Резюме
Като изключим няколко по-големи и ня колко фрагментарни (при това що-годе прием ливи!) публикации, през последните чети ринадесет години нашата наука неизменно оставаше длъжница на модерното изкуство, на неговата проблематика. С книгата „Естетика на модерното изку ство" на Димитър Аврамов не просто се за пълва една празнина", както гласи обичай ният израз, но се и разкрива истината за поучителната трагедия на модерното изкуство. В такъв смисъл, перифразирайки Хегеловата оценка за Кантовото определение на прекрас ното, без ни най-малко опасения от преуве личаване, можем да кажем, че „Естетика на модерного изкуство“ еразумна дума в нашата наука по отношение на един явно безплоден в теорията си, но доказано интересен в практиката си естетически феномен. За разлика от мнозина непоследователни дори в своята, общо взето, последователна повърхностност автори, които изпитват непоносимо силна интелектуална перисталтика още при споменаването на понятието модерно изкуство", Д. Аврамов тръгва търпеливо от корените на „голямото зло“, проследява неговото във висша степен сложно и противоречиво развитие, за да стигне чак до годините на неговия апогей, до изследване причините за неговото триумфиращо шествие из залите на най-известните световни галерии и музеи. На базата на голямо количество „суров" материал - архиви, картини, научни пуб ликации, мемоари и пр. - Аврамов съумява успешно да докаже подчертано опозиционния характер на тезата „изкуство за изкуството по отношение на буржоазното общество - дълбоко чуждо, по известните думи на Маркс, на всяка поезия, на всяко изкуство. От тази богата книга става ясно и за найпримитивно мислещите умове, които с наивен възторг на откриватели-домоседи спекулират с термините „модерно изкуство“, „изкуство за изкуството“ и „модернизъм" и пр., че тео рията „изкуство за изкуството" е в същност астрономически далеч от предписваните и подозрителни симпатии към буржоазията; става достатъчно ясно, че тая теория не е при умица на буржоазните апологети, а една безкрайно комплицирана и в известен смисъл - неотменима тенденция в развитието на изкуството при капитализма; че „изкуство за изкуството не е реакция на буржоазията срещу народа и неговите творци, а обратно - реакция на излезлите от народа творци, насочена срещу буржоазното рутинерство, самодоволство, баналност, липса на вкус. В книгата на Аврамов е изяснена както ролята на прогресивните художници - начинате ли на нови изразни средства и възможности, така и атрибутивната враждебност на буржоазните интереси и буржоазната духовна ограниченост към всеки порив на свободното или политически неизгодно ангажирано изкуство. Драматичната съдба на модерното изкуство Тъкмо и затова е драматична, защото в стре межа си да се дистанцира от буржоазния сладникав вкус, от умъртвяващите изисквания на силните на деня, от ненавистното общество на преяждащите, то страда, лута се, греши, увлича се в най-безплодни експерименти - за да стигне накрая до своето самоизчерпва не, до самоотрицанието си, до окончателната си и безвъзвратна гибел. И когато художни ците-бунтари (нека не се забрави пасивността на техния „бунт") вече гинат от отчаяние, глад, мизерия и самота, буржоазните „ценители" някак отведнъж ги забелязват, почват да ги хвалят, да купуват произведенията им, да спекулират с изкуството им, да трупат капитали от трагедията им... „Противно е да видиш велики хора, почитани от фарисеи!" - бе забелязал някога Ницше. И наистина - каква по-жестока участ - хулените, отхвърляните, презираните творци попадат един ден в любвеобилните обятия на закъснели меце нати, на лицемерни еснафи, на естетствува щи сноби! И колко жалко, ако теоретикът-марксист няма поглед и сърце за всичко това, ако той се надява, че ще може да отмени присъдата на една историческа несправедливост, служейки си с. . . друга такава! Логичен и убедителен, мъдър и спокоен, авторът съумява да постави нещата на законните им места, да създаде книга, в която вси чко е подчинено на една цел, където маловажният аргумент съжителствува с важния авторски контрааргумент, където въздаването на справедливост е колкото научен, толкова и личен морален дълг. Воден от верния си усет и от голямата си ерудиция, авторът успя ва да защити своя основен тезис, а именно: „Модерното изкуство, разгледано в рамките на неговата класическа история, е изкуство на бунта, на опозицията, на протеста" (стр. 429). Той успява да докаже състоятелността и правомерността и на друг един извод, на пръв поглед като че ли недопустим от марксическа гледна точка - всеки елементарен паралел между наука и изкуство, между философия и литература и т. н. довежда до гру би теоретически грешки и недоразумения. Тук естествено ни най-малко не става дума за някаква тотална автономия на изкуството от философията, от науката изобщо. Всяко абсолютизиране - твърди авторът - на врежда тежко на науката, докато в изкуството нещата стоят твърде по-различно: там всяко нарушаване „хармонията" между логично и нелогично, между сетивно и рационално и т. н. не само че не вреди на изкуството, но в известен смисъл е даже неизчерпаем резерв за... неговото обновление.