развитие

Извънредно интересният труд на Г. Д. Гачев „Ускоренное развитие литературы" ни дава възможност да го погледнем и оценим и в по-широк план, несвързан пряко с проблематиката на българската възрожденска литература. Основната авторова концепция за у с кореното развитие поставя съ временни въпроси, които имат перспектива да стават все по-съвременни. Всяко ново поколение и всеки отделен, появил се на този свят индивид, трябва да премине ускорено развитие, за да може да възприеме в сбита, съкратена форма опита на чове чеството, добит в неговото вековно развитие. Ето защо концепцията на автора е много актуална, плодотворна и от голямо значение и за тези, които работят върху творчеството на отделни писатели. За личната ми работа напр. върху М. ЧайковскиСадък паша книгата на Гачев с поставените и решавани в нея проблеми е извънредно полезна. Защото и аз се сблъсквам с ярък случай на ускорено развитие. Идейното оформяне на полската емиграция във Франция през ХІХ век поставя този въпрос с цялата му острота. Полските емигранти при стигат в Париж - най-издигнатия тогава културен център на Европа, от една феодална страна, някои дори, като Чайковски, от далечна Украйна, където и в бита и в светоусещането на хората има още твърде много от фолклорно-епическия стадий на човешкото развитие. И те трябва да настигнат в ускорени темпове нивото на найнапредналата човешка мисъл в областта на политиката, социологията и литературата, като всеки изхожда при възприемането на новото от своеобразния си личен опит и лични знания и разбирания за света, донесени от родината му.

Не е ли твърде неуместно да отваряме пак този въпрос? Не ни ли натрапваха години наред „самобитност“, което ни остави назад в редица области на науката и живота? Редица хора имат предубеждения към самата тема. Но, който следи литературния живот през последните години, няма да отрече - тя се налага, често доминира в печата, критиката, разго ворите. Тези разговори дори придобиха специфичния оттенък на саморазкриването и самопознанието, та стават неуместни самодоволството и скептицизмът. Това е вече не диалог, както сега е на мода да се казва, а своеобразен, публичен монологизъм, тъй като опираме до много съкровени страни. Между многото причини за назряването на тези проблеми в нашето литературно развитие през последните години ще посоча следните: Тенденциите на социалистическото развитие на постоянно сближение на народите в СССР и постепенно заличаване на националните различия, са формулирани в Програмата на КПСС. Развитието в тази посока е сложен и продължителен процес. Нациите, както учи марксизмът, са трайни исторически общности, подложени на постоянно изменение. Истинското им сближение, както и заличаването на разликите между тях, трябва да мине през всестранен социалистически разцвет на националните култури, през разкриването на целия им жизнен и творчески потенциал. ..... Заличаването на националните различия - се казва в Програмата на КПСС - езначително по-дълъг процес, отколкото заличаването на класовите граници... Партията не допуска нито игнориране, нито раздуване на националните особености." По повод на националния въпрос Ленин преду преждава, че „безусловно изискване на марксическата теория при разглеж дането на който и да е социален въпрос е постановката му в о пределени историчеси рамки, а след това... отчитане на конкретните особености, отличаващи дадена страна от другите в предела на една историческа епоха".

Географските, етнологическите и историческите координати на ру мънския народ са, разбира се, известни. Краен резултат на романиза цията на местния трако-дако-моезийски елемент и на по-късната асимилация на славяните в последните векове от първото хилядолетие на нашата ера, в земите на европейския Юго-Изток, северно от Дунав, както и върху двата склона на Карпатите, румънският народ се е развивал при особени условия, между Изток и Запад, между Север и Юг, върху кръстопътя на известни нации и съдби, почти винаги антагонистични. Твърдите насоки на културата и на литературата отразяват на свой ред, както това впрочем еестествено, всички тия координати. Създавайки своя собствена национална структура, която е била в постоянна еволюция, културата и литературата на румънския народ са поддържали в същото време многобройни и живи връзки с културните прояви на славянския свят, както и с тези на византийската култура, а също така с културата и литературата на романските и германски народи на Запад. Преди да преминем към предмета на настоящия доклад, който има за цел да представи развитието на румънската литература, като се започне от края на XVIII в., ние смятаме за необходим един кратък увод, предназначен да припомни фазите, предшествуващи модерната епоха, която е въз приела - както ще видим - известни позиции спрямо литературата на феодалното минало.

Важните политически събития през 1945 г. - разгромът на Третия райх и краят на Втората световна война - прекратяват един безславен период в немската културна история. Тези събития оказват силно влияние и върху литературния процес в Германия, която за повече от едно десетилетие е била превърната в символ на политическо мракобесие и духовен упадък. Рязката промяна на политическата обстановка в Германия след края на Втората световна война определя началото на един нов етап в развитието на немската литература. Очертаването на насоките на това развитие изправя изследователите му пред редица специфични проблеми, свързани както с прехода към новия следвоенен етап, така и с тенденцията към разделяне на немската литература в хода на общественополитическото развитие на следвоенна Германия. В някои литературно-исторически трудове, посветени на развитието на след военната немска литература, се застъпва становището, че 1945 г. била абсо лютна нулева точка" в културното и литературното развитие на Германия, преломен момент, след който възниквала „ситуация на вакуум"2; литературната обстановка непосредствено след 1945 г. се сравнява с „табула раза". 3 Отбелязва се, че „противоестественото откъсване на Германия от духовния живот в Европа през годините на Хитлеровата диктатура и стесняването на света от представи до оградата на един строго охраняван лагер, довел немската литература до мъртва точка". Показателни във връзка със състоянието на немската литература непосредствено след края на Втората световна война са и често цитираните мисли на видния немски писател и публицист Ханс Вернер Рихтер: „... Пред черната картина на ландшафта от руини, в който се лута човек, откъснат от всякакви традиционни връзки, избледняват всички критерии за ценност. Всяка възможност за връзка с миналото, всеки опит да се започне оттам, където през 1945 г. едно постаро поколение напусна пътя на последователното си развитие, за да капитулира пред една ирационална авантюра, изглежда при наличието на тази картина като пародия."

В областта на теоретическото литературознание за научни открития се говори рядко. Едва ли съществува друго поле на хуманитарни проучвания, където така трудно се стига до категорични сполуки. Удостоени при това и с обществено признание. Не мисля обаче, че се отклонявам от истината, като определям основните из- следвания на акад. Д. С. Лихачов върху старата руска култура и литература като поредица от постижения, равнозначни на забележителни открития, набелязали възлови моменти в оформянето и развитието на цяло ме тодологическо направление в съвременната литературна медиевистика. Нека припомня, че и най-подробното разкриване на художествените качества на средновековната литература, които я представят като исторически определен вид словесно творчество, не би могло да я изравни естетически с художествената литература на новото време. По две причини - защото тя е творение на отдавна превъзмогнато творческо съзнание и защото е невъзможно пълното възвръщане към него, мисловното и емоционалното изживяване на действителността от неговите духовно-оценъчни позиции. Но в известен смисъл, в известни граници всяка подобна характеристика, реабилитира" средновековната литература пред съвременния читател, като я осмисля и тъл кува в светлината на собствените и изобразителни достойнства, опровергава наслоените предубеждения и дава ключ за тайните на нейната поетика. И когато бъде сполучливо въведен сред тях, макар и да не попада под неотразимото им влияние и да не става съучастник в авторовите емоции, съ временникът непременно осъзнава, че се намира в пределите на художествен свят, чиито естетически закони трябва да се зачитат.

Измина повече от половин век от смъртта на Иван Вазов. В българската литература навлизаха и навлизат все нови поколения. При навършването на 125 години от рождението на народния поет редакцията на ЛМ се обърна към съ временни български писатели с молба да споделят с читателите на списанието своето днешно възприемане на творчеството на Вазов. Предложени бяха няколко ориентировъчни въпроса: 6 mo 1. Кои произведения и качества на творчеството на Иван Вазов цените днес, 1975 2. 2. Бихте ли посочили заглавия на книги от Вазов, които не са надживели свое време? 3. Как се възприемаше Вазов от Вашето поколение при навлизането Ви в литературата? 4. Каква е ролята на Вазовото творчество при формирането Ви като автор? 5. Как преценявате въздействието на Вазов върху бъдещите поколения - житейски и литературни?

Навърши седемдесет години Илия Волен - един самобитен, земен писател, чийто полувековен път в нашата литература е увенчан с ярки постижения. Прекарал сирашко детство на село, познал отровния задух на Духовната семинария - откъдето е изключен заради сътрудничеството си в Страшимировия в. „Ведрина", - Илия Волен отрано намира мястото си в редиците на прогресивната ни интелигенция. И още в разказите от първата му книга „Черни угари“ (1928) независимо от неукрепналото перо и явното влияние на Каралийчев проличава интересът му към отрудения делник на селянина. Появилите се след това „Кръстци“, „Божи хора“, и „Радост в къщи“ носят вече белега на творческата зрелост. С безпощаден реализъм в тях писателят рисува ъгловатите очертания на една психика и душевност, изкристализирали под вековния натиск на социалните неправди. Творец с остър социален усет и ясна идейна позиция, суров реалист и аналитик, в тези си книги Илия Волен показа - както ред български писатели - как „геният на мястото“ разчупва черупката на региона и битоописателството, за да достигне мащабите на националната проблематика. Защото в основите на своеобразната му поетика лежи симбиозата между документалната“ вярност към жизнената правда и широтата на художественото обобщение. С „Между два свята“ (1958) и последвалите я „Йов“, „На село през войната“, „С хора се живее" Илия Волен вложи своя талант в художественото усвояване на новата, социалистическа действителност - не само като извор на сюжети, герои и проблеми, но и като позиция и критерий в присъдата си над миналото. Сред тях особено се откроява повестта „Йов“, която с дълбочината на нравствено-философската си проблематика, с психологизма и изповедността си се нарежда сред значителните постижения на съвременната ни беле тристика. А наред с белетристичните си творби Илия Волен еавтор и на та кива оригинални книги като „Мисъл и думи“ и „Търсене на истина", в които натрупаният житейски и творчески опит е пробудил критика в писателя. В статията на Дора Колева „За някои моменти от творческото развитие на Илия Волен“, с която сп. „Литературна мисъл“ отбелязва седемдесетгодишнината на писателя, се разглеждат две неизвестни творби на Илия Волен - повестта „Стръмнини“ и недовършеният роман „Новоселчани“. Писани през 1927- 1928 г., когато авторът изкарва прехраната си като писар във Врачанската мигрополия, и останали непубликувани поради пословичната му самовзискателкост, те представляват особен интерес за изследователя, защото нагледно показват идейното и творческо развитие на писателя. В тях се очертава пре ходът от лиричната проза на „Черни угари“ - нелищена от известна литературщина и чужди навеи - към зрялото самобитно творчество на Илия Волен. Именно това прави тези произведения примамлив обект за анализ както от литературния историк, така и от гледище на психологията на литературното творчество.

Сантиментализмът е от онези явления в културната ни история, които зад своята привидна „маловажност" и неизявеност крият важни закономерности, стават изразители на често трудно уловими процеси и явления. Появил се в средата на XVIII в. в Англия, сантиментализмът прониква почти във всички европейски литератури, но никъде не оставя трайни художествени ценности, не се свързва с имената на големи творчески индивидуалности. Той спада към литературните стилове и направления, които се явяват в резултат на крушението на едни естетически норми, на един мироглед, на една философия и често пъти, без да изразят напълно своята собствена същност, подпомагат възникването на нова философия, на нов естетически идеал. Духовна рожба на Просвещението, сантиментализмът фактически бележи неговия край, като подготвя появята на романтизма. Особено интересна е тезата на Д. С. Лихачов по този въпрос. Според него, за да бъдат разбрани такива явления като барока или сантиментализма например, те трябва да се разглеждат на фона на общото движение на изкуството, във връзка с появата и смяната на стиловете. „Основните стилове са разнообразни по своята архитектоника и по своята историческа роля. ... Развитието на стиловете е асиметрично. Тази асиметричност външно се изразява в това, че всеки стил постепенно се изменя от прост към сложен, като от сложен към прост се възвръща в резултат на някакъв скок. Затова смяната на стиловете става различно: бавно от простия към сложния и рязко от сложния към простия. Например - класицизмът се усложнява и чрез ред промеждутъчни етапи се сменя от романтизма. Такива промеждутъчни етапи са предромантизмът и сантиментализмът, в които се съединяват стилистическите особености на класицизма с особеностите на зараждащия се романтизъм. Ще се спрем на това. Какво представлява усложнението на стила - на романския в готика, на ренесанса в барок, на класицизма в романтизма? Това е раждането на нов стил, противоположен по своя характер, при което новият стил все пак си остава вторичен. Тази вторичност създава като че ли някакво откъсване на стила от строгите идеологически системи, възможност за вторичния стил да служи на противоположни идеологии - прогресивни и реакционни, тя е свързана с появата на ирационализма, с нарастването на декоративни елементи, отчасти - с раздробяването на стила - с появата в него на различни разновидности. "

В една програмно-методологическа статия „Бъдещето на литературата като предмет на изучаване" [Л 15] Д. Лихачов поставя въпроса за принципите на литературното развитие и тяхната зависимост от развитието на обществената мисъл, от историята на културата и от влиянието на другите изкуства: между впрочем една от обикновените теми на големия съветски литератор и културовед. Авторът е убеден, че ако съдим за бъдещето на литературата само по социалната предсказуемост, задачата се усложнява и резултатите ще бъдат равни почти на нула. Известна максима е, че литературното и общественото разви тие са в комплицирана връзка. Затова нито историята на литературата, нито наблюденията над литературния процес могат да се базират върху пряка връзка със социалните явления. Рисковете на подобно начинание са неимоверно много. Затова пък опорните пунктове на усложнената връзка между обществената и литературната мисъл са също така много и не съвсем лесно определими. Ю. Лотман счита, че „законите на постройка на художествения текст са закони на постройка на културата като цяло" [18, 241].1 Това не е ефектна фраза на романтично предполагаемо единство на света, а теза на семиотик, който в целостта на художествения знак е склонен да види общите културни знаци на епохата. Това е едната страна, от която може да се определят ред принципи на художественото и в частност на литературното развитие. Да погледнем въпроса и от другата страна: откъм вътрешните опорни пунктове на художествения процес. 1. Повече от две опорни точки, които естествено не се разполагат в права Линия. 2. Реципрочност: актуализиране на традиционни художествени типове или елементи на ново равнище. 3. Пародийност. Следващият етап на литературното развитие е пародия на предходния (най-често). Но спонятието пародия като иронично-напрегната транс формация на литературни теми и похвати не може да се обясни изцяло лите ратурният процес. Усилията на ОПОЯз в това отношение дадоха интересни реницата. 1.Първата от двете цифри означава номера на ползуваната литература, втората - стра88 зултати, но с тях не се решиха основни въпроси. Върховите (да ги наречем още крайъгълни) елементи на литературното развитие предлагат по-голямо богатство в процеса, отколкото ни информира пародията. Те често изхождат от пародията, но не се покриват с нея. Те са синтез в иманентния процес, а спрямо общата система на културата влизат в най-усложнени и опосредствувани връзки. 4. Автоматизация и актуализация на структурни елементи. Структурните слементи се намират в неизменно напрежение и никоя от тези две страни на напрежението не надделява. Един художествен текст не може да се състои само от автоматизирани или само от актуализирани елементи, това е равнозначно на смърт на текста. 5. Отношение на низова и върхова литература. В дадена епоха един литературен тип се счита за върхови, в друга епоха - обратно, същият принцип се счита за низов. Този принцип еоснова на парадокси. Тъй като високата литература е област на максимална художествена организация, низовата се представя като сфера на понижена условност, свобода, природност и тя именно получава свойства на по-голяма притегателност. Дори понякога организиращ принцип на низовата литература са норми, които на предишния етап на литературното развитие били свойствени на върховата литература. Така през 1830-1840 г. низовата руска литература се представя от романтизма, т. е. от онази естетическа система, която бе настроена отрицателно към „низа“, когато бе върхова литература [17, 34].

Досегашната изследователска работа върху славянските литератури, взети като отделни национални литератури и като родствен и зонален цикъл, недостатъчно ги евключила в общия, международния, общоевропейския или световния литературен процес. А това е необходимо да се направи, защото литературният живот и литературното развитие на отделните литератури, както и на родстве ния и зонален цикъл литератури не са заключен в себе си феномен, те са част от големия процес на живота и развитието на народите и тяхното включване в тоя процес е еднакво важно както за да се допълни неговата картина, така и за да бъдат определени мащабите на техните сътворения и на техния принос в него. Разглеждането на славянските литератури като заключен в себе си феномен - като едно развитие само за себе си, без връзка с общото развитие - пренебрегва основния закон на историческото развитие - неговата монолитност, неговата подчиненост на общи закономерности. Такова разглеждане едва ли може да претендира за поставяне на въпросите в светлината, необходима за разкриване същността на процесите, типологичния релеф на новите появи, традицията и новаторството в съдържанието и формата в творенията от областта на литературата и изкуството. e Развитието на една литература или на цикъл литератури през който и да период е сложен и многообразен процес. Ето защо се водят немалко спорове около него. Спорове се водят особено за литературните направления, за техния характер, за тяхната същност. Такива спорове се водят - и то твърде оживени - и за направленията в славянските литератури през XVIII в. За да ги проследим и дефинираме, трябва да излезем преди всичко от историческия момент, изжи вяван от съответните народи, на които те принадлежат. От друга страна обаче, трябва да ги изследваме и в тяхната свързаност с направленията в другите литератури, защото литературните направления могат да се дефинират и очертаят добре само във връзка с теченията в другите литератури и още по-пълно върху фона на общия литературен процес. XVIII в. е преломен в историята на славянските народи, разбира се, и на славянските литератури. Славянските народи скъсват решително със Среднове ковието и излизат върху пътя на Новото време. Обществено-историческата фор1 Сравни моята книга Българската литература в общославянското и общоевропейско литературно развитие. С., 1973, и още Р. Van Tieghem. La Littérature comparée. Paris, 1931. Виж особено с. 173, където се поставя изискването за насочване на сравнителното лите ратурознаие (, la litterature comparée") към общото литературознание („la littérature générale") 3 мация на Средновековието - феодализмът - все още съхранява доминантите на своята структура, но позициите и са разклатени от капитализма, развиващ се в нейните недра. Буржоазията настъпва в обществено-историческия живот.

Литературната критика - изкуство или наука, Този труден въпрос все не получава задоволителен отговор, защото и самите критици не са единни в себепознанието си. В различни исторически периоди, в зависимост от ред обществени фактори са били издигани в култ различни компоненти на критическата мисъл. Имало е времена, когато критикът е бил преди всичко артист и поет (при романтизма примерно), и други, когато се е ценяла рационалната му мисъл, способността за научен синтез (например критиката на позитивизма). Но големите личности, истинските творци в критиката винаги са съчетавали в себе си артистизма с научността, богатата асоциативност със здравата логика. И повече от всякога, за да бъде градивна, проблемна и действена литературната критика, днес нейните жреци трябва да притежават универсалността на талантите, трябва в творбите си да ни привличат с дълбочината на научното мислене и блясъка на художестве ното въобръжение. Съвременният читател притежава интелектуалната зрелост да възприема пълноценно сериозните критически текстове. Повишеният читателски интерес към труда на литературоведа е своеобразен отрицате лен отговор на теориите за херметичността на този труд. В статията си „Об эстетическом изучении памятников культуры прошлого" (Вопросы литературы, 1963, № 3, с. 111) акад. Д. Лихачов пише: „Историята на литературата е не само наука, но и изкуство, и познание на литературата, и не само научно познание, но и художествено. Художественото познание изисква в известна степен и художе ствено претворяване на опознатото в научните работи, призвание не само да съобщят резултатите от изследванията, но и да предадат естетическите ценности на всички тези, за които са предназначени." Признаването на 148 художествената критика за изкуство води със себе си извънредно важния извод, че трудът на литературоведа трябва да бъде разбираем и близък на читателската аудитория, защото времето на максимата „изкуство за изку ството" отдавна отмина безвъзвратно. Изказаните дотук размишления не са самоцелни, те имат пряко отношение към рецензираната книга. Елка Константинова умее да интерпретира увлекателно резултатите от научния анализ и да довежда до читателското съзнание естетическите ценности, които открива в наблюденията си над лите ратурния процес. „Със съвременен научен под ход и със съвременен трепет трябва да се анализира литературното минало, а съвременната литература да се разглежда като логическа последица от това минало... Психологията, философията, историята, социоло гията... задължително участвуват днес в литературното изследване, в проучването на литературното минало“ (с. 6). Тази широка програма за литературното изследване предопределя читателското съучастие в научното търсене. Върху специфичната територия на литературата се извършват наблюдения, валидни за обществената и духовната характе ристика на съвременника, извършват се задълбочени анализи над еволюционните процеси в обществото, които водят до качествени изменения и в литературата. По същество на писването на една многотомна история на националната литература е свидетелство не само за нивото на литературоведското мислене в този период, а и преди всичко за онази съвкупност от представи за миналото, настоящето и бъдещето, която най-точно отговаря на съвременния светоглед. Именно написването на тази многотомна история на българската литература е ръко водна мисъл за авторката в новата и книга. Елка Константинова търси и предлага своите разрешения за възможните пътища към капиталния труд, тя споделя съмненията си и се опитва да синтезира натрупания градивен опит в нашето литературознание, за да посочи това, което не достига, което трябва да се направи в близкото бъдеще. Мисълта и грижата за голямото начинание обединява отделните статии и предопределя конфликтността, заложена в тях. Литературоведката повежда борба със старите схеми, с прилагането на чужди развойни тенденции, с учебНикарското схематизиране на периодизацията. Тя излиза от единствено вярното твърдение, че ,, националното своеобразие на нашия художествен развой не повтаря ничие друго, има свои собствени закономерности в хилядо летната си еволюция и на фона на световното литературно развитие изпъква именно със своята неповторимост“ (с. 7).

Еволюцията на човешката мисъл би била невъзможна без осъзнатата още в праисторически времена необходимост от класификация и систематизация на познатото. Това е единственият път към обогатяване на нашите знания, към разширяване границите на света, в който живеем. Литературата като специ фично отражение на действителността е също подвластна на този основен диалектически закон. А науката за литературата е немислима без помощта на хилядите известни до днес справочници, речници, енциклопедии, които обединяват известните факти и подсказват възможностите за синтез, за задълбочени многопланови проучвания върху натрупания материал. За литератора има две възможности: или в мъглата на натрупаните източници да търси слепешката потвърждение на своите концепции, или въоръжен с проверените, всестранни данни и факти от справочника, да продължи нататък - към задълбочаване и осмисляне, защото систематизацията до голяма степен е първопричина за появата на нови идеи в литературознанието. Трагичната историческа съдба отне пет века от развитието на литературата на нашия народ. По времето на френските енциклопедисти в родопските села еничарите посичаха всеки, който отказваше да приеме мюсюлманството, и катадневно се прибавяха нови кървави страници към енциклопедията на българските страдания. Българското Възраждане започва с избухването на дълго спотаяваната необходимост от знания за родното. Бълга рите можаха да вдигнат гордо глава едва когато до сърцата им достигнаха събраните от Паисий знания за славянобългарската история, едва когато братя Миладинови им разкриха неподозираните богатства на народната песен, едва когато Петър Берон събра най-важните знания за света в своя „Рибен буквар", едва когато знайни и незнайни родолюбци тръгнаха надлъж и шир из страната, за да преоткриват мъдростта на несломимия народ. В своя „Речник на българския език Найден Геров съумя най-пълно да отрази необятната вселена на народната душевност. Речник на българската литература в 3 тома. Т. І и II, С., БАН, 1977. Така се раждаха първите справочници и енциклопедии на разбудената за социален живот нация. Макар и няколко века по-късно от Европа, България също създаде своите енциклопедисти, в чиито прозрения дишаше революцията. Тяхното дело беше предчувствие за огнения стих на Ботев, за величието на Вазов, за бързото развитие на наваксващата загубеното по време на робството нова бъл гарска литература. Всяка епоха се нуждае от своите справоч ници и речници. В хаоса на капиталистиче ското развитие те можеха да се появят само инцидентно, да бъдат дело на съвестни, но лишени от възможността да познават в детайли единадесетвековното развитие на българската литература, популяризатори. А в първите години след социалистическата революция извънредно остро се почувствува нуждата от идеологически и методологически издържани справочници, които да подпомагат активно съвременния литератор в неговата всекиднев на творческа работа. Днес, когато България може да се гордее със зрели постижения във всички литературни жанрове, когато картината на съвременната литература е сложна, а читателският вкус и изисквания са най-високи, систематизацията на литературните факти е от първостепенна важност за развитието на литературния процес. Начинанието на Института за литература при БАН — подготовка и издаване на тритомен речник на българската литература - е в съзвучие с отговорните задачи, които литературата поставя пред литературознанието. За първи път държим в ръцете си обемист справочник, който обединява биографиите на всички литературни творци, дава ни све дения за всички литературни периодични издания, коментира теченията в българското литературно развитие и предлага обширна библиография към всяка статия. Пионерският характер на изданието се определя от бедния български опит в изготвянето на такива тру дове.

Акад. М. Б. Храпченко е един Oт найизтъкнатите съветски литературоведи, изследванията на когото се отличават с дълбоко теоретично осмисляне на литературните явления и широко използуване на материал не само от руската и съветската, но и от све товната литература. Неговата литературоведска дейност започва още в края на 20-те и началото на 30-те години. Оттогава той е написал редица книги - някои от които, като „Творчество Гоголя" (1954), „Лев Толстой как художник" (1963) - преведена на български език, Творческая индивидуальность писателя и развитие литературы" (1970) са претърпели по няколко издания, въпреки че са отпечатани в огромен тираж. Това показва колко голям е интересът сред литературната и културна общественост в Съветския съюз и в другите страни към изследванията на видния съветски учен. В книгата „Творческая индивидуальность писателя и развитие литературы" (1970), преиздавана през 1972 и 1975 г., Храпченко разглежда такива важни и актуални за съвременното литературознание проблеми като тези за мироглед и метод, за творческата индиви дуалност на писателя и литературния процес, за прогреса в литературата, за типологическите явления в нея и др. Акад. М. Б. Храпченко е учен, който не върви по утъпканите пътища на науката, а винаги съзнателно търси спорните въпроси в нея. Още първият очерк, включен в книгата - „Мироглед, идейност, художествено майсторство", ни въвежда в сферата на дискусиите, които се водят в света по отношение на Литературното творчество. Същото би могло да се каже и за останалите очерци. Проблемът за мирогледа, идейността и художественото майсторство е бил винаги един от най-важните проблеми на литературознанието. Той се е решавал различно - в зависимост от идейните позиции на автора, в зависимост от неговите естетически възгледи. Движението на живота" постоянно е налагало неговото актуализиране. Още повече, че идейната и социална функция на литературата винаги е заемала съществено място в естетиката като наука. И днес много от реакционните учени като французина Ж. Маритен и австриеца Е. Фишер отричат идейността в изкуството и търсят в него изключително ирационалното, за да го обя вят за негова същност. За тях ролята на разума" и идейното съдържание не същест вуват. Затова с основание акад. М. Б. Храпченко разобличава антинаучните концепции на интуитивистите и деидеологизаторите на литературата и изкуството. Съветският учен засяга и въпроса за противоречието между мироглед и метод при писателите критически реалисти. Неговото мнение е, че така, както той се изяснява от марксическата наука, не е в състояние да обясни сложността на литературните явления. Правилно акад. М. Б. Храпченко сочи, че „В. И. Ленин не е отделял Толстойхудожника от Толстой-мислителя" и че „В. И. Ленин неизменно е подчертавал напредни чавите, дълбоко прогресивни начала както в творчеството на Л. Толстой, така и в неговия мироглед“. В постановката за противоречието между мироглед и метод съветският учен вижда нещо несъстоятелно. Той търси противоречието не между мирогледа и метода, а вътре в тях. Същия въпрос М. Б. Храпченко разглежда и в друга плоскост - съотношение на мирогледа и художествения метод“. Съ ветският учен сочи, че е правен не един опит за отричане ролята на мирогледа и за поставянето му в стълкновение" с метода, включително и от съветските теоретици около списание „Литературный критик" през 30-те години. Те именно прокарваха и утвър ждаваха мисълта, че Балзак, Гогол, Толстой и др., макар и да са реакционери", методът им е позволил да създадат гениални произведения. Един от тях - известният Г. Лукач - разглежда именно в такъв план творчеството на Лев Толстой. Акад. Храпченко открива предпоставките в това антинаучно твърдене в идентифицирането на мирогледа на писателя с неговите политически възгледи. Подобни явления съществуваха доскоро и в нашето литературознание - примерът с Вазов, Йовков и др.

От 1918 г. за Николай Райнов започва много да се пише. Броят на книгите му през последните две години, непрекъснато появяващите се из списания и вестници нови стихотворения, разкази, критически и теоретически статии за литературата и живописта затрудняват читатели и критици. Райнов сякаш се стреми ги смае с изобилието на произведения, да ги удави в образи, цветове багри, да не им позволи да си отдъхнат под напора на неговата плавна, песенно построена реч. И това му спечелва завистта на някои, неразбирането на други, възхищението на трети. Едни се съмняват в художествеността на многобройните му творби, други виждат в количеството им признак за скорошно изчерпване автора, трети в това изобилие съзират талант с голямо бъдеще. В същност преди шест години, през 1912 г., „Богомилски легенди" предвестиха появата на Николай Райнов в нашата литература, а „Слънчеви приказки“, „Очите на Арабия", „Градът“, „Между пустинята и живота“, „Видения из древна България“, „Книга царете" откриха мащабността на мисълта и дълбочината на въображението му. И ако дотогава някои критици са се отнасяли със снизхождение към този автор, сега те разбират, че пред тях е сериозен творец и независимо дали приемат или не неговите художествени концепции, признават мястото, което си е извоювал. за Количеството на излезлите през 1918-1919 г. произведения изненадва само на пръв поглед. Те са създадени през периода 1912-1918 г., когато избухват вой ните, писателят е на фронта, а книгоиздаването е почти невъзможно. Много от тях са публикувани в списания и вестници, други в ръкопис са изпращани за Мнение на приятели, а тяхната „масирана" поява е резултат от невъзможността да бъдат издадени по-рано. Но независимо от почти едновременното си изли зане книгите на Николай Райнов са различни по тематика, стил, настроения и носейки в себе си част от живота на своя създател, отразяват различни моменти от пътя му. Най-ведрите сред тях са „Слънчеви приказки“ и „Очите на Арабия". Пър вите са лирични миниатюри - построени върху отделни случки, спомени, малък сюжет. В тях се разказва за любов, отчаяние, смърт, възпяват се красотата и мадростта - въобще всички теми, присъщи за натюрела на автора, разрешени в подчертан поетичен аспект, с романтична приповдигнатост и оптимизъм, чужди на по-късните му творения. При това той не следва отвлечено-притчовия тон на легендите си, библейската им иносказателност. Сега емного по-земен, по-осезаем. Сюжетите му са от живота, третират различни човешки взаимоотно шения, реални страсти, подсилени от стремежа за поетично обобщение - във всяко събитие да се открие вечната истина за живота. В Кръв по листата" писателят внушава мисълта за несъвместимостта между любовта и престъплението, във „Вечната хубост " за безсмислието на красотата, която не носи радост и жи вот, „Златни криле“ е повествование за проклятието на златото върху щастието и живота, „Минатка" - за облагородяващата сила на изкуството и любовта; „Огнена рана“ и „Песен на умрелия" разказват за непризнаващата граници и разум любов.

Изтича вторият етап от Дългосрочната комплексна програма за издигане ролята на изкуството и културата за хармоничното развитие на личността - програмата „Леонардо да Винчи". Поредица крупни мероприятия запознаха българския народ с многостранното художествено, философско, научно-техническо и пр. наследство на гениалния флорентинец. Пред нашите очи ярко се открои фигурата на един от титаните на човешкия дух, на една от немногото лич ности, които въплъщават и нагледно показват неограничените духовно-творчески възможности на човека. Такива личности смело прекрачват границите на своята страна, народ, епоха, превръщат се в съвременници на всички времена, в достояние на цялото човечество. По този начин те играят важна роля за достигане на онази грандиозна задача, която за пръв път в историята на човечеството си поставя развитото социалистическо общество - постигане на хармонично и всестранно развитие на личността, пълно отприщване на творческите й способности и създаване на условия за максималната им обществена реализация, изграждане на утрешния свят по законите на съвършенството, хармонията и красотата. Както е известно, това е главната и крайна цел на Дългосрочната комплек сна програма за издигане ролята на изкуството и културата за хармоничното развитие на личността. Запознаването с живота и дейността на най-великите гении на човечеството, като Леонардо да Винчи, Н. К. Рьорих, В. И. Ленин, Константин-Кирил Философ, Алберт Айнщайн, Рабиндранат Тагор и др., си поставя качествено различни и по-високи цели, отколкото обикновеното популяризиране на създаденото от тях. Защото, казано с думите на др. Людмила Живкова: „Дълбочината, всеобхватността и многоаспектността на творческите и научните интереси говорят за ярката индивидуалност на тези личности, стремили се към реализацията на високи идеали и цели. Освобождавайки своето съзнание от предразсъдъците и ограничеността на егоцентризма, те са се приближавали към своите идеали, реализирали са ги. Задълбоченото отношение към проблемите на живота, научно-творческият подход при анализа и преосмислянето на основните еволюционни явления са откривали пред техния духовен взор същността на общочовешките принципи, природата на обществените и духовните явления. Те са се издигали над ограничените, тяснонационални интереси и над незначителните, преходни проблеми на своите епохи, за да влеят завинаги своите усилия в непреходните духовни и културни достижения на човечеството.

Твърде рядко литературоведската книга се радва на дълъг и активен живот сред читателите си. Обикновено научното прозрение (или поне заключение) бързо се включва в практиката и се превръща в някаква база за по-нататъшни изследвания и открития. Тогава тя може да се цитира, но това е само от уважение към точността и пълнотата на информацията. Ала книгата на съветския лите ратор-българист Георги Гачев „Ускорено развитие на културата" (пърного издание е със заглавие „Ускоренное развитие литературы") вече двадесет години есред най-ползу ваните, най-споменаваните, най-коментираните възхваляваните или оспорваните книги в бъл гаристиката. Неговият опит за теоретическа история на българската литература" (според определението на Тончо Жечев) до голяма степен изпревари общото равнище на лите ратурознанието у нас, което преди двадесет години не беше в състояние да направи онова, което Гачев стори с книгата си. Книгата на Гачев систематизира литературата на Възраждането, но не нейните факти (или поне не само фактите), а преди всичко проблемите, които е трябвало да разрешава, имотивите, които се еналагало да разработва. Така развитието на литературата и културата се свързва с развитието на обществото, с усъвършенствуването на икономическата база и с усложняването на общественото съзнание. В този смисъл вече можем да говорим за постъпателност във възходяща степен на литературното развитие в периода на Въз раждането. Всяка следваща форма, всяко следващо явление е принципно по-сложно от предходното. Разбира се, не в художествения си вид, не като майсторство на изображе нието и сила на внушението - а като усложня ване на проблематиката, като въвеждане на нов тип литературни герои, като навлизане на нови мотиви и пр. Понякога тези неща тряб ва да се разделят, за да се видят в цялата им пълнота. Прав е Боян Ничев, който в книгата си „Увод в южнославянския реализъм" (БАН, 1971),

Всяка година от филологическите факултети на нашите университети изли зат млади хора, на които предстои да намерят попрището си в живота. Известна част от тях било за да изпробват силите си, било от по-сериозни подбуди или просто в търсене на препитание се залавят с превод на художествена литература. А нерядко те самите имат свои литературни опити и в съприкосновението със света на големия чужд писател дирят стимул и път за собственото си осъществяване. И ето че постепенно преводът става тяхна съдба, тяхно всекидневие и насыщен хляб, тяхна радост и болка. Защото най-добрите сред тези малцина на брой по правило влюбени в литературата хора скоро разбират, че художественият превод е нещо далеч по-трудно, по-голямо, по-отговорно, но и по-засищащо дело, отколкото те са предполагали. Оказва се, че да проникнеш в една чужда творческа вселена, да откриеш там съзвучна на твоята душевност творба и да я пресъздадеш на родния си език, да я напишеш наново - това е мъка, но и блаженство, което често надвишава удовлетворението от личното, обаче ограничено до нас самите творчество. Писателят трябва да бъде в своите произведения „самият себе си"; преводачът е в състояние да се превъплъщава артистично в множество роли, да влиза в кожите на различни писатели - и то какви писатели! Така преводът в най-добрите си прояви се превръща в све щенослужене. А това е вече награда сама по себе си. През последните няколко години редица млади преводачи от немски език издадоха „свои" книги, а мнозина от тях участвуваха и в отделни сборници с разкази. Това са хора, които очевидно имат амбицията да наложат едно потрайно присъствие в преводната ни книжнина. Творческото им развитие е симп томатично за състоянието на младите преводачески кадри изобщо. И може би разглеждането на техните постижения, сполуки и неудачи ще даде известен отговор на сериозния въпрос, защо „книгите стават все повече, а добрите преводачи - все по-малко".

Критическото ни самосъзнание страда от една трудно излечима, здраво вкоренена болест: приемането на чуждата норма като мерило за собствените неща. На ниско самочувствие ли, на малко години живот на това самосъзна ние ли се дължи - не се наемам да отговоря, защото не е толкова просто. Налагането на чуждата норма върху собствените явления е открито и скрито, съзнателно и несъзнателно. Открито е, когато се градят изкуствени постройки за съответни на европейското художествено мислене и нашето, когато съизмерваме културното си развитие с идеи, жанрове и периодизации, заети отвън. Най-парадният израз на това съображение е понятието на Г. Гачев ускорено развитие". Произнасяме го с небивало, с несекващо въодушевление, и то точ но защото е любезно и сервилно съобразено с чуждата норма. Развитието ни е ускорено, защото в кратко време сме изминали пътища, които Европа измина за столетия - оттук и формите на разминаването са конфузни, несъобразни, със странни струпвания на черти. В друг труд пък, обратно, цялата ни възрожденска литература беше наречена романтизъм. Така изглежда и ратуването за хилядолетно единство на литературата ни. И тук думите са толкова по-едри, колкото вътре е по-дребно. Тоест - колкото повече условни и приблизителни неща се вземат за мярка и за точни понятия. Големият проблем пред нас е издирването, доказването и мотивирането на собствената ни културна норма, на собствената ни моделна система. Културата ни съществува естествено според тази норма, но ние не я знаем. Лошото е, че дори не правим опит да я знаем. Всъщност опити има, по те са малко. И преди, и сега. На един такъв опит ще спра вниманието си. Всъщност то не е опит, а може би един цял жизнено-професионален път, една трайна амбиция, едно дълго усилие на наш учен. Той е Боян Ничев. Става дума за кни гите му „От фолклор към литература“ и „Съвременният български роман". Това са проучвания на много сериозни, щекотливи и даже, бих казал, дра матични за културата ни въпроси. Случайно ли Боян Ничев се зае тъкмо с тях, случайно ли посвети десетилетие именно на тях? Мисля, че не. В тях най-добре се отразяват възможности за идеи, които го вълнуват сериозно. Двете му кни ги са два различни ъгъла, от които той погледна към едно. Това едно е де фицитната стока" в критиката ни: собствената норма.

Българското литературознание има дълголетна история. Макар наченки да има и през средновековието, то се заражда успоредно с формирането на национално съзнание и на национална книжнина през епохата на Възражда нето ни. Интензивно и благотворно то се развива в следосвобожденска Бъл гария, когато израстват крупни учени литературоведи, утвърдили перспективни традиции. Обаче едва в условията на социалистическа България, когато се създават най-благоприятни условия за разцвет на националната ни наука и култура, то се извисява до ново качествено равнище, домогва се до непреходни завоевания. Най-тясно свързана с народностното ни битие, призвана да изучава и осветлява процесите и явленията, родната ни литература в нейния многовековен развой и съвременно състояние, литературоведческата наука се утвърди като извънредно действен фактор в културно-естетическото изграждане на новото социалистическо общество. За разлика от други науки литературознанието, макар да разработва и проблеми с по-универсално значение, по своята същност и предмет на изслед ване има подчертан национален характер. То именно е задължено да осветлява богатствата на народностната ни литература, да разкрива закономерностите на нейното развитие в най-тясна връзка с историческата ни съдбовност. И заедно с това да изобличава всякакви опити за нейното неправилно интерпретиране, да утвърждава истината за ония процеси и факти, които са давали съдържание и насока на родната ни култура. На националната ни литературоведческа мисъл се падаха дългът и честта да играе ръководна роля в научното дирене по проблемите на българознанието и в национален, и в международен мащаб. Затова и методологическото преустройство на литературознанието след 1944 г. се налагаше с особена категоричност и сила. B Задачите на хуманитарните науки, в това число и на литературознанието условията на социалистическа България бяха очертани на Петия конгрес на БКП, както и в някои трудове на Г. Димитров. В съгласие с новия исторически етап на обществено-икономическото и културното ни развитие литературната наука следваше цялостно да се преустрои, като се опира и на здравите материалистически принципи, утвърждавани от учени, работили в предходните периоди, да застане на съвременни марксистко-ленински позиции.