Фронт на неизвестността

Загадката на тия редове ме е занимавала неведнъж. От време на време я забравям, но тя упорито стои някъде в сенките на подсъзнанието и изпраща оттам своите тревожни импулси. В тях се крие сякаш някакво мълчаливо послание, някакво пророчество. В същото време тук има и едно противоречие, което настойчиво привлича вниманието върху себе си - и сигурен съм, че поетът съвсем съзнателно го е въвел в подтекста на творбата. Странното е, че това отрицание, това толкова убедено „не" адресирано към поезията, е казано с езика на самата поезия и във формата на стихотворение, а не във формата и с езика на някакъв манифест, макар че всичко в това произведение подвежда към мисълта, че обществената му функция, ролята, в която то се поставя, е тъкмо на творчески манифест. Само привидно то е едва ли не ня каква прокламация, обезсилваща напрежението на всички лирически пера - крехки и чупливи пред бронята на бруталния век: ... .под дебелата броня же лезна /ще достигнат ли будно сърце ?" - сякаш се съмнява поетът... И, от друга страна, как да си обясним подчертаното с три отрицания „сега", щом то се отнася тъкмо за времето, в което създаде своите безсмъртни песни един от най-големите български поети - авторът на същите тези отхвърлящи стихове... Очевидно Вапцаров споделя тук нещо толкова лично, изповядва нещо толкова дълбоко и съдбоносно, че то дори е непреводимо на езика на „нормалната" човешка реч - не може да се сподели дори в такъв интимен, но прозаичен, жанр" като писмото (впрочем Вапцаров и него превърна в стих), а непременно трябва да бъде изразено само чрез „, високия" език на поезията... Колкото и да е парадоксално - а тъкмо подобен род парадокси са в същинския дух на поезията, - именно такъв изказ, в който метрическата подреденост, сгъстеност и единство се борят с тенденциите към сказова намеса на разговорната реч, а песента се бори с прозата на живота, такъв изказ, в който надделяват все пак вътрешната свобода, съзнателно повишената условност, „необикновеност“ и настойчива обособеност от обичайните слова, — именно той позволява на твореца по-активно и по-рязко да обърне общественото внимание върху онова дълбоко лично, за което прозата се оказва по-несвободна и разсеяна, и същевременно да извиси чрез поезията съкровеното до съдържание, достойно за общественото внимание. При това с напомнянето, че в поезията отрицанието трябва да се приема като 13 утвърждаване на нещо друго, близко до изящната словесност. но различно от нея, по-високо от нея..