модерното

Тази статия е замислена и написана като продължение на една друга, която авторът публикува миналата година (сп. Литературна мисъл, кн. 6), под заглавие „Произход и същност на теорията „изкуство за изкуството". Както там, така и тук авторът се опитва да изследва съответните явления от историческо гледище, което, като държи сметка за конкретните условия на тяхната поява и развой, се стреми да проникне в тяхната сложна и противоречива същност, да анализира борбата на положителните и отрицателните тенденции в тях и фаталния край на тази борба, в която, по силата на цял комплекс обществени причини, надделява разрушителното начало. Тъкмо тук, в естетиката и изкуството на индивидуализма, читателят ще види (ако, разбира се, авторът е смогнал да го докаже), че както в действията на единичното човешко поведение, така и в по-широките обществени и културни прояви, субективно честното намерение нерядко довежда до обективно вредни резултати, или по-точно, че стре межът към свобода на личния израз в художественото творчество е само тогава положителна величина, когато се ръководи от съзнанието за общественото служене, когато се обуздава от принципите на социалната дисциплина.

Като изключим няколко по-големи и ня колко фрагментарни (при това що-годе прием ливи!) публикации, през последните чети ринадесет години нашата наука неизменно оставаше длъжница на модерното изкуство, на неговата проблематика. С книгата „Естетика на модерното изку ство" на Димитър Аврамов не просто се за пълва една празнина", както гласи обичай ният израз, но се и разкрива истината за поучителната трагедия на модерното изкуство. В такъв смисъл, перифразирайки Хегеловата оценка за Кантовото определение на прекрас ното, без ни най-малко опасения от преуве личаване, можем да кажем, че „Естетика на модерного изкуство“ еразумна дума в нашата наука по отношение на един явно безплоден в теорията си, но доказано интересен в практиката си естетически феномен. За разлика от мнозина непоследователни дори в своята, общо взето, последователна повърхностност автори, които изпитват непоносимо силна интелектуална перисталтика още при споменаването на понятието модерно изкуство", Д. Аврамов тръгва търпеливо от корените на „голямото зло“, проследява неговото във висша степен сложно и противоречиво развитие, за да стигне чак до годините на неговия апогей, до изследване причините за неговото триумфиращо шествие из залите на най-известните световни галерии и музеи. На базата на голямо количество „суров" материал - архиви, картини, научни пуб ликации, мемоари и пр. - Аврамов съумява успешно да докаже подчертано опозиционния характер на тезата „изкуство за изкуството по отношение на буржоазното общество - дълбоко чуждо, по известните думи на Маркс, на всяка поезия, на всяко изкуство. От тази богата книга става ясно и за найпримитивно мислещите умове, които с наивен възторг на откриватели-домоседи спекулират с термините „модерно изкуство“, „изкуство за изкуството“ и „модернизъм" и пр., че тео рията „изкуство за изкуството" е в същност астрономически далеч от предписваните и подозрителни симпатии към буржоазията; става достатъчно ясно, че тая теория не е при умица на буржоазните апологети, а една безкрайно комплицирана и в известен смисъл - неотменима тенденция в развитието на изкуството при капитализма; че „изкуство за изкуството не е реакция на буржоазията срещу народа и неговите творци, а обратно - реакция на излезлите от народа творци, насочена срещу буржоазното рутинерство, самодоволство, баналност, липса на вкус. В книгата на Аврамов е изяснена както ролята на прогресивните художници - начинате ли на нови изразни средства и възможности, така и атрибутивната враждебност на буржоазните интереси и буржоазната духовна ограниченост към всеки порив на свободното или политически неизгодно ангажирано изкуство. Драматичната съдба на модерното изкуство Тъкмо и затова е драматична, защото в стре межа си да се дистанцира от буржоазния сладникав вкус, от умъртвяващите изисквания на силните на деня, от ненавистното общество на преяждащите, то страда, лута се, греши, увлича се в най-безплодни експерименти - за да стигне накрая до своето самоизчерпва не, до самоотрицанието си, до окончателната си и безвъзвратна гибел. И когато художни ците-бунтари (нека не се забрави пасивността на техния „бунт") вече гинат от отчаяние, глад, мизерия и самота, буржоазните „ценители" някак отведнъж ги забелязват, почват да ги хвалят, да купуват произведенията им, да спекулират с изкуството им, да трупат капитали от трагедията им... „Противно е да видиш велики хора, почитани от фарисеи!" - бе забелязал някога Ницше. И наистина - каква по-жестока участ - хулените, отхвърляните, презираните творци попадат един ден в любвеобилните обятия на закъснели меце нати, на лицемерни еснафи, на естетствува щи сноби! И колко жалко, ако теоретикът-марксист няма поглед и сърце за всичко това, ако той се надява, че ще може да отмени присъдата на една историческа несправедливост, служейки си с. . . друга такава! Логичен и убедителен, мъдър и спокоен, авторът съумява да постави нещата на законните им места, да създаде книга, в която вси чко е подчинено на една цел, където маловажният аргумент съжителствува с важния авторски контрааргумент, където въздаването на справедливост е колкото научен, толкова и личен морален дълг. Воден от верния си усет и от голямата си ерудиция, авторът успя ва да защити своя основен тезис, а именно: „Модерното изкуство, разгледано в рамките на неговата класическа история, е изкуство на бунта, на опозицията, на протеста" (стр. 429). Той успява да докаже състоятелността и правомерността и на друг един извод, на пръв поглед като че ли недопустим от марксическа гледна точка - всеки елементарен паралел между наука и изкуство, между философия и литература и т. н. довежда до гру би теоретически грешки и недоразумения. Тук естествено ни най-малко не става дума за някаква тотална автономия на изкуството от философията, от науката изобщо. Всяко абсолютизиране - твърди авторът - на врежда тежко на науката, докато в изкуството нещата стоят твърде по-различно: там всяко нарушаване „хармонията" между логично и нелогично, между сетивно и рационално и т. н. не само че не вреди на изкуството, но в известен смисъл е даже неизчерпаем резерв за... неговото обновление.

Between 1871 and 1887 Georg Brandes delivered his lectures on "The Main Movements in 19th Century European Literature", where he not only launched the notion "the break of modernity" as the primary task of Scandinavian men of letters, but also stirred the cultures of Denmark, Norway and Sweden, pushing them towards a greater polemicity, topical problems, an increasingly categorical departure from the Romantic legacy and a greater proximity to the spiritual and aesthetic movements in Europe, for the overcoming of the provincial reticence and isolation. The Scandinavian literatures were permeated by new European tendencies, while the notion of loneliness broadened its meaning and became a key concept for the spirit of the time. The study analyses the basic types of loneliness principally distinguished by the researchers and their specific projection in the Scandinavian North, the changes induced by the various epochs. A special emphasis is laid on the attitude to loneliness - conceived not merely as an emotional state as an idea, an outlook to people and the world, - in the greatest representatives of the "break of modernity" in the region such as Ibsen, Bjornson, Schilan, Lie, Garborg in Norway, Strindberg, Jejerstam, Benediktson-Algren, Hanson - in Sweden, Jakobsen, Bang, Jelerup, Pontopidan in Denmark, almost without exception felt the strong influence of philosopher Kirkegaard, the "spiritual father" of that dynamic literary movement. The pattern from Romanticism through Naturalism to New Romanticism, applied to the personal and artistic development of its exponent, eloquently outlines its basic trends until the early 90s of the 19th century, when Knut Hamsun entered literature to take up in his turn the subject of loneliness, transforming it into a dimension of the increasingly important problem of the interrelation between Man and Nature, of the need for a balance between the biological and the spiritual. With his novels a new type of loner entered 20th century.

Градът като място на модерното в творчеството на Георги Райчев