Горанов

Винаги ме е удивлявало онова почти невероятно равнодушие, с което обикновено се подминават много от литературните факти у нас. Появяват се неизвестни име на, излизат нови книги, поставят се въп роси, а периодичните издания често не само не пишат за тях, а дори не ги и отбе лязват. И това важи не само за преводната литература, неизвестно защо неудостоявана с никакво внимание, а и за немалко работи на български писатели, които са свързани жизнено с развоя на нашето художествено слово. Ето защо, без да съм се примирил, аз вече съм свикнал с тази практика и не се учудвам, че една критическа книга като „Четирма белетристи" от Симеон Султанов, която по служебно задължение трябваше да редактирам, близо година и половина след излизането и остава неотбелязана от литературния печат. Обърнете внимание обаче: казвам неотбелязана, но не незабелязана от читателите, което евече друго. Подчертавам това, защото знам положително, че Въпреки проявеното незачитане към нея, тази книга направи впечатление на всички, които се интересуват от литературна критика и беше приета много добре. И ако Днес се връщам към нея, правя го не толкова за да запълня някакъв пропуск в съзнанието на читателя, а повече поради друга по-важна причина - да отбележа някои положения, които имат принципно естество и дават повод за размисъл. Преди всичко всеки, който зачете Четирма белетристи", ще се съгласи, че това еедна цялостна книга - една книга с физиономия. Известно е, че по начало националната Литература се създава в периодичния печат и се утвърждава чрез него. И това важи не само за малките видове, не само за онова, което е заченато от злобата на деня, а много често и за големите литературни произведения, които оставят трайна диря след себе си, Ето защо за повечето Книги можем да кажем, че се раждат два пъти - веднъж върху страниците на списания и вестници, нерядко в резул тат на една поръка, и втори път обединени от едно заглавие в една обща корица. Тъй като обаче човек може да събере не само онова, което е замислено и осъще ствено като цяло, а и онова, което е плод на случая, при това второ раждане често се изпада в увлечения и се стига до нежелан автоматизъм. В резултат на това се появяват книги, които съдържат разнородни творби, трудно обединими не само по обем, по предмет и по значение, а дори и по жанров белег. И тази неприемлива практика, разбира се, засегна и литературната критика: и тук се наблюдава стремеж да се поднесе на читателя всичко, което авторът е написал - дори литературните бележки по всекидневниците и изказванията по събрания. Така през последните години у нас се появиха немалко обемисти сборници със статии, които са съставени по твърде механически начин и покрай значителното, което заслужава внимание, съдържат и такива неща, които нямат никаква литературна стойност. Затова толкова по-силно впечатление направи Симеон Султанов с усилията си да се отклони от една практика, която понякога изглеж да непреодолима, и да поднесе на читателите под едно общо заглавие четири еднородни монографически очерка върху четирима видни представители на бъл гарския разказ: Г. П. Стаматов, "Георги Райчев, Ангел Каралийчев и Илия Волен. По този начин той се представи с една първа книга (ако не смятаме отделно издадената студия за Ангел Каралийчев), с каквато не се е представял през послед ните години нито един млад критик - с една книга, която не съдържа нищо слу чайно, нищо непромислено и говори за такива литературни изисквания, които са обикновено първият признак за настъп-- ваща творческа зрялост.

Изкуството като особен вид духовно-практическа дейност винаги е участвувало в изменението на социално-историческата действителност. Особено нарасна ролята на изкуството днес, в условията на остра борба между две непримирими идеологии. Изкуството, дори и когато съзнателно бяга от действителността, не само че не остава чуждо (по обективен патос) на основните идейнополитически проблеми на съвременността, но често се явява средище за стълкновението им. Ето защо се засилва и идеологическият интерес към художествените явления. Нараства и ролята на науката за изкуството - естетиката. Марксическата естетика се развива в остра борба с буржоазната естетика. Но в тази борба тя изгражда и собствени позитивни понятия, защото само с критика на негативното (колкото и аргументирана да етя) не може да се изгради стройна научна система. Подобна задача си поставя Кръ стьо Горанов в книгата си „Изкуството като процес" - в борба с идеалистическите схващания за изкуството да развие и обогати осстарото. Горанов открито и недвусмислено разкрива своите позиции, аргументирано обо - сновава необходимостта от непрестанно обновление на научните методи, както и необходимостта от борбата срещу закостенелостта и самодоволството. новните понятия на марксическата естетика. Оттук логически следва и другата сложна задача на автора. При цялата яснота на основните идеологически позиции по различни (и при това не незначителни) проблеми съществуват дискусионни положения и в самата марксическа естетика. В нейния богат възходящ процес все още си дават среща догматизмът и творческото търсене, новото и Втората част на книгата - Историческият живот на изкуството" - представлява сполучлив опит на автора на преосмисли и затвърди основите на една съвременна марксическа социология на изкуството. Така той на дело дава отговор на схоластичните спорове за резонността на тази самостоятелна наука, доказвайки, че нейната област е неразорана научна целина, нуждаеща се найвече от упорита работа. Дори набелязването на основните проблеми, свързани с авторовата задача, говори за творческа дързост и амбициозност. Книгата засяга големи по значимост и обем проблеми, осветляването на който и да е от тях изисква отделна монография. Но целта на автора не е да реши всички проблеми, а преди всичко да им даде вярна постановка, да открие перспективни пътища за преодоляването им. Сам Горанов пише, че смисълът на кни гата е да се очертаят примамливи пътища на мисълта, които обаче могат да бъдат изминати само със задружни колективни усилия". Това, че авторът не се домогва до стройна естетическа система, никак не намалява науч ното и особено методологическото значение на труда му. Без да отричаме многото приносни моменти от книгата, най-ценен за нас е убедително проведеният диалектически, непредубеден и творчески подход на автора към проблемите на изкуството. Неговото разкрепостено мислене му позволява да открие рационалното и в своите опоненти, дори в идеологическите си противници. Достойнство на полемиката му е, че не е афек тирана и преднамерена, а научна и добросъ вестна. Горанов се ръководи единствено от стремежа към обективност и истинност. Тези качества му позволяват да обхваща явленията в цялата им сложност и многостранност, предпазват го от пристрастни, прибързани или наивни решения. на Горанов Основно понятие в естетиката е художественият образ". Но това понятие няма нищо общо с опростеното му и сте снено разбиране от съзерцателната и описателна естетика. От частен момент в тази естетика авторът преосмисля и обогатява понятието, доказвайки, че художественият образ е съсредоточие на основните есте тически проблеми: „Да се каже всичко за художествения образ значи да се каже по същество всичко за изкуството. Художе ственият образ за Горанов не е компонент или адекват на творбата, а творбата според концепцията му се явява само един от компонентите на художествения образ.

Понякога един дребен факт или дори случайно позоваване ни предоставят посигурен „ключ" към цялостното виждане на едно изследване, отколкото целият системен и последователен подход, с който се домогваме да проникнем в неговата вътрешна логика. Разбира се, необхо димо е и чувство за мяра, такъв момент от психологията на изследването и творчеството да не бъде издигнат в абсолют, което би ни хвърлило в безплодните крайности на акцидентализма. Впрочем едва ли ще бъде правомерно да придавам поголяма обобщителност на позоваването, което имам пред вид: на стр. 117 в книгата, към която са адресирани тези редове, Кр. Горанов ни подсеща за съществуващото в теорията на информацията правило, че „най-голяма информация носи изречение, което по смисловото си съдържа ние е единствено". Няма да се спираме на аналогията, която прави авторът между това правило и оригиналността на художествения образ, но няма и да скрием, че този пункт в неговото изложение провокира в нас един изкусителен въпрос: каква би била нашата оценка на разглеж даната книга, ако я преценяваме с критерия на това правило? Несъмнено, както всяко правило, и това има граници на интерпретивна и оценяваща мощ. Самият автор основателно изтъква, че информацията за съвременната наука е все още количествена величина (въпреки опитите напоследък тя да бъде разработена и в качествен аспект). Разглежданото правило е валидно за един дискретен информационен поток от съобщения (изречения), в който величината на информацията на всяко поредно съобщение (и нейното качество) не зависи от информацията на предхождащото го. В противен случай съобщенията за промените в резултата от един футболен мач, чието предаване слушаме по радиото, ще бъдат по-богати на информация от онези далече не „единствени изречения“, пре зентиращи съжденията в едно строго научно изложение.