояли в зрителното поле на най-видните представители от „школата". Затова и социологията на литературата като нова, модерна" дисциплина се възприема от много западни учени като своего рода спасение от безпътицата, до която е стигнала „архаичната“ компаративистика. Критикувайки ограничеността на компаративистиката и структуралното литературознание, И. Г. Неупокоева очертава ясно контурите на съвременния марксически системен и срав нителен анализ. Преди всичко посочва се несъстоятелността на някои твърдения, които отричат възможността да се изучава историческата логика в развитието на литературата или се критикува отказът от интерпретиране на закономерностите в световната литература. По друг път са насочени усилията на компаративиста И. Ханкис, но на практика резултатите са почти идентични. Предполагайки множество и разнообразни подготви телни изследвания из областта на междунационалните и други интернационални и наднационални сили", паралелни литературноисторически интерпретации и сравнителна характеристика на върховите постижения в литературата, той достига до извода за отказ от термина всемирна литература, който според него е научно необхватен". Реалното състояние на литературната наука (в негово виждане) дава основание да се говори за съвкупност от много литератури 131 „европейска литература“, „световна история на литературите“ и т. н. Недалеч от неговата концепция е и тезата на Е. Лаатс, който утвърждава, че съществуват няколко световни литератури: „западноевропейска световна литература" и други световни литератури". Явен е тук акцентът върху европоцентризма в литературната наука. От подобни позиции до теорията за западното „превъзходство" на Тунк има само една крачка. Епицентърът е западноевропейската литература, а останалите произведения на световното словесно изкуство са предимно периферия на европейското културно и духовно развитие. Ето защо И. Г. Неупокоева с пълно право определя дълбокия подтекст на подобни теории, които преднамерено отричат възможността да се изучава всемирната литература в контекста на общите закономерности на нейното развитие, с термина анахронизъм, преследване на определени идеологически и политически тенденции. С неголяма „прозорливост се отличават и концепциите на Фридрих и Мелон, в които основният фактор за влиянията тушира конкретно-историческата основа на литературния процес.

Книгата на известния румънски литературовед Александър Дима „Принципи на срав нителното литературознание" от марксически позиции преразглежда резултатите от дълго годишното развитие на сравнително-историческия метод на изследване на литературните явления и систематизирано излага предмета, задачите и целите на тази научна дисциплина. Тя излиза през 1969 г. - в един период на методологическо превъоръжаване на срав нителното литературознание за разкриване на закономерностите на литературния процес, на неговата динамика в рамките на националните, зоналните и регионалните литературни системи. Това е период, в който пререшаването на практическото и теоретическо наследство на компаративистиката отразява стремежа да се преодолеят европо-центристките възгледи в изучаването на историята на европейската и световната литература. Или с други думи, поставя се въпросът за възможностите на сравнителноисторическия метод за диалектиче ски синтез на частно и общо. Задълбочаването на интереса към спецификата на националния литературен развой (например в книгата на С. Д. Гачев. Ускоренное развитие литературы) се съпровожда от актуализиране на сравнително-типологическите изследвания като теоретическа и приложно-практическа проблематика. Не е безинтересно да се отбележи, че непосредствено след книгата на Дима се появяват книги с възлово значение в тази насока - на Д. Дюришин „Из историята и теорията на литературната компаративистика" (1970), на Н. И. Конрад „Типология и взаимосвязи литератур древнего мира" (1971) и„Запад и Восток" (1972), на Б. Ничев Увод в южнославянския реализъм“ (1971), на Е. Георгиев „Литература с повече измерения" (1974), на И. Г. Неупокоева „История всемирной литературы. Проблемы системного и сравнительного анализа" (1976) и др. През 1972 г. книгата на Дима претърпя второ издание, по което е направен и руският превод. Композиционно тя е построена така, че теоретическото изложение на предмета и методите на сравнителното литературознание се опират върху широк литературноисторически материал, проследяващ неговото развитие от зараждането му до наши дни. В главата „Развитието на световната компаративистика" Дима показва висока ерудираност в познаването на генеалогията на компаративистиката. Той не се ограничава с преглед на основните компаративистични тру дове, но се спира на историческите причини, допринесли за засилване на междулитературните връзки, на развитието на литературноисторическата наука, която, изследвайки същ ността на националните явления, все почесто прибягва до съпоставителни методи.