процес

Разговорите с Камен Зидаров за творческия процес обхванаха пет срещи, пр вата на 20 март 1960 г. и последната на 9 април с. г. в дома му на ул. „Васил Колари № 35. Една будна творческа личност, много жизнерадостна, заразяваща с искр остроумие, разкриваше пред мен вътрешното си богатство. Камен Зидаров разказва за всичко с удивителна лекота. Потокът на речта цветист, изпъстрен с духовитости. Може да говори почти без паузи по цял час. В време на беседите не личи никакво външно напрежение и усилие. Едва в кра разговора малко припрените движения на ръцете му издават умората. Естествен оживление постихва, без да изчезне съвсем. В такива минути на умора Зидаров ста извънредно забавен. Той може да занимава гости, да скача от тема на тема, да р казва анекдоти, да се смее заразително и да участвува във всякакви разговори, освя може би, за творческия процес... И това е изглежда една от формите му на почина Голямата дисциплина и любовта на Зидаров към реда проличаха при всич етапи на анкетата. Още в самото начало той заяви, че работата ще ни отнеме чети или най-много пет срещи. Характерът на материята, която щеше да ни занимава, е п своеобразно разтеглив и аз естествено се усъмних, че определеното време ще бъде статъчно. Но много скоро разбрах колко неоснователни са били опасенията на Камен Зидаров улавя въпросите веднага и с голяма добросъвестност ги изчер Мъчи се да си спомни всички интересни подробности, които се отнасят до выпла нето на драмите му, но никога не затъва в излишни неща, не се отклонява в неу посока. Паметта му е удивително бистра и точна. Драматургът бързо и много карта изяснява същността на проблема, спира се на най-важното и интересното, а след по неусетно, без предисловия, преминава към нова група от въпроси. Особено при бяха тези места от беседата, когато разказът оживяваше под имитаторския тал на Зидаров.

Първи са срещнали неговото име в печата читателите на сп. „Съвре менност“, през есента на 1906 г. Списанието е твърде невзрачно. Гръм кото му название еизбрано навярно да подсеща, че редакторите Ст. Дон чев и Г. Савчев, които днес никой не знае, имат присърце новите ли тературни веяния", т. е. символизма. Тогава вече в съзнанието на някои интелигенти, податливи на литературната мода, декадентството ебелег на съвременност. Но в цикъла „Посвещение" на новия поет Димчо Дебелянов де кадентска „съвременност" не личи. Стихотворенията не са забулени в символистична мъгла, те са ясни, традиционни". „Веянията идат от другаде - от поета, чиято личност изпълва сърцето на юношата с пре клонение - Пенчо Славейков. По това време роденият през 1887 г. Димчо Дебелянов ена де ветнайсет години. Той току-що е завършил първа софийска мъжка гим назия. В гимназията си спечелил име на сърдечен и талантлив младеж Мнозина го обичали - за неговата подкупваща непосредственост, ма кар да е бил склонен и към усамотяване, за прямотата му, за чистия жар, с който е говорел и декламирал. Дълго се помнело едно негово слово за празника на Кирил и Методий. Още по-дълбоко впечатление направил с рецитацията си в „Славянска беседа" на Вазовото стихотворение „Елате ни вижте". Този път той си спечелил вниманието и на самия монарх княз Фердинанд, довтасал на тържественото ученическо утро И нищо чудно. Димчо никак не се смутил от Кобурга. Обърнат към него той смело хвърлил в очите му гневните изобличителни слова на народ ния поет:

Науката за художественото мислене (творческия процес) напоследък все по-настойчиво се занимава с въпросите на естетическото въздействие, естетическите преживявания, естетическата наслада - в един аспект, в който те досега не са разглеждани. За какво става дума?

Новият период, който настъпи в развоя на българската литература след Октомврийската революция и Първата световна война, бележи едновременно продължение, и крах на традициите. Продължена бе донякъде онази индивидуалистична насока, която се утвърди от началото на века. Същевременно открои се перспективата и за нейния крах, за неизбежното и поражение. Зароди се нова пролетарско-революционна литература, която догонваше по-високата скорост и напрежението на текущите обществено-исторически събития. При обстановка на социално-политически и литературни борби индивидуализмът бе принуден да отстоява себе си. Някога заимствувани или току-що създадени у нас индивидуалистични идеи и настроения дифузираха свободно в творчеството и на реалиста Пенчо Славейков, и на писатели символисти като Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов и дори в отделни произведения на Елин Пелин и Йордан Йовков. Това бе израз на развоя на художествената индивидуалност в напредналото вече буржоазно общество и на противопоставянето и на обществото, на стремежа и към духовно освобождаване от неговата опека. Индивидуалистът творец не бива в никакъв случай да се отъждествява със собственика буржоа, който бе себично въвлечен в настървената стихийна конкуренция на буржоазния пазар. Той, индивидуалистът, бе по-особено духовно-културно явление. И все пак индивидуализмът независимо от сложния си характер и настроенията, които отразяваше, довеждаше при последна сметка до затварянето на писателя неговия личен свят. Той се измъчва в своята философска изолираност (П. П. Славейков). Той се вижда като героична и трагична личност, заключена зад прозрачните стени на своята самота (Яворов). Художническата личност страда в своето отчуждено противостоене на масата и на обществото. Тя се B сражава сама с обществото и ражда от себе си своята независимост - въпреки външното си подчинение на условията (Дебелянов). Както и да утвърждаваме ценността на създаденото от писатели като Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Николай Райнов и т.н., не може да не признаем, че индивидуализмът им ги водеще не само към пси хологическо самовглъбяване и философска размисъл, но и към известно откъсване от конфликтите на обществото, към затварянето им в един обособен свят, за да противостоят така на сили, враждебни на духа и културата. При тези обстоятелства вътрешният драматизъм бе неизбежен, а идеята за изкупване на знайна или незнайна вина - едно самонаказание.

Значението на всеки нов славистичен конгрес се определя главно от реалния му принос в изясняването на предварително набелязан кръг от въпроси на езика, литературата, фолклора, културата и историята на славянските народи, разглеждани всякога като основна част на световния културно-исторически процес и в тяхното многостранно взаимодействие с него. В това отношение строго се спазва и следва установена още в началото традиция на приемственост и последователност в тематиката и методологическите принципи на отделните конгреси с оглед на тяхната научна ефективност, на мястото им в развитието на съвременната наука. Само по себе си важно и правомерно, това изискване е предопределило критериите и на организаторите на VII между народен конгрес на славистите във Варшава към основните проблеми и теми, които обединиха усилията на всички негови участници - слависти от славянските и много неславянски страни. И трябва да се подчертае, че благодарение на несъмнено творческия характер на изходните критерии новоопределените теми обхванаха действително актуални по своята същност и недостатъчно изследвани области от духовната и политическата история на славянските народи. За литературознанието, което в общата система на конгреса заема централно място, варшавският славистичен форум предостави възможност да се разгледат и разискват обстойно някои от методологическите въпроси на общото и сравнителното литературознание, типологичните основи и насоки на старите славянски литератури, историческата съдба и социалният идеал на романтизма и социалистическият реализъм в модерните славянски литератури, някои по-специфични за литературната славистика въпроси. Главното, което отличава преобладаващата част от докладите и съобщенията, както и общата методологическа насоченост на конгреса, е в плодотворния стремеж към широка (в определена степен обективна) сравнителна интерпретация на съответните художествени ценности, явления и процеси в славянските литератури поотделно и в тяхната историческа и художествена взаимообусловеност помежду им и с други световни литератури. Вече методологически е невъзможно както подценяването на приноса на славянските литератури в художествената култура на човечеството, така и тяхното изолирано разглеждане в сферата на една национална литература или единствено в общославянския литературен контекст.

Изкуството като особен вид духовно-практическа дейност винаги е участвувало в изменението на социално-историческата действителност. Особено нарасна ролята на изкуството днес, в условията на остра борба между две непримирими идеологии. Изкуството, дори и когато съзнателно бяга от действителността, не само че не остава чуждо (по обективен патос) на основните идейнополитически проблеми на съвременността, но често се явява средище за стълкновението им. Ето защо се засилва и идеологическият интерес към художествените явления. Нараства и ролята на науката за изкуството - естетиката. Марксическата естетика се развива в остра борба с буржоазната естетика. Но в тази борба тя изгражда и собствени позитивни понятия, защото само с критика на негативното (колкото и аргументирана да етя) не може да се изгради стройна научна система. Подобна задача си поставя Кръ стьо Горанов в книгата си „Изкуството като процес" - в борба с идеалистическите схващания за изкуството да развие и обогати осстарото. Горанов открито и недвусмислено разкрива своите позиции, аргументирано обо - сновава необходимостта от непрестанно обновление на научните методи, както и необходимостта от борбата срещу закостенелостта и самодоволството. новните понятия на марксическата естетика. Оттук логически следва и другата сложна задача на автора. При цялата яснота на основните идеологически позиции по различни (и при това не незначителни) проблеми съществуват дискусионни положения и в самата марксическа естетика. В нейния богат възходящ процес все още си дават среща догматизмът и творческото търсене, новото и Втората част на книгата - Историческият живот на изкуството" - представлява сполучлив опит на автора на преосмисли и затвърди основите на една съвременна марксическа социология на изкуството. Така той на дело дава отговор на схоластичните спорове за резонността на тази самостоятелна наука, доказвайки, че нейната област е неразорана научна целина, нуждаеща се найвече от упорита работа. Дори набелязването на основните проблеми, свързани с авторовата задача, говори за творческа дързост и амбициозност. Книгата засяга големи по значимост и обем проблеми, осветляването на който и да е от тях изисква отделна монография. Но целта на автора не е да реши всички проблеми, а преди всичко да им даде вярна постановка, да открие перспективни пътища за преодоляването им. Сам Горанов пише, че смисълът на кни гата е да се очертаят примамливи пътища на мисълта, които обаче могат да бъдат изминати само със задружни колективни усилия". Това, че авторът не се домогва до стройна естетическа система, никак не намалява науч ното и особено методологическото значение на труда му. Без да отричаме многото приносни моменти от книгата, най-ценен за нас е убедително проведеният диалектически, непредубеден и творчески подход на автора към проблемите на изкуството. Неговото разкрепостено мислене му позволява да открие рационалното и в своите опоненти, дори в идеологическите си противници. Достойнство на полемиката му е, че не е афек тирана и преднамерена, а научна и добросъ вестна. Горанов се ръководи единствено от стремежа към обективност и истинност. Тези качества му позволяват да обхваща явленията в цялата им сложност и многостранност, предпазват го от пристрастни, прибързани или наивни решения. на Горанов Основно понятие в естетиката е художественият образ". Но това понятие няма нищо общо с опростеното му и сте снено разбиране от съзерцателната и описателна естетика. От частен момент в тази естетика авторът преосмисля и обогатява понятието, доказвайки, че художественият образ е съсредоточие на основните есте тически проблеми: „Да се каже всичко за художествения образ значи да се каже по същество всичко за изкуството. Художе ственият образ за Горанов не е компонент или адекват на творбата, а творбата според концепцията му се явява само един от компонентите на художествения образ.

Как е писал Никола Вапцаров стиховете си, които са обикновени като природата и непостижими като нея? Живец от сърцето си ли е вплел поетът в песенната им тъкан, та ни тревожат и вълнуват така силно и неотразимо? Защо възприемаме обаятелната му личност винаги в неразривно единство с неговото творчество? И как Вапцаров извърши онова превъплътяване в бъдещето, което го прави изразител на днешни и бъдни стремления? Въпросите могат да продължат дълго, защото се отнасят до една обширна и недостатъчно разработена тема. Точните и аргументирани отговори безспорно биха допринесли за изясняването на много страни от творчеството на Вапцаров, между които не на последно място е „Творческият процес у поета". В последните години литературната наука и критика бележат сериозни постижения в изследването на своеобразната идейно-художествена система на Вапцаровата поезия. Налице са стотици статии, очерци и доклади, научни съоб щения и монографии. В тези т. нар. професионални изследвания е събран и обобщен огромен фактически материал, на основата на който са направени ценни разработки по отношение на идейността и художествеността като концепция у Вапцаров. Проследен е, макар и недостатъчно пълно, творческият път на поета, анализирани са неговият творчески метод, стил и език. В тези разработки обаче не се разглежда художественото мислене на Вапцаров като отделна проблема и не се разкриват своеобразните елементи и закономерности на творческия му процес. Да се раздипли цялостният творчески процес и открият тайните на художе ственото майсторство на Вапцаров това е несъмнено трудна и не докрай осъще ствима задача. Тя предполага разкриването не само на характерностите и закономерностите на Вапцаровата поезия, задача сама по себе си огромна, но и обяс нението на нейната специфика - действително прозрение в процеса на изграждане на поетическата му система. Естествено е художествените постижения на Вапцаров да се разглеждат не само като индивидуална блестяща проява, но и да се свързват със закономерните изисквания и достижения на българската пролетарска поезия, а така също с достиженията на световната пролетарска поезия. Сравнително-историческият метод дава възможност да се отсени самобитността на твореца и неговият свят върху фона на традицията и художествените достижения на писателите съвременници. Разбира се, адекватно научно-теоретично обяснение на природата на литературното изкуство и сложността на творческия процес са възможни само въз основа на диалектическия методологически принцип на марксистко-ленинската естетика, изходно начало в която еопределението на предмета и ролята на литературата като сложен процес на отразяване и творческо моделиране на действителността.

Цяло столетие вече ни дели от драматично-величавата априлска епопея и тя продължава с все по-голяма сила да привлича и задържа погледите на учени и писатели, на историци и социолози, на философи и психолози, на всички, които искат да разгадаят и разберат нейната многостранна същност върху основата на многостранните процеси на времето, на по-нататъшната съдба на бъл гарската народност. Логически епилог на дълголетните борби за „правда и свобода", Априлското въстание от 1876 г. се явява синтез на най-съкровеното в усилията на българина за народностно утвърждаване и национална самостойност, за социално и културно възмогване. То ни предлага неизброими и незаменими свидетелства, за да опознаем по-цялостно обществено-историческото и духовното битие на българския народ, да вникнем в неговата психология и нравствен свят. Всестранното му изучаване и осветляване ни кара да обръщаме поглед на много и различни страни, да държим сметка за конкретно-историческо и жизнено непреходно, за национално и регионално, за общочовешко и индивидуално, за съдбовно и временно - намерили своеобразен синтез и изява. От какъвто и аспект да разглеждаме това историческо събитие, от какъвто и ъгъл да пристъпваме към него, с оглед на каквито и задачи да отправяме поглед към ония епични априлски дни, неизбежно пред нас се изправя неумолимият въпрос - как стана възможно поробеният близо от пет века народ, превърнат в безправна „рая", жестоко експлоатиран от всевъзможните турски чиновници, от гръцките попове и владици, да излезе на открита безкомпромисна въоръжена борба срещу всесилната Отоманска империя? Как се дойде до такава мощна революционна организация, която разтърси основите на огромната феодална турска държава, държаща в покорство толкова много народи? Кои бяха силите и при какви условия те укрепваха, черпеха воля и вяра, за да въстанат и развеят знамето, на което бяха извезани заветните думи свобода или смърт"? Кое бе онова, което накара довчерашните селяни и занаятчии, дребни търговци и народни интелигенти да покажат такива чудеса от храброст и самопожертвователност, за да извикат учудването и на европейския свят, доказвайки по неумолим начин, че на Балканите живее и се бори една етническа общност, която езряла политически и културно и която иска да поеме съдбините си в свои собствени ръце? Защо именно делото на априлци се оказа така съдбовно за по-нататъшното развитие на българската народност, определи значителна степен насоката и съдържанието на цялостния национален обществен и духовен живот?

Литературно-изследователската работа е колкото благородна, толкова и неблагодарна. Да живееш сред книгите, без да се тревожиш от проблемите на съвременността, еневъз можно. През 1974 г. Издателството на БАН издаде сборника „Литературен процес и художестве но творчество", посветен на 60-годишнината на акад. Пантелей Зарев. Но ако отбелязването на един юбилей представлява опит да се направи цялостна оценка на дадено творчество, то съвсем не означава, че творецът в най-скоро време няма да ни изненада с нещо Ново. Няма нищо академично, в обичайния смисъл на думата, във факта, че Пантелей Зарев и като критик, и като литературовед, нито за момент не престава да участвува найактивно в обществения и културния живот на нашето общество. Едва ли можем да си го представим затворен задълго в неговия ка- бинет, изолирал се от света. Твърде често той печата рецензии за новоизлезли книги или статии по литературни и обществени проблеми, които очевидно го вълнуват. Такова активно творческо поведение ангажира и възпитава. Неговата дейност на литературовед е образец на съвременно отношение в изследване проблемите на литературата. В книгата си „НаРодопсихология и литература" (1970) например Пантелей Зарев разработва такива важни въпроси като национална съдба“, „национален характер“ и „национална поетика", които имат водещо значение при изследване творчеството на даден писател. Особено интересни са различните аспекти на стила" във втората част на същата книга, които П. Зарев разглежда като важни компоненти, за езиково-текстовата изразителност и изобразителност" в творчеството на писателя. В сборника „Литературен процес и художествено творчество" са включени разнообразни студии, в които се изследват особе ностите на творчеството на някои наши писатели, проблеми на общия литературноисторически процес, или теоретични въпроси на литературознанието. След обстойната сту дия на Георги Димов „Една богата и плодотворна литературоведска дейност“, в която авторът се е постарал да представи възможно най-пълно многостранното дело на акад. Пантелей Зарев, в сборника с интерес четем Студиите на наши изтъкнати учени и наред с тях изследванията на по-млади автори. Проблемите, които са поставени в отдел ните студии, са свързани с творчеството на писателя и с развоя на литературния процес. Това са теми, които отдавна занимават изследователите и свидетелствуват не само за техните предпочитания, но и за отговорното им отношение към науката, за стремежа им да насочат своите усилия към проучване на значителното, на художествено-ценното в нашата и световната литература. Цялостното дело на акад. Пантелей Зарев е продиктувано именно от тези благородни стремежи. В студията на Георги Димов неведнъж се подчертават аспирациите на П. Зарев да види повече страни на сложния историко-литературен процес". Авторът се спира по-обстойно на значителните трудове на Пантелей Зарев, които показват неговите многостранни интереси. След като прави оценка на книгите „Стил и художественост (1958) и „Класика и съвременност" (1960). най-значителен дял от студията си Георги Димов посвещава, разбира се, на многотомното произведение „Панорама на бъл гарската литература" (т. І, 1966; т. II, 1967; т. III, 1971; т. IV, 1973), което според автора има обобщителен характер за изминатия от литературоведа Пантелей Зарев път. Както Георги Димов, така и Соня Баева в краткия предговор към студията си акцентува особено върху новия подход на П. Зарев, върху неговия своеобразен метод на изследване. Соня Баева пише: „В своето най-зряло произведение „Панорама на българската литература" П. Зарев изхожда от определен аспект за литературата и този аспект, в който я вижда и оценява, е многостранен, многопластов, най-важното - съвременен. Изминаха вече седем години, откакто излезе първият том, и смело може да се каже, че издържа проверката на вре мето. Това е нов по постройка, стил и проблеми научен труд за българската литература. Действително „Панорама на българскат Литература" най-цялостно представи Пант лей Зарев като оригинален и задълбочен и 141 следовател. Тя окуражи нашето самочув ствие с това, че нейният автор съумя да разкрие процесите на нашата литература в контекста на световната. Литературно-историческите прегледи, които П. Зарев прави на десетилетията, се извеждат от нашия исторически живот, разкрива се националната самобитност на българската литература. Пантелей Зарев е от малцината литературоведи, които успяват така пълно да разтълкуват странния, трудно достъпен свят на писателите, да открият нюансите в характера на тяхното творчество.

Сборникът, който е предмет на нашето внимание, съдържа материали от третата творческа среща, състояла се през май 1973 г. в София между сътрудници на Института за световна литература „Максим Горки" при Академията на науките на СССР и Института за литература при Българската академия на науките. Първото впечатление, което този съвместен труд поражда, не само потвърж дава мисълта за единството и идейно-есте тическото единомислие между съветските и българските литературоведи по основните проблеми на нашата съвременност“, която изказва в уводните си думи към сборника Стойко Божков, а и същевременно ни убеж1 Предишните две срещи третираха те мите „Октомври и развитието на българската Литература“ и „Формиране и развитие на социалистическата култура в България". Еднойменните сборници с материали от тези срещи излязоха съответно през 1967 и 1971 г. дава, че пред нас е документ за голямата научна резултатност на тази творческа среща. Безспорно марксистко-ленинската фило софия е общата методологическа основа на естетиката и литературознанието. Науката, в това число и науката за литературата, не може да не проявява интерес към себе си, към своето състояние и перспективи за развитие. Нещо повече, изхождайки от вътрешната логика ( и йерархия на проблематиката) на науката, съвсем основателно бихме потърсили в един научен разговор за идейнохудожествените особености на съвременния литературен процес проблема за литературознанието. И наистина на съвременното съ стояние на науката за литературата, на нейната същност и структура, на методологическите й принципи и философския и базис, на конкретните и постижения и непреодолени недъзи се спират много от представените в сборника автори. Специално на този проблем са посветили своя научен интерес четирима български изследователи: Емил Георгиев, Атанас Натев, Васил Колевски и Георги Димов. Емил Геор гиев в „Съвременното литературознание и общият литературен процес" изхожда от убедителната според нас теза, че общият литературен процес се нуждае от наука, която да го изучава цялостно така, както в лингви стиката резултатите от изучаването на отделните езици се обобщават от общото и срав нителното езикознание. От определението, което авторът дава на тази дисциплина, става ясно, че се касае за историко-теоретична наука. Изглежда неубедително твърдението, че такава наука тепърва трябва да се създава, но нейната систематизация и пълна разработка е наистина задача, към чието решаване трябва да бъдат насочени усилията на марксистителитературоведи. Авторът справедливо изтъква: „Изучаването на общия литературен процес е важна задача на съвременното литературознание. То води до дълбоко опознаване както на ли тературното развитие, така и на общото развитие на човечеството. Литературният процес е съставна част на общия процес и подпомага проникването в него, доколкото литературата най-пълно отразява живота и не остава в сферата на историческите схеми, а извежда пред погледа на съвременника образите и жизнените форми на по-далечното и по-близко минало и на съвременността. " По-нататък Е. Георгиев продължава мисълта си за ценните резултати, които дава изучаването на една национална литература във връзка с други литератури както за самата тази литература, така и за литературния процес в цялост. Безспорно това твърдение го вори с езика на научната истина. С известно съжаление трябва само да констатираме, че авторът, който несъмнено има богати наблю дения върху славянските литератури и све товния литературен процес, не е освежил си с някои моменти и обоб- и подкрепил тезата 143 щения, които биха допринесли за по-конкретното очертание профила на обсъжданата от автора литературоведска дисциплина. Стру ва ми се, че към казаното от Е. Георгиев за значението на общото и сравнителното литературознание би могло да се добави, че неговото системно и разгърнато изграждане би дало поплътен теоретически и фактически фон, върху който по-ясно ще изпъкне картината на све товния литературен процес с неговите национални и типологически структури, както и идеологико-теоретическото отражение на този процес в една или друга литературоведска концепция и интерпретация. В този аспект общото литературознание не би могло да разглежда логиката на литературния процес с неговите вътрешни закономерности изолирано от останалите национални и социалноидеологически процеси.

Днес разглеждаме литературното наследство не като поредица от творби, нито като независими едно от друго творчески открития. Интересува ни развитието, пораждането на литературните явления от реалността. Това есте ствено налага да се преосмислят миналите етапи в световния литературен процес. Като се има пред вид, че в античността са изработени възгледи за художе ственост и модели за културно поведение, актуални и до днес, разбираемо е, че от подобно преосмисляне се нуждае особено античното литературно наследство. Това се налага още повече поради естественото предимство, че античната литература има развитие, обемащо петнадесет века. Тя е подчинена на единен културен тонус, дори при оскъдицата на оцелелите паметници предлага оби лие от школи, стилове и критически реакции. Най-лекият и същевременно най-точен начин да се характеризира цялата антична литература е митът. От Омир до Платон тя представлява един вид митотворчество, независимо дали преразказва, преобразува, критикува или класифицира митове. В нея като че ли няма развитие. В гледната точка на това непроцесно състояние, своеобразна синхронност на всички факти в плоскостта на мита, е изразена вътрешната устойчивост на древната гръко-римска литература. Да познаваш митовете означава да бъдеш културен човек - това се отнася за всички епохи на античния културен живот. Така се мисли в Йония в седми век пр. н. е. и в Александрия четири века по-късно. Наистина народните певци - аедите, знаят повече митове, но, както се разбира отмитологическите намеци в „Илиада“ и „Одисея“, аудиторията на Омир е достатъчно образована в това отношение. Да бъдеш елин означава тъкмо това - да се оправяш с Митовете. Натрупването на необозримо количество митически версии с течение на времето налага една нова фигура - специалиста митограф, който класифицира митове, подрежда ги хронологически. Основният културен жест, изразяването посредством митове, се запазва дори в епохата на елинизма, когато се явява върхова литература. Една от странностите на тогавашната поезия за избранници е да се открие рядък митологически мотив, да се намекне за подробност, понятна за малцина. За да уличи своя Трималхион в невежество, Петроний го показва как обърква всеизвестни митологически факти - троянския дървен кон и дървения критски бик например.

След такива сериозни изследвания като „Българската литературна критика през Възраждането“, „Из историята на българската литературна критика и др. новата книга на проф. Георги Димов „Литературна критика и литературен процес" потвърждава - и продължава - трайните интереси на нейния автор към тази малко или спорадично зася гана в литературната ни наука страна от националното литературно развитие - критиката. Проф. Димов е разгледал проблема за мястото, ролята и значението на литературната критика като практика и теория в Двуединната диалектика на националния литературен процес от Освобождението до наши дни. Неговата задача е била да осветли онези възлови моменти от развитието на литературната критика през посочения период, които са показателни за своеобразното присъствие на този литературен жанр като тенденции и фактор в литературния живот на страната; да покаже конкретно-исторически и от съвременни марксистко-ленински позиции как се е формирало взаимно обусловеното влияние на критиката върху художествената страна на литературния процес и обратно. Разбира се, това е една мащабна и трудна задача, която изисква не само детайлно познание върху фактологията, но и умение за дистанциране и пресяване на главното от второстепенното, на значителното от ефи мерното. Като разглежда развоя на критическото мислене и проявите му от Освобождението до съвременността, авторът в същност проследява генезиса и сложния процес на детерминиране на българската литературна критика, нейната исторически формирала се способност да бъде действена страна в литературния процес. Шестте статии, различни по обхват и съдържание, с повече или по-малко подчертан студиен характер, са обединени от идеята за своеобразното развитие на онова възрожденско ядро от народнодемократичен и граждански заряд, преминало през различни фази и перипетии, което характеризира и съ временната ни критика, поела най-добрите традиции на миналото и осъзнала необходи мостта да обогатява своите функции на съд ник, ценител и истински естетически посредник Между художественото творчество и чита телите.

Вземе ли се под внимание слабата романова традиция в България до Втората световна война, то епическата вълна в началото на 50-те години е безспорно един от най-интересните феномени в българското литературно развитие след победата на деветосептемврийската социалистическа революция. За периода 1949- 1956 г. тя е явление от първостепенно значение и характер, определящо до голяма степен профила на тези години. В моето изложение бих искал да залегна някои въпроси повече от методологическо естество, засягащи преди всичко факторите, способствували възникването на епическата вълна, както и взаимоотношението между литературна теория и литературна продукция през разглеждания период. Най-напред две думи за съдържанието на понятието „епическа вълна". При всички разлики в подхода на досегашните изследвания на това явление в България - Тончо Жечев и Боян Ничев го разглеждат в трудовете си предимно във връзка с развитието на българския роман, Симеон Янев го извежда от рамките на отношението лирично начало - епично начало в прозата след Девети септември, а Светлозар Игов го обсъжда на основата на жанровата динамика на цялостния литературен процес от миналия век насам - у всички изследователи се наблюдава тенденцията под „епическа вълна" да не се разбира само едно жанрово явление, свързано с щурма на романа" в началото на 50-те години, а преди всичко времето на изявено доминиране на обективно-епичното като изказ и художествено светоотношение на писателите над субективно-лиричното, един феномен, който, намирайки своя най-ярък израз в разгръщането на българския епически роман, не остава ограничен само върху този жанр и само върху прозата, а засяга и другите литературни родове, цялата литература. Аз не само че се присъединявам към това разбиране, но и смятам, че едно такова по-разширено - засягащо не само жанровото развитие на романа, а и цялата литературна продукция - схващане на понятието епическа вълна" е от принципна важност не само за изясняване на нейната същност, но и за издирване и определяне на факторите, които я обуславят. Явно те не са свързани само с вътрешните закономерности на развитието на българския роман и на българската проза, а са и от характер, засягащ цялото литературно развитие. Такива фактори без съмнение са: 1. Победата на деветосептемврийската революция като акт с огромно историческо значение, с който започва преходът на България от капитализма към соци ализма;

лиянието е от онези термини, които съобразно с развитието на междулитературния процес са претърпели почти всички възможни форми на съществуване - от прекаленото непризнаване до прекалената употреба, от съзнателно заявеното отхвърляне до модната популярност. Затова е уместно да се постави въпросът, какво е способствувало и способствува за неговата жизнеспособност? Дали тя е просто случайност или има своето сериозно научно оправдание? Безспорно тук е оказала съдействие непоследователната системност на литературната история, от което произтича и нейната невзискателност спрямо смисловата функционалност и оперативност на отделните термини. Това е свързано и с незадоволителната разработка на формите и законите на литературния процес, особено в областта на междулитературните отношения. От това непринципно ,, отношение" на литературната история произтича колебанието между задъл жителност и произволност, еднозначност и определеност, точност и неточност в употребата на термина влияние. B Съществуването на определено вербално означение за функцията на дадено понятие предполага възникването и функционирането на понятието в рамките на дадена научна систематика. От това произтича и строго определеното му положение в йерархичната система на понятията. Точно определеното място системата на адекватните понятия прави понятието научно, едновременно с това - гносеологически оперативно и което еособено важно - енергично. При такива условия става инструмент за ново познание в рамките на определена научна дисциплина. Това означава, че то не само фиксира явлението в неговия познат инеизменен вид, но посочва и неговата променливост във връзките с обкръжаващата го среда. Научната оперативност на понятието не се състои във фиксирането на предметността на явлението като познат и неизменен комплекс от качества (свойства), но именно в споменатата относително спорна" способност за означаване. Едната, постоянната, точно фиксирана съставка на тази способност на поня тието, изразяваща закономерността на явлението, заедно с другата, по-малко определената, но за сметка на това гносеологически гъвкава, способствува да разкрие диалектиката на закона и хипотезата в процеса на човешкото познание. Това етази често споменавана научна оперативност, живост и жизненост на понятието, без която не можем да си представим динамичния процес на познание, неотклонното движение напред.