40 години от социалистическата революция в България

Един поглед днес върху развитието на драматургията ни през четириде сетте години свободен социалистически живот доказва, че тя достига естетическите си висоти на широк фронт, в смисъл на пъстър спектър от жанрово и сти лово разнообразие. Това нейно богатство, наред с властното присъствие на отделни имена на драматурзи, може да се оцени най-добре през последното десетилетие, като се съпоставят последните и постижения с първите ентусиазирани, но и наивни стъпки на новата социалистическа драма. Днес нашето драматическо изкуство е много по-богато. Бързам да добавя, че и тогава, и Днес творческата отговорност на писателите-драматурзи при създаването на драматически произведения е била винаги висока. Винаги са били налице жаж дата, преданите усилия на драматургията и театъра да бъдат близо до живота на народа, до неговите борби, да изразяват въжделенията му, да пресъздават и запечатват в естетическа неизменност неговите герои. А всичко друго е било въпрос на опит, на творчески възможности, на художествена подготвеност, които могат да ни обяснят и липсата на по-значителни драматургически завоевания. Защото трезвият поглед не може да не забележи, че историческият прелом, преживян от нашата страна, с неговите драматични и трагични значения, не е отразен в широта - заглавията с пълноценни художествени качества са доста по-малко, отколкото заслужава една подобна героична епоха. И нали именно затова авторите отново се връщат към нея. Обществено-политическите събития с изключително въздействие върху съзнанието на театъра са много по-богати и разнообразни от съдържанието на първите заглавия на нашата социалистическа драма. Тази трезвост не е откритие на настоящия момент. Тя се покрива с неудовлетвореността у драматурзите в тези първи години" на творчество, за да последват уверени крачки, да получи развитието на драматургията нова енергия, да се домогне до истински открития, да бъде на висотата на времето, което отразява.

Предмет на настоящата статия е образът на човека в българската художествена проза след 1944 г. Ще се спрем по-специално върху представите на неговата социална активност, обусловени от исторически подвижното съот ношение личност-общество. То е решаващо при анализа на литературния ге рой - доколкото представлява мирогледно-идеологическата основа, върху която се формират естетическият идеал за личността и изхождащите от него проблемно-идейни търсения. От друга страна, взаимовръзката личност-общество може да се разглежда и като формообразуващ фактор. При посредничеството на проблемно-тема тичния план на изображението тя влияе върху жанрово-йерархичната система, върху структурирането на персонажите, върху поведението им на равнището на сюжета и т. н. На практика това означава, че всеки нов момент в социалноидейния подход към личността води към съответно изменение на нейните струк турно-художествени характеристики. Така обоснована, еволюцията на героя в най-новата ни проза става показател за движението на обществените идеи през изминалите четири свободни десетилетия от националната ни история.

Загадката на тия редове ме е занимавала неведнъж. От време на време я забравям, но тя упорито стои някъде в сенките на подсъзнанието и изпраща оттам своите тревожни импулси. В тях се крие сякаш някакво мълчаливо послание, някакво пророчество. В същото време тук има и едно противоречие, което настойчиво привлича вниманието върху себе си - и сигурен съм, че поетът съвсем съзнателно го е въвел в подтекста на творбата. Странното е, че това отрицание, това толкова убедено „не" адресирано към поезията, е казано с езика на самата поезия и във формата на стихотворение, а не във формата и с езика на някакъв манифест, макар че всичко в това произведение подвежда към мисълта, че обществената му функция, ролята, в която то се поставя, е тъкмо на творчески манифест. Само привидно то е едва ли не ня каква прокламация, обезсилваща напрежението на всички лирически пера - крехки и чупливи пред бронята на бруталния век: ... .под дебелата броня же лезна /ще достигнат ли будно сърце ?" - сякаш се съмнява поетът... И, от друга страна, как да си обясним подчертаното с три отрицания „сега", щом то се отнася тъкмо за времето, в което създаде своите безсмъртни песни един от най-големите български поети - авторът на същите тези отхвърлящи стихове... Очевидно Вапцаров споделя тук нещо толкова лично, изповядва нещо толкова дълбоко и съдбоносно, че то дори е непреводимо на езика на „нормалната" човешка реч - не може да се сподели дори в такъв интимен, но прозаичен, жанр" като писмото (впрочем Вапцаров и него превърна в стих), а непременно трябва да бъде изразено само чрез „, високия" език на поезията... Колкото и да е парадоксално - а тъкмо подобен род парадокси са в същинския дух на поезията, - именно такъв изказ, в който метрическата подреденост, сгъстеност и единство се борят с тенденциите към сказова намеса на разговорната реч, а песента се бори с прозата на живота, такъв изказ, в който надделяват все пак вътрешната свобода, съзнателно повишената условност, „необикновеност“ и настойчива обособеност от обичайните слова, — именно той позволява на твореца по-активно и по-рязко да обърне общественото внимание върху онова дълбоко лично, за което прозата се оказва по-несвободна и разсеяна, и същевременно да извиси чрез поезията съкровеното до съдържание, достойно за общественото внимание. При това с напомнянето, че в поезията отрицанието трябва да се приема като 13 утвърждаване на нещо друго, близко до изящната словесност. но различно от нея, по-високо от нея..

Българското литературознание има дълголетна история. Макар наченки да има и през средновековието, то се заражда успоредно с формирането на национално съзнание и на национална книжнина през епохата на Възражда нето ни. Интензивно и благотворно то се развива в следосвобожденска Бъл гария, когато израстват крупни учени литературоведи, утвърдили перспективни традиции. Обаче едва в условията на социалистическа България, когато се създават най-благоприятни условия за разцвет на националната ни наука и култура, то се извисява до ново качествено равнище, домогва се до непреходни завоевания. Най-тясно свързана с народностното ни битие, призвана да изучава и осветлява процесите и явленията, родната ни литература в нейния многовековен развой и съвременно състояние, литературоведческата наука се утвърди като извънредно действен фактор в културно-естетическото изграждане на новото социалистическо общество. За разлика от други науки литературознанието, макар да разработва и проблеми с по-универсално значение, по своята същност и предмет на изслед ване има подчертан национален характер. То именно е задължено да осветлява богатствата на народностната ни литература, да разкрива закономерностите на нейното развитие в най-тясна връзка с историческата ни съдбовност. И заедно с това да изобличава всякакви опити за нейното неправилно интерпретиране, да утвърждава истината за ония процеси и факти, които са давали съдържание и насока на родната ни култура. На националната ни литературоведческа мисъл се падаха дългът и честта да играе ръководна роля в научното дирене по проблемите на българознанието и в национален, и в международен мащаб. Затова и методологическото преустройство на литературознанието след 1944 г. се налагаше с особена категоричност и сила. B Задачите на хуманитарните науки, в това число и на литературознанието условията на социалистическа България бяха очертани на Петия конгрес на БКП, както и в някои трудове на Г. Димитров. В съгласие с новия исторически етап на обществено-икономическото и културното ни развитие литературната наука следваше цялостно да се преустрои, като се опира и на здравите материалистически принципи, утвърждавани от учени, работили в предходните периоди, да застане на съвременни марксистко-ленински позиции.