Националният

1. ни не Интересува националният характер, а националният възглед за света, не психологията, а тъй да се каже, гносеологията, националната художе ствена „логика“, начинът на мислене: с каква „координационна мрежа улавя даден народ света и съответно какъв космос (в древния смисъл на думата: като строеж на света, световен ред) се изправя пред неговите очи. Този особен аспект, в който възприема битието даден народ, е именно националният образ на света... Плодовете на историята са както цивилизацията, обща за всички, и която може да се пренася и изгражда, така и културата, която израства. Не може да се изгради дърво. Цивилизацията сближава съвременните народи, културата ги прави различни и в това е заложена, от една страна, възможността за взаимно разбиране, а, от друга, красотата на разнообразието. Разработването на пробле мата за националните образи на света би могла да има пряко практическо значение за взаимното разбиране между народите. В обстановката на непрекъснато разгръщащите се международни контакти дори хора, които изповядват еднаква идеология (различието в класовите позиции тук не дава обяснение), се натъкват на някакъв предел на разбиране. Произнасят се същите думи, формули, а се мислят твърде различни неща - и най-голямата беда е, че това често дори не се подозира. Например когато руският и якутският критик водят диалог за същ ността на съветската литература, русинът, който се опира на многовековната литературна традиция, има зад гърба си Толстой и Достоевски, има пред вид една от многото възникващи исторически литературни епохи, а якутът - писмеността, литературата изобщо: защото в Якутия литературата възниква при съветския строй. За да се приближи максимално мнимото взаимно разбиране към реалното, трябва да се прави корекция в съответствие с национално-историческата система от понятия и стойности, т. е. да се взима пред вид, че представителят на другия народ може да вижда света по-различно от мен. Но как? Какво вижда той в света, което не виждам аз? И от какво зависи то? Ето трудния въпрос. Ако успеем някак да изясним този въпрос, ще разполагаме сякаш с известен коефициент, който ще улеснява контактите между на родите и културите. 2. В общ вид решението на проблемата за националните художествени светогледи и форми е ясно: интернационалното и националното са в единство, обусловено от единството на световния исторически и литературен процес. Но щом се опитаме да определим по-конкретно в какво именно се състои националното своеобразие на дадена литература, веднага ни дебнат ред опасности: а) произволност и незадължителност на съжденията. Тя може да се предот врати с помощта на сравнително-историческия подход; 15 за б) засягане на националните чувства, обикновено много докачливи при опит научно определяне, тоест ограничаване. Тук спасение и обективност на анализа единственото и доброжелателност при предпоставката, че всеки народ вижда битието като цяло и ничие виждане не е нито по-ценно, нито по-малоценно, но всички са неподменими и необходими за човечеството. Може да има различия в историческото равнище на развитието на всяка култура, но не и в нейните възможности.

Цяло столетие вече ни дели от драматично-величавата априлска епопея и тя продължава с все по-голяма сила да привлича и задържа погледите на учени и писатели, на историци и социолози, на философи и психолози, на всички, които искат да разгадаят и разберат нейната многостранна същност върху основата на многостранните процеси на времето, на по-нататъшната съдба на бъл гарската народност. Логически епилог на дълголетните борби за „правда и свобода", Априлското въстание от 1876 г. се явява синтез на най-съкровеното в усилията на българина за народностно утвърждаване и национална самостойност, за социално и културно възмогване. То ни предлага неизброими и незаменими свидетелства, за да опознаем по-цялостно обществено-историческото и духовното битие на българския народ, да вникнем в неговата психология и нравствен свят. Всестранното му изучаване и осветляване ни кара да обръщаме поглед на много и различни страни, да държим сметка за конкретно-историческо и жизнено непреходно, за национално и регионално, за общочовешко и индивидуално, за съдбовно и временно - намерили своеобразен синтез и изява. От какъвто и аспект да разглеждаме това историческо събитие, от какъвто и ъгъл да пристъпваме към него, с оглед на каквито и задачи да отправяме поглед към ония епични априлски дни, неизбежно пред нас се изправя неумолимият въпрос - как стана възможно поробеният близо от пет века народ, превърнат в безправна „рая", жестоко експлоатиран от всевъзможните турски чиновници, от гръцките попове и владици, да излезе на открита безкомпромисна въоръжена борба срещу всесилната Отоманска империя? Как се дойде до такава мощна революционна организация, която разтърси основите на огромната феодална турска държава, държаща в покорство толкова много народи? Кои бяха силите и при какви условия те укрепваха, черпеха воля и вяра, за да въстанат и развеят знамето, на което бяха извезани заветните думи свобода или смърт"? Кое бе онова, което накара довчерашните селяни и занаятчии, дребни търговци и народни интелигенти да покажат такива чудеса от храброст и самопожертвователност, за да извикат учудването и на европейския свят, доказвайки по неумолим начин, че на Балканите живее и се бори една етническа общност, която езряла политически и културно и която иска да поеме съдбините си в свои собствени ръце? Защо именно делото на априлци се оказа така съдбовно за по-нататъшното развитие на българската народност, определи значителна степен насоката и съдържанието на цялостния национален обществен и духовен живот?