което

Мисълта, че няма истински литературен историк, който да не е в същото време и критик, не води началото си от вчера и Въпреки това много често е пренебрегвана, оставяна в сянка. Това отношение особено е по вкуса на ония, които обичат да се връщат към „вечния спор - литературната критика наука ли е, изкуство ли, или тя щастливо обединява тия две духовни човешки дейности. Всъщност литературната история не познава и не признава разделянето на теоретика от историка - става дума за историка-творец и критика-творец - всеки от тях в различни аспекти върши едно и също: естетически преценява произведенията на словесното изкуство; единият борави предимно с произведения от настоящето, другият е ориентиран към миналото. Друг е въпросът доколко и как всеки постига това. Прекрасен, извънредно полезен пример в Това отношение представя литературното наследство на професор д-р Иван Д. Шишманов. Запознавайки се с това наследство, нашият съвременник навлиза в един идеен свят, дето истинското служене на науката по необикновен начин се съчетава с активна обществена дейност - втората е основа за правилното протичане на първата. Иван Шишманов еднакво е оригинален и значим и като изследвач на Възраждането, и като фолклорист, и като историк на западноевропейските литератури, и като критик. Може би за това спомага обстоятелството, че у него натрупването на разностранни и богати знания става върху основата на самобитен, роден талант на литератор. Ето защо издаването на литературно-критичен очерк за тоя наш голям учен в „Български писател" трябва да се отбележи като твърде навременно и полезно.

За социалистическия реализъм - най-младото и най-перспективното изкуство на ХХ век — са публикувани стотици монографии, тематични сборници и статии у нас, в СССР и ГДР, които привеждат убедителни доказателства за художествено-естетическото богатство на този метод, изследват генезиса му, етапите на развитие в отделните национални литератури, сочат върховите постижения. Напоследък все по-широк става кръгът от учени, които се съсре доточават върху проблемите на поетиката на социалистическия реализъм. В същото време атаките на нашите идеологически противници стават все поостри и неприкрити. за Без да засягам направеното в областта на теорията и практиката на социа листическия реализъм от неговите класици Максим Горки и Анатолий Луначарски, от някои наши ветерани на социалистическата мисъл като Георги Бакалов и Тодор Павлов, които също оставят ценни разсъждения за природата на социалистическото изкуство, за особеностите на новия герой-пролетарий, партийността като сърцевина на метода на новия реализъм, смятам за оправдано отново да се върнем назад във времето, когато самият термин още не е изобретен - едни говорят за ново изкуство", други за „нов реализъм" и т. н. Струва ми се, че това връщане е твърде необходимо днес. Първо, всяка нова епоха идва със своя терминология, своя квалификация на главните икономически, политически и духовни ценности, явления и процеси. Всяка нова ква- лификация обективно отразява „смяната на знамената", носи отпечатька на скрита и явна полемика между поколенията, между старото" и новото, исторически неизбежното. Второ, знаем, че Димитър Благоев - нашият пръв тео ретик и стратег на културната политика на БКП, който не познаваше есте тическите текстове на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, преди В. И. Ленин, своите теоретически и критически статии върху литературата и изкуството от края на миналия век, утвърди три основни идеи, три ръководни принципа