фронт

„РЛФ" - Работнически литературен фронт“. С вълнение раз листвам пожълтелите страници на тоя ветеран. Тук всеки лозунг, всяка статия, всеки стих и разказ са обагрени от пламъка на класовата борба. Краят на 1929 година. Още е жива раната от Септемврийското въста ние, от погромите през 1925 г. Черни чернеят забрадките на хилядите майки, жени и сестри на избитите. Още по-черна есянката на фашизма, виснала над цялата страна. Но народът, оцелял в петвековното турско робство, народът, воювал с черенови топчета срещу султанската импе рия, народът, отказал да избива своите събратя на фронта и оросил с кръвта си Владая, народът, който в името на комунизма се вдигна на първото антифашистко въстание в света - този народ ебуден. Той събира сили за нова борба, за последния решителен бой. Достатъчно е да се почувстува първият полъх на надигащата се революционна вълна у нас в в чужбина, за да изправят стан, да възкръснат от пожара като легендарната птица редиците на борците. И отново се извива и заснява огневото знаме. Българската работническа класа, трудовото селячество и прогресивната интелигенция записват нови славни страници в своята героична история. Важно място в ожесточената идеологическа борба, и по-специално на литературния фронт през този период, заема вестник „РЛФ", изли защ от декември 1929 до юни 1934 г. в условията на буржоазната фашистка държава, на господствуващата буржоазна, фашизираща се култура, в него открито и дръзновено се пристъпва открито към организиране и сплотяване на прогресивната художествена интелигенция в името на комунизма Разбира се, и до „РЛФ" в общополитически и специални издания партията еотстоявала марксическите разбирания за литературата и изкуството, воювала е за утвържадаване и развитие кълновете на социалистическата култура. Никога обаче през периода на капитализма и фашизма тази борба не се еводила така открито, така масово, настъпателно и резултатно, както в „РЛФ". За това, разбира се, не малка роля изигра ват натрупаният опит и революционни традиции от миналото. Та нали у революционерите демократи като Раковски, Ботев, Каравелов и др. литературата и изкуството бяха неразделна част от общата борба за осво бождението на народа! Тези традиции, в условията на капиталистическото общество, продължиха Благоев, Кирков, Полянов.

РЕЧ НА ДРУГАРЯ ТОДОР ЖИВКОВ НА СРЕЩАТА НА ПОЛИТБЮРО НА ЦК НА БКП С ДЕЙЦИ НА КУЛТУРНИЯ ФРОНТ, ПРОИЗНЕСЕНА НА 15 АПРИЛ 1963 г. Драги другарки и другари, B началото на месец април, както съобщи в своите встъпителни думи др. Митко Григоров, в Централния комитет на Партията се състоя няколкодневна среща с широк кръг представители на творческата интелигенция и други дейци на идеологическия фронт - ръководствата на творческите съюзи, бюрата на партийните организации при творческите съюзи, главните редактори на централните всекидневни вестници, главните ре дактори на вестниците и списанията по въпросите на литературата и изку ството, ръководствата на идеологическите институти, на киното, театъра, радиото и телевизията, секретарите по пропагандата и агитацията на окръжните комитети на Партията, членовете на идеологическата комисия на Централния комитет на Партията и Министерския съвет. На срещата се поведе откровен разговор по насъщните въпроси, които вълнуват нашата културна общественост, обстойно се обсъди работата на творческите съюзи за изпълнение на партийните решения и по-специално на решенията на Осмия конгрес на Партията в областта на литературата и изкуството. Срещата в Централния комитет на Партията отново недвусмислено потвърди, че огромното мнозинство от нашата творческа интелигенция правилно разбира ролята и задачите на идеологическия фронт на съвре мения етап в развитието на нашата страна и неуморно и последователно осъществява политиката на нашата Партия след Априлския пленум на Централния комитет и решенията на Осмия конгрес на БКП. Какви коментари биха могли да възникнат във връзка с тази наша среща?

Една от най-ярките прояви на борбата на българските писатели против капитализма и фашизма е основаването и дейността на Съюза на трудовоборческите писатели. Трудовоборчески писатели! Днес това понятие е почти забравено. То е свързано с определен пе риод от политическото и литературното развитие в България - началото на 30-те години. Това е период на голям революционен подем на масите, време, когато стълкновението между експлоатирани и експлоататори придобива такъв остър характер, че мнозина са очаквали то да завърши с открит въоръжен конфликт, със смъкване на фашистката диктатура. Това евремето, когато въпреки терора и насилието, въпреки специалните закони за защита на държавата, в страната отново се появяват червените комуни - трудещите се в редица градове и села спечелват изборите и завземат местната власт. Дори София, столицата на буржоазно-фашистка България, бива превзета! Инициативата за създаване на единен антифашистки съюз - Съюза на трудовоборческите писатели - принадлежи на пролетарските писатели, групирани около вестник „Работнически литературен фронт". Още с учредяването на Съюза - февруари 1932 го дина - се взема решение за издаване на специален орган - Фронт на трудовоборческите писатели", първият брой на юни 1932 г. който излиза през м. Важен дял от дейността на Съюза на трудовоборческите писатели и неговия орган „Фронт" заемат проблемите за Съветския съюз и съветската литература. Още в проектоплатформата на Съюза този проблем заема едно от централните места. В точка 3 като основна задача на съюза се определя: „Защита на съветската култура и СССР, против гот вещата се антисъветска война". Забележителни са думите, с които завършва проектът: Да живее СССР - истинското отечество на работниците и трудещите се от целия свят и ог нището на култура". Пролетарска днешна и общочовешката утрешна Това отношение на писатели, на трудещите се у нас към Съ българските пролетарски нетския съюз е резултат на дълбоките традиции на Българската комунистическа партия на вярност и преданост към интернационализма, към освободителното дело на пролета риата. Съветският съюз е страната, където за първи път побеждава социалистическата революция, той става авангардът на цялото човечество в борбата за унищожение на не навистното експлоататорско общество, за тържеството на комунистическия идеал. Ето Защо СССР е отечество на всички трудещи се от целия свят, той трябва да се пази като зеницата на окото. Съветският народ трасира във всички области на живота пътя към бъ дещето и неговия опит е поука и пример за всички. В този дух БКП десетилетия възпитава своите членове и целия трудещ се български народ.

След военния преврат на 19 май 1934 г. за социалистическата литература настъпват тежки дни. Спрени са почти всички по-значителни революционни литературни издания. Засилват се преследванията на прогресивните писатели. Червеният молив на цензурата не разрешава отпечатването или осакатява много творби на социалистическите автори. Трудностите се увеличават и от съвсем очевидната несъстоятелност и непригодност на левосектантската линия и прибързаните революционни лозунги. Всичко това изправя творците пред големия въпрос за преоценка на дотогавашния начин на мислене и действия и в литературната политика, и в подстъпите към темите и проблемите. Онова, което преди това в „Наковалня" и РЛФ, „Звезда" и „Жупел" се долавя и чувствува спонтанно, сега излиза с най-очевидна и императивна наложителност. Цялото развитие на социалистическата литература и критика вече минава под знака на освобождаване от сектантските и социологизаторските увлечения. Разбира се, най-напред преодоляването на левосектантството се извършва в общата политическа и организационна дейност на комунистическата партия. Още в речите на Георги Димитров по случай десетата и единадесетата годишнина (1934, 1935) от смъртта на Димитър Благоев се заговорва открито за неленинската същност на лявото сектантство. Пълно отхвърляне на сектантството и истински прелом в политическата и идеологическата линия на партията настъпва след Шестия пленум на Централния комитет (февруари 1936). Утвърдил - въз ос нова на забележителния доклад на Георги Димитров на Седмия конгрес на Комунистическия интернационал - работата по изграждането на единния фронт за борба срещу фашизма и войната, за демократични права и свободи като основни задачи на партията, Пленумът въоръжава и отделните партийни групи, и всички дейци в масовите професионални, младежки, културно-просветни и други организации с една истинска ленинска платформа. И резултатите не закъсняват въпреки създадените много по-трудни условия и дълбока нелегалност. Вместо абстрактни апели и необмислени акции комунистите започват истинска масова, конкретна работа сред трудовите хора по градове и села, по фабрики и учреждения, като поставят най-актуалните изисквания за задоволяване на техните мате риални и други най-непосредствени интереси, подготвят добре стачки и протести, без да изпущат естествено и борбата срещу фашистката власт.

Загадката на тия редове ме е занимавала неведнъж. От време на време я забравям, но тя упорито стои някъде в сенките на подсъзнанието и изпраща оттам своите тревожни импулси. В тях се крие сякаш някакво мълчаливо послание, някакво пророчество. В същото време тук има и едно противоречие, което настойчиво привлича вниманието върху себе си - и сигурен съм, че поетът съвсем съзнателно го е въвел в подтекста на творбата. Странното е, че това отрицание, това толкова убедено „не" адресирано към поезията, е казано с езика на самата поезия и във формата на стихотворение, а не във формата и с езика на някакъв манифест, макар че всичко в това произведение подвежда към мисълта, че обществената му функция, ролята, в която то се поставя, е тъкмо на творчески манифест. Само привидно то е едва ли не ня каква прокламация, обезсилваща напрежението на всички лирически пера - крехки и чупливи пред бронята на бруталния век: ... .под дебелата броня же лезна /ще достигнат ли будно сърце ?" - сякаш се съмнява поетът... И, от друга страна, как да си обясним подчертаното с три отрицания „сега", щом то се отнася тъкмо за времето, в което създаде своите безсмъртни песни един от най-големите български поети - авторът на същите тези отхвърлящи стихове... Очевидно Вапцаров споделя тук нещо толкова лично, изповядва нещо толкова дълбоко и съдбоносно, че то дори е непреводимо на езика на „нормалната" човешка реч - не може да се сподели дори в такъв интимен, но прозаичен, жанр" като писмото (впрочем Вапцаров и него превърна в стих), а непременно трябва да бъде изразено само чрез „, високия" език на поезията... Колкото и да е парадоксално - а тъкмо подобен род парадокси са в същинския дух на поезията, - именно такъв изказ, в който метрическата подреденост, сгъстеност и единство се борят с тенденциите към сказова намеса на разговорната реч, а песента се бори с прозата на живота, такъв изказ, в който надделяват все пак вътрешната свобода, съзнателно повишената условност, „необикновеност“ и настойчива обособеност от обичайните слова, — именно той позволява на твореца по-активно и по-рязко да обърне общественото внимание върху онова дълбоко лично, за което прозата се оказва по-несвободна и разсеяна, и същевременно да извиси чрез поезията съкровеното до съдържание, достойно за общественото внимание. При това с напомнянето, че в поезията отрицанието трябва да се приема като 13 утвърждаване на нещо друго, близко до изящната словесност. но различно от нея, по-високо от нея..