литературы

Изтеклата IV годишнина на списание „Вопросы литературы", орган на Съюза на писателите и Института за световна литература „А. М. Горки" при Академията на науките на СССР, отбеляза нови сериозни успехи в усилията за разглеждане и изясняване на редица главни проблеми на марксистко-ленинската естетика, теория и история на литературата. За нашия читател списание „Вопросы литературы" е като голям и светъл прозорец към света на литературната теория, като най-авторитетен орган на съветската литературоведска мисъл. Политиче ският и духовен подем на съветските народи след ХХ и ХХІ конгрес на КПСС се отразява върху патоса на списанието. Първата книжка на „Вопросы литературы" от 1961 г. се открива със статията на И. Виноградов „За бегущим днем " - бележки за романа на В. Тендряков. Авторът се спира на противоречивите изказвания за романа, направени от редица съветски критици, отхвърля някои от тях и след подробен анализ изяснява някои особености на автора със склонността му към изобразяване на интелектуален герой", при което основното е „борбата на идеи, упорито търсене на жива, сложна и значителна мисъл“. И доколкото този материал" е нов за писателя, той не съумява достатъчно свободно да се отнесе към него, ясно да отдели него от себе си. . . " С това отчасти се обяснява и противоречивото възприемане на Андрей Бирюков, главен герой в „За Бегущим днем". В статията „Поэты Антильских островов" Е. Галперина проследява етапите на зараждане, развитие и съвременното състояние на поезията в Република Хайти, в Западна Индия (о-ви Ямайка, Тринидад и др.) и в Британска Гвиана. Стре меж към национална и политическа свобода, интерес към минало и фолклор, гняв и презрение към колонизаторите - 110 тия черти характеризират поезията на Антилските острови. Въпросите за чистотата, благозвучието и творческото използуване на съвре менния литературен език привличат вниманието и на писатели, и на критици, и на читатели. На тях се спира Е. Ханпира в късата си реплика „Поговорим о нашей речи". В отношението ни към езика оче видно е необходима широта, трезво разбиране особеностите на художествената реч, тъй като всеки краен пуризъм може да доведе до обедняване на словото. В подкрепа на тия мисли Е. Ханпира привежда убедителни примери от литературното творчество на М. Горки, С. Сергеев-Ценски, Вл. Маяковски, В. И. Ленин и др.

С голямо удоволствие ще изпълня молбата на редакцията на списание „Литературна мисъл и ще разкажа за плановете на нашето списание. Неотдавна „Вопросы литературы" публикува аналогично изказване на главния редактор на родствения нам литературоведчески орган в България др. П. Зарев и разменянето на подобен род информации е според мен практическо осъществяване на нашия литературен контакт. Можем да се надяваме - работите вървят така, че съветските и българските критици и литературоведи не само по-добре ще бъдат информирани за направеното от едните и другите, но по-често ще участвуват в общото разрешаване на някои изслед вани проблеми. Ето защо толкова по-важно е да се знае какви проблеми интересуват всяка от двете страни. Нашата работа през текущата година ще мине под знака на подготовката за предстоящия XXII конгрес на КПСС. Тъй като на конгреса ще се отчете важен исторически период и ще се приеме нова програма на партията - програмата на строителството на комунизма - това задължава дейците на литературата да разберат пътя на нейното развитие, по-дълбоко да се замислят за закономерностите при изграждането на великото изкуство на комунизма, за отличителните черти на това изкуство. Ето защо разделът „На съвременна тема", с който се открива всеки брой на нашето списание, трябва да бъде не само достатъчен по обем, но и остро проблемен, включващ статии от обобщаващ характер, анализиращи процеса на литературното развитие в условията на победилия социализъм. Запланирани са уводни статии във всеки брой за работата на критиците и литературоведите в съвременните условия; за съдържанието им дават представа заглавията: „Критиката и идеологическата борба“, „Критиката и животът", Социалистическата естетика - на ново равнище“, „Критиката и естетическото възпитание на народа". Статиите от раздела „На съвременна тема" следва да разглеждат постигнатото вече от литературата и да набележат по-нататъшни пътища за по-дълбоко художествено осмисляне на живота, за по-високо майсторство. В нашия план фигурират работи на теми: задълбоченото отразяване на съвременната тема от литературата (В. Сурвило), трудът и човекът (от М. Кузнецов), боевият съветски хуманизъм и абстрактният, съзерцателен хуманизъм (В. Озеров), проблема за изграждането на новия човек в литературните произведения (В. Баскаков), морално-етичната тема в изкуството (С. Коритная), Литературата и животът на селото (Ф. Светов), търсенето на нови форми в изку ството (С. Гайсарян), за гражданствеността на младата поезия (Р. Копилова) и т. н. Освен това ще бъдат публикувани прегледи за състоянието на отделни литературни жанрове: за прозата (Т. Трифонова), за публицистиката (В. Литвинов) и др. В редица статии и публикации смятаме да разработим важната тема за партийността на литературата и с конкретни факти да покажем колко плодотворно е партийното Ръководство на литературата, новите форми и методи, които с огромна полза партията прилага в днешните условия. Изобщо списанието вижда задачата си в анализирането на онези нови черти и особености на литературния процес и на целия ход на литературния живот, които се развиха особено много именно в периода на нашия живот, ознаменуван с решенията на ХХ конгрес на КПСС.

Извънредно интересният труд на Г. Д. Гачев „Ускоренное развитие литературы" ни дава възможност да го погледнем и оценим и в по-широк план, несвързан пряко с проблематиката на българската възрожденска литература. Основната авторова концепция за у с кореното развитие поставя съ временни въпроси, които имат перспектива да стават все по-съвременни. Всяко ново поколение и всеки отделен, появил се на този свят индивид, трябва да премине ускорено развитие, за да може да възприеме в сбита, съкратена форма опита на чове чеството, добит в неговото вековно развитие. Ето защо концепцията на автора е много актуална, плодотворна и от голямо значение и за тези, които работят върху творчеството на отделни писатели. За личната ми работа напр. върху М. ЧайковскиСадък паша книгата на Гачев с поставените и решавани в нея проблеми е извънредно полезна. Защото и аз се сблъсквам с ярък случай на ускорено развитие. Идейното оформяне на полската емиграция във Франция през ХІХ век поставя този въпрос с цялата му острота. Полските емигранти при стигат в Париж - най-издигнатия тогава културен център на Европа, от една феодална страна, някои дори, като Чайковски, от далечна Украйна, където и в бита и в светоусещането на хората има още твърде много от фолклорно-епическия стадий на човешкото развитие. И те трябва да настигнат в ускорени темпове нивото на найнапредналата човешка мисъл в областта на политиката, социологията и литературата, като всеки изхожда при възприемането на новото от своеобразния си личен опит и лични знания и разбирания за света, донесени от родината му.

Славна горкиевска традиция е да се призовават художниците на словото към колективни дела: към откровени разговори и дискусии, към разгърнати обсъждания на най-актуалните проблеми на съвре менността, към различни почини за творческо стимулиране на литературата, изкуството и културата. Половин век тези традиции активно се доразвиват на нов етап от съвременните творчески съюзи, институти, редакции и културни организации на съвтеските писатели, художници, учени и културни деятели. Нов ярък документ на тези живи тради ции и на подчертаното желание за съвме стни инициативи е и книжка 12 - 1965 на „Вопросы литературы орган на Съюза на писателите в СССР и на Института за световна литература „А. М. Горки" при Академията на нау - ките в CCCP. Инициативата на редколегията да по- свети цял отделен брой на списанието на литературите на социалистическите страни в Европа е не само похвална и навременна, но и твърде симптоматична за назрелите съвременни условия, при които европейските писатели от социали стическите страни трябва да разгръщат своите творчески усилия.

Новата книга на Виталий Озеров има ясно определен адресат - масовия читател, и още по-конкретна задача - да покаже как съвет ските писатели изобразиха в своите творби главните етапи от полувековното развитие на съветското общество. По правило вниманието на критика е съсредоточено върху романите, при това, от руските съветски автори; представителите на други националности присъствуват повече като „ декор", от постите само са споменати с отделни произведения В. Маяковски, С. Есенин, Н. Дементиев, А. Сурков, П. Антоколски, М. Алигер, А. Кулешов, А. Ахматова и др. Чрез хронологически подредени очерци В. Озеров постига своята цел: като анализира отделни произведения, в същото време се стреми да разкрие тяхното място и значение и в литературния, и в обществения живот. Разбира се, както подчертава критикът, в една неголяма по обем книга едва ли е възможно да се обхване огромният, многонационален процес в историята на съветската литература. Тук по необходимост се налага отделни автори и произведения да бъдат изведени на по-преден план, за да се открои още по-отчетливо онова, което е несъмнен принос.

Авторитетното съветско списание, изда вано от Съюза на писателите, Института за световна литература „М. Горки“ и Акаде мията на науките, навлезе в своята 14-а годишнина. Първите шест книжки за 1970 г. правят впечатление със своето разнообразие и предлагат на читателя интересни статии из областта на теорията, литературната история и критиката. В раздела за рецензии се отбелязват почти всички литературоведски книги, издадени в СССР, както и много от значителните прояви в чужбина. Рубриката „Сериозно и на шега" привлича с пародии, фейлетони, бележки.

В областта на теоретическото литературознание за научни открития се говори рядко. Едва ли съществува друго поле на хуманитарни проучвания, където така трудно се стига до категорични сполуки. Удостоени при това и с обществено признание. Не мисля обаче, че се отклонявам от истината, като определям основните из- следвания на акад. Д. С. Лихачов върху старата руска култура и литература като поредица от постижения, равнозначни на забележителни открития, набелязали възлови моменти в оформянето и развитието на цяло ме тодологическо направление в съвременната литературна медиевистика. Нека припомня, че и най-подробното разкриване на художествените качества на средновековната литература, които я представят като исторически определен вид словесно творчество, не би могло да я изравни естетически с художествената литература на новото време. По две причини - защото тя е творение на отдавна превъзмогнато творческо съзнание и защото е невъзможно пълното възвръщане към него, мисловното и емоционалното изживяване на действителността от неговите духовно-оценъчни позиции. Но в известен смисъл, в известни граници всяка подобна характеристика, реабилитира" средновековната литература пред съвременния читател, като я осмисля и тъл кува в светлината на собствените и изобразителни достойнства, опровергава наслоените предубеждения и дава ключ за тайните на нейната поетика. И когато бъде сполучливо въведен сред тях, макар и да не попада под неотразимото им влияние и да не става съучастник в авторовите емоции, съ временникът непременно осъзнава, че се намира в пределите на художествен свят, чиито естетически закони трябва да се зачитат.

Един скромен по обем и по оформление сборник от статии привлича вниманието ни не само защото е посветен на бележития учен Михаил Михайлович Бахтин по случай неговата 75-годишнина и полувековна научна и педагогическа дейност, но и с богатия материал, интересен и полезен за българския читател. Редакторите на сборника акад. М. П. Алексеев, Забавина, Куканов и Конкин са се постарали да представят търсенията на съвременното съветско литературознание в различни негови области и стилове. Като израз на уважение и изключително колегиално признание авторите на статиите, между които са някои от най-авторитетните представители на днешната литературна наука в СССР, а се насочили към изследвания, близки до интересите на М. Бахтин, изтъквайки неговата заслуга за развитието на науч ното мислене, както и многобройните му частни приноси, побрали се в една дузина публикации. В кратък очерк от В. Кожинов и С. Конкин за първи път се дават по-подробни данни за биографията на Бахтин. Със своите изне нади, внезапни пътешествия, трагична насиност неговият жизнен път подхожда пооро за поет, отколкото за представител академичната наука. Противоречията на мето се сплитат без пощада в неговата дба. Изправени пред внушителното му аучно дело, осъществено въпреки обстоя телствата, изпитваме облекчение нито бо лестта, нито хората са могли да сломят духа, моделиран през вековете от семейство и po- дина с яко вкоренени литературни традиции. Излизането на второто издание на кни гата „Проблемы поэтики Достоевского" (1963) донесе на Бахтин широка известност. След появата на „Творчество Франсуа Рабле и народная культура средневековья и Рене- санса" (1965) интересът към делото и личността на големия учен нарасна извънредно много. А биографичните сведения за автора оставаха оскъдни. Книгите му бяха преве- дени последователно на сърбохърватски, ан- глийски, италиански, японски, немски, френски, румънски, полски и от 1967 до 1971 из124 лизат в общо 12 издания на чужди езици. Пишат се рецензии, коментират го: 31 ста тии за него в родината му и още 34 в чуж бина от 1964 до 1972 г. А почти никой от тълкувателите на идеите му не знаеше нищо за самия него. Може би не бе и нужно -фи гурата на литературоведа най-често е известна единствено на библиотекарите. Останалите се интересуват от текстовете му. Но една празнина тъкмо в тяхната поява заставя да се обърнем и към личността на този учен с изключитена съдба, до голяма степен устояна с изключителна воля: между 1930 и 1963 библиографията не сочи нито едно заглавие под неговото име. Това са били 33 години, обречени на мълчание, но не и на бездей ствие. Излизането на сборника в чест на М. Бахтин е събитие, което изтъкна създаденото от учен със световна величина. И преди да се спра на плодотворните зърна, пръснати в различните материали на юбилейното издание, ще трябва да направя едно допълне ние към библиографията на Бахтин. В Бъл гария името и делото на големия историк и теоретик на литературата е добре познато. А библиографският списък пропуска българските автори. Наистина в сборника не липсват имена на българи (Георги Гачев като участник, Юлия Кръстева - като автор на статията в сп. Сritique и на предговора към френското издание на книгата за Достоев ски), но това далеч не представя истински отношението на нашата наука към М. Бахтин. България еедна от страните, където неговите книги бяха оценени най-рано. Те бързо се превърнаха в стимулатор и ориентир за ня кои от най-интересните ни критици.

С големия съветски литературовед и естетик М. Бахтин ние се запознахме късно. След второто издание на „Проблемы поэ тики Достоевского" (1963) и първото издание на „Творчество Франсуа Рабле (1965) през няколко години се появи поредица от негови статии: „Слово в романе" (Вопросы литературы, 1965, кн. 8), Эпос и роман" (Вопросы литературы, 1970, кн. 1), „Слово в поэзии и прозе (Вопросы литературы, 1972, кн. 6), „К эстетике сло ва" (Контекст, 1973), „Искусство слова н народная смеховая культура. Рабле и Гоголь" (Контекст, 1972), „Время и пространство в романе" (Вопросы литературы, 1974, кн. 3). С изключение на „Эпос и роман" или, както е оригиналното заглавие на статията, прочетена като доклад през 1941 г. „Романът като литературен жанр", всички статии са откъси от по-големи тру дове. „Слово в романе“ и „Слово в поэзии и прозен са откъси от големия му труд „Слово в романе", написан през 1934-1935 г. „К эстетике слова" е откъс от ранната ра бота на Бахтин, написана през 1924 г. „Проблема содержания, материала и формы в словесном художественном творчестве". „Рабле и Гоголь (Искусство слова и народ ная смеховая культура)" е откъс от дисертационен труд за Рабле и не влиза в кни гата му за френския писател. Работата за хронотопа в романа е откъсот цялостния труд „Формы времени и хронотопа в романе. Очер ки по исторической поэтике". Всички изброени трудове досега не са публикувани. Бахтин за нас бе автор на книгите за Достоевски и Рабле, на споменатите статииоткъси и на по-малко известната книга за марксизма и езикознанието. Разбира се, достатъчно е да се прочетат двете му книги, за да се схване мащабът на този литературовед, огромната художествена и теоретическа материя, която е била проучена и интерпретирана, за да се изведат устойчиви литературни концепции. Те са достатъчни, за да се изяви обемът на неговата критическа, литературно-историческа мисъл, но и на неговите теоретически построения за литературността и особено за романа. Публикуваните след 1965 г. статии, макар и откъси от цялостни тру дове, още повече повишиха нашето мнение за съветския литературовед и естетик, разшириха и практически уточниха представите му за литературно развитие и синтези в определени епохи у гениален творец. Както се казва на банализиран език, „Вопросы литературы и эстетики" запълни една празнина. Сега с достатъчна увереност може да проследим теоретическите схваща ния на Бахтин, да ги видим като едно ця лостно построение. Защото при него почти няма „случайно" написана работа, всички си взаимодействуват в изграждането на единно построение.

Истината за закономерностите на све товния литературен процес се постига не само с неговото дълбоко познаване, но и чрез принципа на разграничаване от други теории от този род, чиято същност се гради на немарксически концепции, кореспондиращи с методологическия еклектизъм, игнориране на корелацията обективно-субективно (респ. личност - общество). И. Г. Неупокоева много точно, умело, с необходимия научен такт (но и с една богато нюансирана непримиримост) гради своите концепции, които представляват качествено нови постановки в системното и сравнително изучаване на литературния процес. Неслучайно се акцентува върху творческия характер на научното мислене, върху онази интерпретация" на историческите факти, без които е невъзможна истинската задълбочена и обобщена система на изследването. Защото и най-гъвкавата и „прозорлива" класификация на литературноисторическите факти (разгледани в тяхната взаимна обусловеност) не означава автоматически научна система на литературния процес. Обикновено се смята, че изграждането на една нова теория се предшествува от тотално унищожение на противника (поне такава е била обобщената „практика" в утвърждаването на повечето от досегашните литературно-научни концепции). Но в строгия академичен диспут този проблем придобива необходимите нюанси. Истината за литературните феномени се налага най-често в умния интелектуален спор, в който наистина средствата се подбират, уважава се концепцията на противниковата страна, без обаче да се изпада в християнско всеопрощение към нейните грешки. Ето защо авторът на книгата съвсем планомерно и закономерно ангажира себе си (и съветската литературоведска наука) в една полемика, която приема позитивните страни на западноевропейското литературознание, но изтъква аргументирано и категорично несъстоятелността и фрагментарността на западната компаративистика, които неминуемо я водят до мъртва точка. Неслу чайно на последните компаративистични конгреси се отбелязва „изчерпването" на науч ните проблеми, които са стояли в зрителното поле на най-видните представители от „школата". Затова и социологията на литературата като нова, модерна" дисциплина се възприема от много западни учени като своего рода спасение от безпътицата, до която е стигнала „архаичната“ компаративистика. Критикувайки ограничеността на компаративистиката и структуралното литературознание, И. Г. Неупокоева очертава ясно контурите на съвременния марксически системен и срав нителен анализ. Преди всичко посочва се несъстоятелността на някои твърдения, които отричат възможността да се изучава историческата логика в развитието на литературата или се критикува отказът от интерпретиране на закономерностите в световната литература. По друг път са насочени усилията на компаративиста И. Ханкис, но на практика резултатите са почти идентични. Предполагайки множество и разнообразни подготви телни изследвания из областта на междунационалните и други интернационални и наднационални сили", паралелни литературноисторически интерпретации и сравнителна характеристика на върховите постижения в литературата, той достига до извода за отказ от термина всемирна литература, който според него е научно необхватен". Реалното състояние на литературната наука (в негово виждане) дава основание да се говори за съвкупност от много литератури 131 „европейска литература“, „световна история на литературите“ и т. н. Недалеч от неговата концепция е и тезата на Е. Лаатс, който утвърждава, че съществуват няколко световни литератури: „западноевропейска световна литература" и други световни литератури". Явен е тук акцентът върху европоцентризма в литературната наука. От подобни позиции до теорията за западното „превъзходство" на Тунк има само една крачка. Епицентърът е западноевропейската литература, а останалите произведения на световното словесно изкуство са предимно периферия на европейското културно и духовно развитие. Ето защо И. Г. Неупокоева с пълно право определя дълбокия подтекст на подобни теории, които преднамерено отричат възможността да се изучава всемирната литература в контекста на общите закономерности на нейното развитие, с термина анахронизъм, преследване на определени идеологически и политически тенденции. С неголяма „прозорливост се отличават и концепциите на Фридрих и Мелон, в които основният фактор за влиянията тушира конкретно-историческата основа на литературния процес.

Съветското литературознание има вече твърде голям опит във всестранното осветя ване на проблемите, свързани с развитието на руската литература. Но търсенето на истинските измерения на този изключителен литературен феномен е и ще бъде негова за дача. Тя насочва изследователите към необ- ходимостта да бъде изяснено националното своеобразие на руската литература - въпрос, който занимава такива изтъкнати литературо150 веди като Д. С. Лихачов, А. А. Морозов, Б. И. Бурсов, Н. Я. Берковски и др. Книгата на добре познатите у нас видни съветски учени Е. Н. Купреянова и Г. П. Макогоненко „Националното своеобразие на руската литература" в концептуално отношение бележи редица нови моменти. Построена върху ленинския принцип на историзма, тя представлява своеобразна история на утвърж даването на националното своеобразие на руската литература от XI до XIX в., построена в актуалния за литературознанието план на общоевропейските литературни процеси. Авторите са намерили верен методологи чески ключ за правилното решаване на слож ните въпроси на руската литература и взаимодействието и със западноевропейските лите ратури. Задачата им е да представят „типологическото единство на фундаменталните закономерности“ в общоевропейския историколитературен процес. За да бъде очертан „междунационалният типологически модел", е нужно преди всичко да се изучат и посочат онези явления, които определят националната типология. Това е и изходното начало в работата на двамата автори. Включването под такъв ъгъл на руската литература в единния развой на европейските литератури способствува най-пълно да се разкрие националното й своеобразие. Успехът в провеждането на типологичния анализ е обусловен и от избора на оня проблем, чрез който най-пълно се откроява своеобразието на руската литература - основния в нея проблем за човека, съотношението човек - общество. Подзаглавието на книгата - Очерци и характеристики", уточнява спецификата на изследването, което цели не всеобхватност, а открояване на характерните акценти. Конк ретният анализ в него е подчинен на систематизирането на явленията, обуславящи хода на общия литературен процес. Сравнителният аспект разкрива не само въздействието на руската литература върху останалите, а и онова, което творчеството на нейните крупни представители е асимилирало от тях. Подбо рът на автори и художествени произведения илюстрира последователно провеждания в работата двоен принцип - на сходство и отлика. Първата част на книгата е посветена на Древноруската литература. В нея Е. Н. Купреянова е насочила вниманието си към кардинални (някои от тях - спорни и досега) проблеми от исторически, общокултурен и литературен характер. Възникването, формирането и развитието на руската литература се разглеж да като неделима част от държавното дело и строителство. Аргументирано е обоснована тезата, че социално-икономическото разви тие на Киевска Русия достига до утвърдени феодални отношения чак в началото на XVIII в., момент, в който повечето западноевропейски страни са в най-висок стадий на Феодално развитие.

Акад. М. Б. Храпченко е един Oт найизтъкнатите съветски литературоведи, изследванията на когото се отличават с дълбоко теоретично осмисляне на литературните явления и широко използуване на материал не само от руската и съветската, но и от све товната литература. Неговата литературоведска дейност започва още в края на 20-те и началото на 30-те години. Оттогава той е написал редица книги - някои от които, като „Творчество Гоголя" (1954), „Лев Толстой как художник" (1963) - преведена на български език, Творческая индивидуальность писателя и развитие литературы" (1970) са претърпели по няколко издания, въпреки че са отпечатани в огромен тираж. Това показва колко голям е интересът сред литературната и културна общественост в Съветския съюз и в другите страни към изследванията на видния съветски учен. В книгата „Творческая индивидуальность писателя и развитие литературы" (1970), преиздавана през 1972 и 1975 г., Храпченко разглежда такива важни и актуални за съвременното литературознание проблеми като тези за мироглед и метод, за творческата индиви дуалност на писателя и литературния процес, за прогреса в литературата, за типологическите явления в нея и др. Акад. М. Б. Храпченко е учен, който не върви по утъпканите пътища на науката, а винаги съзнателно търси спорните въпроси в нея. Още първият очерк, включен в книгата - „Мироглед, идейност, художествено майсторство", ни въвежда в сферата на дискусиите, които се водят в света по отношение на Литературното творчество. Същото би могло да се каже и за останалите очерци. Проблемът за мирогледа, идейността и художественото майсторство е бил винаги един от най-важните проблеми на литературознанието. Той се е решавал различно - в зависимост от идейните позиции на автора, в зависимост от неговите естетически възгледи. Движението на живота" постоянно е налагало неговото актуализиране. Още повече, че идейната и социална функция на литературата винаги е заемала съществено място в естетиката като наука. И днес много от реакционните учени като французина Ж. Маритен и австриеца Е. Фишер отричат идейността в изкуството и търсят в него изключително ирационалното, за да го обя вят за негова същност. За тях ролята на разума" и идейното съдържание не същест вуват. Затова с основание акад. М. Б. Храпченко разобличава антинаучните концепции на интуитивистите и деидеологизаторите на литературата и изкуството. Съветският учен засяга и въпроса за противоречието между мироглед и метод при писателите критически реалисти. Неговото мнение е, че така, както той се изяснява от марксическата наука, не е в състояние да обясни сложността на литературните явления. Правилно акад. М. Б. Храпченко сочи, че „В. И. Ленин не е отделял Толстойхудожника от Толстой-мислителя" и че „В. И. Ленин неизменно е подчертавал напредни чавите, дълбоко прогресивни начала както в творчеството на Л. Толстой, така и в неговия мироглед“. В постановката за противоречието между мироглед и метод съветският учен вижда нещо несъстоятелно. Той търси противоречието не между мирогледа и метода, а вътре в тях. Същия въпрос М. Б. Храпченко разглежда и в друга плоскост - съотношение на мирогледа и художествения метод“. Съ ветският учен сочи, че е правен не един опит за отричане ролята на мирогледа и за поставянето му в стълкновение" с метода, включително и от съветските теоретици около списание „Литературный критик" през 30-те години. Те именно прокарваха и утвър ждаваха мисълта, че Балзак, Гогол, Толстой и др., макар и да са реакционери", методът им е позволил да създадат гениални произведения. Един от тях - известният Г. Лукач - разглежда именно в такъв план творчеството на Лев Толстой. Акад. Храпченко открива предпоставките в това антинаучно твърдене в идентифицирането на мирогледа на писателя с неговите политически възгледи. Подобни явления съществуваха доскоро и в нашето литературознание - примерът с Вазов, Йовков и др.

Може би поради съвпадението, че двете книги се явиха едновременно, колкото различен да е техният стил (пък и в темата си те по-скоро се допълват), естествено е четя щият да премахне различията, които ги отделят, и дори да ги смеси в съзнанието си. Така или иначе в паметта най-трайно се отлага самата информация, а информацията е индиферентна и към авторов стил, пък и към самото авторство. Затова по-напред за информацията, доколкото е възможно да се говори за казаното независимо от начина, по който е казано. В своето въведение Бичков прави уговорка, че пише увод или по-скоро „подготовка" за курс по византийска естетика. Но тази подготовка изглежда подчертано систематична. Тъй че не теоретическата нестабилност е наложила пропедевтическия подход на автора, а трудността да се вникне в мате риала. Тя оправдава и амбицията да се предложи на публиката труд не толкова изчерпателен, колкото насочващ към специфи ката на явленията. Целта е да се осъзнае по-ясно методологията на естетика, чийто предмет е византийската естетика. Опорите са налице в традицията на съветското литературознание. Цитирането на Лихачов и Лосев, а и начинът на аргументиране ясно сочат школата, към която принадлежи Бичков. Да се нарече с име е трудно - тя не ебила специално кръщавана. Излишно би било освен това да се поставя етикет на тенденция, чиято основа е диалектическият метод, а конкретно проявление стремежът феноме ните на общественото съзнание да се описват цялостно в процеса на тяхното функциониране. 133 В съшност византийската естетика е млада дисциплина и не обемът на критическата литература затруднява научния работник, а особеността на самия материал. Мислителите на онова време не се занимават специ ално с естетика, нито с философия и изкуството не се мисли за самостоятелна сфера на практиката и мисленето. При това в литературата естетическите съждения, макар и не експлицитно, са изказани в словесна форма. Докато в изкуството, бихме добавили в контекста на книгата на Аверинцев, и във всекидневието на византиеца тяхното изражение е несловесно (в първата си част тази мисъл принадлежи на полския учен Татаркевич). Тъй че, ако задачата на съвременния изсле довател е да прочете" адекватно тия неформализирани изказвания, да ги постави във връзка със словесните и да експлицира собствено естетическата проблематика, разбираемо е защо тази задача е толкова трудна. А именно такава задача си е поставил Бичков при това със съзнанието, че заниманието с византийска естетика има за перспектива естетическите параметри на целия източнохристиянски регион. Подобно разширение на задачата носи допълнителна трудност, но оправдава изследването и практически с по-далечната цел да се очертаят особеностите на естетическата реакция в руското Средновековие.

В края на 1977 г. Институтът за литовски език и литература при Академията на науките на Литовската ССР издаде на руски език обемистия еднотомник „История на литовската литература", предназначена за масовия читател в СССР, проявяващ интерес към свое образието и развитието на многонационалната съветска литература, обогатявана постоянно с изненадващи шедьоври от многобройни нации и народности. „История на литовската литература" с изследователски труд, обединил усилията на най-значителните литовски литературоведи - В. Ванагас, В. Галинис, Л. Гинейтис, К. Довейка, Я. Жекайте, А. Залаторюс, Ю. Качулис, В. Кубилюс, И. Ланкутис, Р. Микшите, К. Настопка, Р. Пакалнишкис, А. Радзявичюс и А. Самульонис, — които обобщават многовековния художествен опит на древната и вечно млада Литва. Взети са под внимание всички национални особености на литературния процес и са осветлени в основни линии най-ярките и характерни творци и яв ления, утвърдили пътя на литовската художествена литература - от нейните „извори през XIV столетие до динамиката на текущия ни ден. Тази история е своеобразна кратка енциклопедия на това многовековно литературно развитие и по своята същност се явява своеобразно продължение, разширение и допълнение на научните факти, сведения и обобщения за литовската литература, които за първи път след Отечествената война бяха събрани в известния „Очерк за историята на литовската съветска литература", издадена в Москва през 1955 г., или в шесттомния изследователски труд „История на съветската многонационална литература" (Москва, 1970- 1974).

В началото на 1980 г. студентите от специалността руски език и литература на педагогическите вузове в СССР получиха прекрасен учебник - „История русской литературы X-XVII веков" под редакцията на акад. Д. С. Лихачов, който е и един от авторите на учебника. Това сериозно, дълбоко научно и заедно с това напълно достъпно за студентското съзнание учебно пособие безусловно ще намери най-топъл прием и сред преподавателите по руска литература в университетите и педагогическите вузове в България. При това именно сред преподавате лите по руска класическа и руска съветска 160 Литература, а не само по староруска литератфра, защото на авторите на горепосочения учебник, опиращи се на двете основни положения на В. И. Ленин в учението му за културното наследство, се еудало убедително и Всестранно да покажат значението на староруската литература. А значението на староруската литература, както се отбелязва в предговора към учебника, се състои преди всичко в това, че тя ни помага да разберем достиженията на великата руска литература от XIX и ХХ в. В староруската литература се намират изворите на високата гражданстве ност и идейност на руската литература от новото време. Старата руска литература предава на руската литература от новото и найновото време своята висока идейност, огромния си художествен опит, гъвкавостта и богатството на литературния език, на образната система" (с. 4). Обхващайки огромен (и по продължителност във времето, и в количествено-жанрово отношение) материал - първата глава започва с разглеждане на въпроса за възникването на староруската литература, последната завършва с изследване на стила барок в руската литература от XVII в. - авторите са съумели да избягнат наглед непреодолимите за дадения род пособие мозаичност и претрупаност. Като разглеждат сложния процес на формирането на старата руска литература, те нито за минута не забравят за главното - за нейното своеобразие. Литературата е необходима със ставна част от историята на страната. Руската Литература още от времето на своето за раждане се формира като литература, съ ществуваща не за себе си, а за обществото. Учебникът „История русской литературы ХXVII веков" убедително прокарва и доказва мисълта, че „своеобразието на старата руска Литература не е само в характера на отделните и произведения, но и в особения път на нейното развитие - път, свързан най-тясно с руската история, отговарящ на потребностите на руската действителност. Старата руска литература винаги е била пропита от широките обществени проблеми на своето време" (с. 459). Както отбелязват авторите на учебника, староруският писател още през ХI в. възприема своя труд като труд в служба на родната страна. Староруската литература винаги се еотличавала с особена сериозност, опитвала се е да отговаря на главните въ проси на живота, зовяла е към преобразования в него, имала е различни, но винаги високи идеали. Всички руски писатели високо оценяват писателската служба. „Всеки от тях - както пише в предговора акад. Д. С. Лихачов - е в някаква степен пророк-изобли чител, а някои са просветители, разпространители на знания, тълкуватели на действи телността, участници в гражданския живот на страната" (с. 7).