художествено

Литературата отразява толкова по-многостранно и дълбоко живота, колкото по-ярки творчески индивидуалности работят в нея - с богат жизнен опит, с проникновен идеен поглед, с неповторим начин на художествено възприемане и изображение. Без творческото с вое образие на отделните автор и е немислимо художественото богат ство на литературата като цяло. Действителността е безкрайно разнообразна. Тя, според израза на Достоевски, е и неочаквана, и фантастична, а понякога дори и невероятна. (Русские писатели о литературном труде. Ленинград, 1955 г., т. III, стр. 151). Струва ми се, че тези думи особено прилягат за нашата съвременна дей ствителност, с чудотворните преобразования, които стават в нея. И какъв дълбок смисъл, каква красота в тази наша жизнена „фантастика“. Стига писателят да умее да вниква в нея.

Литературата за Лев Толстой показва, че всяка епоха е пристъпвала към оценка на неговото творчество със собствен критерий. Това, което за демократично настроения представител на реалистичната литературна мисъл от втората половина на миналия век Н. Н. Страхов е изглеждало в творчеството на Толстой неоспорима ценност, именно то за реакционера декадент Д. Мереж ковски представлява художественото безсилие на великия писател. Не пра вят изключение от тази обща постановка за проучване на творчеството на Л. Толстой и неговите късни произведения. В сравнение обаче с огромната литература, която е посветена на гениалния писател, публикациите върху късното му творчество са малко. Независимо от това те очертават твърде ярко основните тенденции в дореволюционната и следреволюционна руска наука, които с малки изключения се свеждат до отричане на творческите възможности на стария Толстой и художествената значимост на неговите творби - Крайцерова соната“, „Отец Сергий“, „Смъртта на Иван Илич“, „След бала" и др.

Изкуството е специфичен вид познание, което се отличава съществено от всеки друг вид: сетивно, научно (теоретическо и историческо) познание. Някои автори характеризират художественото познание като емоционално, т. е. като познание, формиращо се и развиващо се в емоционалната сфера на субективното отражение на действителността. Според едни от тях естетечес ките чувства с а ми и непосредствено се изявяват като и з точници на известно познание за външния свят и за човека, а според други - в рамките на това специфично субективно явление протича процес на непре къснатото „преливане“, „превръщане“ на емоционалната в познавателна информация. Каквито и да са обаче различията и нюансите, онова, което обединява споменатите възгледи, е тезата за възможността естетическите чувства да играят ролята на самостоятелни познавателни субек - тивни отражения, наравно с възприятията, представите, понятията и съжденията.

Новият период, който настъпи в развоя на българската литература след Октомврийската революция и Първата световна война, бележи едновременно продължение, и крах на традициите. Продължена бе донякъде онази индивидуалистична насока, която се утвърди от началото на века. Същевременно открои се перспективата и за нейния крах, за неизбежното и поражение. Зароди се нова пролетарско-революционна литература, която догонваше по-високата скорост и напрежението на текущите обществено-исторически събития. При обстановка на социално-политически и литературни борби индивидуализмът бе принуден да отстоява себе си. Някога заимствувани или току-що създадени у нас индивидуалистични идеи и настроения дифузираха свободно в творчеството и на реалиста Пенчо Славейков, и на писатели символисти като Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов и дори в отделни произведения на Елин Пелин и Йордан Йовков. Това бе израз на развоя на художествената индивидуалност в напредналото вече буржоазно общество и на противопоставянето и на обществото, на стремежа и към духовно освобождаване от неговата опека. Индивидуалистът творец не бива в никакъв случай да се отъждествява със собственика буржоа, който бе себично въвлечен в настървената стихийна конкуренция на буржоазния пазар. Той, индивидуалистът, бе по-особено духовно-културно явление. И все пак индивидуализмът независимо от сложния си характер и настроенията, които отразяваше, довеждаше при последна сметка до затварянето на писателя неговия личен свят. Той се измъчва в своята философска изолираност (П. П. Славейков). Той се вижда като героична и трагична личност, заключена зад прозрачните стени на своята самота (Яворов). Художническата личност страда в своето отчуждено противостоене на масата и на обществото. Тя се B сражава сама с обществото и ражда от себе си своята независимост - въпреки външното си подчинение на условията (Дебелянов). Както и да утвърждаваме ценността на създаденото от писатели като Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Николай Райнов и т.н., не може да не признаем, че индивидуализмът им ги водеще не само към пси хологическо самовглъбяване и философска размисъл, но и към известно откъсване от конфликтите на обществото, към затварянето им в един обособен свят, за да противостоят така на сили, враждебни на духа и културата. При тези обстоятелства вътрешният драматизъм бе неизбежен, а идеята за изкупване на знайна или незнайна вина - едно самонаказание.

Литературно-изследователската работа е колкото благородна, толкова и неблагодарна. Да живееш сред книгите, без да се тревожиш от проблемите на съвременността, еневъз можно. През 1974 г. Издателството на БАН издаде сборника „Литературен процес и художестве но творчество", посветен на 60-годишнината на акад. Пантелей Зарев. Но ако отбелязването на един юбилей представлява опит да се направи цялостна оценка на дадено творчество, то съвсем не означава, че творецът в най-скоро време няма да ни изненада с нещо Ново. Няма нищо академично, в обичайния смисъл на думата, във факта, че Пантелей Зарев и като критик, и като литературовед, нито за момент не престава да участвува найактивно в обществения и културния живот на нашето общество. Едва ли можем да си го представим затворен задълго в неговия ка- бинет, изолирал се от света. Твърде често той печата рецензии за новоизлезли книги или статии по литературни и обществени проблеми, които очевидно го вълнуват. Такова активно творческо поведение ангажира и възпитава. Неговата дейност на литературовед е образец на съвременно отношение в изследване проблемите на литературата. В книгата си „НаРодопсихология и литература" (1970) например Пантелей Зарев разработва такива важни въпроси като национална съдба“, „национален характер“ и „национална поетика", които имат водещо значение при изследване творчеството на даден писател. Особено интересни са различните аспекти на стила" във втората част на същата книга, които П. Зарев разглежда като важни компоненти, за езиково-текстовата изразителност и изобразителност" в творчеството на писателя. В сборника „Литературен процес и художествено творчество" са включени разнообразни студии, в които се изследват особе ностите на творчеството на някои наши писатели, проблеми на общия литературноисторически процес, или теоретични въпроси на литературознанието. След обстойната сту дия на Георги Димов „Една богата и плодотворна литературоведска дейност“, в която авторът се е постарал да представи възможно най-пълно многостранното дело на акад. Пантелей Зарев, в сборника с интерес четем Студиите на наши изтъкнати учени и наред с тях изследванията на по-млади автори. Проблемите, които са поставени в отдел ните студии, са свързани с творчеството на писателя и с развоя на литературния процес. Това са теми, които отдавна занимават изследователите и свидетелствуват не само за техните предпочитания, но и за отговорното им отношение към науката, за стремежа им да насочат своите усилия към проучване на значителното, на художествено-ценното в нашата и световната литература. Цялостното дело на акад. Пантелей Зарев е продиктувано именно от тези благородни стремежи. В студията на Георги Димов неведнъж се подчертават аспирациите на П. Зарев да види повече страни на сложния историко-литературен процес". Авторът се спира по-обстойно на значителните трудове на Пантелей Зарев, които показват неговите многостранни интереси. След като прави оценка на книгите „Стил и художественост (1958) и „Класика и съвременност" (1960). най-значителен дял от студията си Георги Димов посвещава, разбира се, на многотомното произведение „Панорама на бъл гарската литература" (т. І, 1966; т. II, 1967; т. III, 1971; т. IV, 1973), което според автора има обобщителен характер за изминатия от литературоведа Пантелей Зарев път. Както Георги Димов, така и Соня Баева в краткия предговор към студията си акцентува особено върху новия подход на П. Зарев, върху неговия своеобразен метод на изследване. Соня Баева пише: „В своето най-зряло произведение „Панорама на българската литература" П. Зарев изхожда от определен аспект за литературата и този аспект, в който я вижда и оценява, е многостранен, многопластов, най-важното - съвременен. Изминаха вече седем години, откакто излезе първият том, и смело може да се каже, че издържа проверката на вре мето. Това е нов по постройка, стил и проблеми научен труд за българската литература. Действително „Панорама на българскат Литература" най-цялостно представи Пант лей Зарев като оригинален и задълбочен и 141 следовател. Тя окуражи нашето самочув ствие с това, че нейният автор съумя да разкрие процесите на нашата литература в контекста на световната. Литературно-историческите прегледи, които П. Зарев прави на десетилетията, се извеждат от нашия исторически живот, разкрива се националната самобитност на българската литература. Пантелей Зарев е от малцината литературоведи, които успяват така пълно да разтълкуват странния, трудно достъпен свят на писателите, да открият нюансите в характера на тяхното творчество.

Словесното творчество е важен дял от изкуството. То е възникнало през онези прастари времена, когато човекът е започнал, освен да осъзнава света, но и да го овладява чрез слово. Още тогава той е виждал и изобразявал чрез езика заобикалящото го, както и лични изживявания, вътрешни свои състояния. Паметта е запазвала създадени за човешкия колектив словесни творби и ги е предавала от род на род, а по-късно и на по-големи людски цялости - от народ на народ. Най-началното изкуство, творено от хората, организирани обществено, е било органично сплетено с представи за света, за труда и бита, както и с космогонични идеи, с митовете и религията, даже с магията като важна духовна сила. То е запазвало по нещо от този си сложен характер и през вековната си еволюция. Чиста естетическа наслада се избистря много късно, и то вече в ограничени елитни слоеве, тъй като художественото изживяване се есплитало винаги и с други, ритуални, космично-познавателни, морални, героични и т. н. елементи. Словесното изкуство се е раждало по повелите и на онова, към което човекът се е стремял. Той е искал нещо да каже и за бъдещето, да изтъкне нещо в съвременността, за да насърчи нейното движение към бъдещето. Това е т. нар. активност на словесното изкуство, неговата способност, като се социализира с всичките си компоненти, да влияе на обществото. Тези особености на словото-изкуство също са се запазили, макар вече и на други духовни нива. Стремежът да се каже нещо значимо и да се промени непроменливото за човека и за обществото все се запазва. Извършвали са се сложните процеси и на еволюцията. Словесното творчество като начално събирателно изкуство се е освобождавало все повече от някои преки външни зависимости от ритуала, от религията, включително от танца и музиката, и все повече е ставало личен израз на човешки състояния. Пречиствало се е даже от тясно битовото и от магическото, макар и да ги е запазвало донякъде в своята праоснова. В този вече по-висок стадий се очертава реалната линия на голямото и трайно словесно творчество. В този именно стадий кристализира и нашата народна песен - израз на анонимно-личното и на обществено-колективното, съхранило в себе си и битовото, и митическо-героичното, и поетичнозаклинателното.

Най-пълно отражение в творчеството на византийските автори е намерила митологичната сюжетност, разработвана в античността от Омир. И това е твърде понятно, тъй като византиецът започвал да се учи да чете и пише с Омировия епос и този „пръв учебник“ запазва своя авторитет и тогава, когато той стигне до творческа зрелост. Разработената от Омир митология в много отношения е била взимана за начало. Византийският автор се опитва да разкрие вътрешния смисъл на Омировата поезия като цяло. В този тълковен процес митът придобива исторически реален смисъл. На Омир било гледано като на автор, който поетизира историята на своя народ в едно далечно минало и който в най-пълна степен изнесъл напред това, което може да служи за поука през всички времена. През XII в. тази теза била поддържана от Евстатий Солунски. Според него поемите на Омир не почиват изцяло на митична основа. В това творчество той виж да да лежи зърното на една историческа действителност, а приказното в него разглежда като поетичен прийом. Митрополитът на Солун вижда мъдростта на Омировото творчество в основната цел, която самият автор си поставил. В Илиадата тя е да се извлече поука от избухналата война, а в Одисеята - да се възпита любов и съпружеска вярност. За Константин Манаси пък Омир е сладкодумен разказвач.2 Като признава, че много от написаното от него не отговаря на истината и че самият той няма да разказва за Троянската война по същия начин, по който разказва Омир, К. Манаси моли своите съвременници да бъдат снизходителни към този древен поет. Константин Манаси започва своята „Кратка хроника" за Троянската война с разказа за раждането на Парис и завършва с разказа за троянските коне. Характерното при К. Манаси е това, че той обединява изложението на Троянския митичен цикъл в циклическите поеми със самата Илиада. По този начин у него са обединени и двете версии за пребиваването на Елена, първо в Египет и след това в Троя, където тя наблюдава битката заради самата нея. У К. Манаси е налице нова трактовка на разказа за Троянската война. При него отстраняването на Ахил от битката с троянците не е резултат от отнемането на 1 Срв. Памятники византийской литературы IX-XIV в. М., 1969, с. 236. 2 Вж. И. В. Шталь, Т. В. Попова. О некоторых приемах построения художественного образа в поэмах Гомера и византийском эпосе XII в. - В: Античность и Византия. М., 1975, C. 78-79. 3Пак там, с. 79. 4 Пак там. Пак там, с. 78. 115 Бризеида, а на предателското убийство на Паламед. Константин Манаси прави опит да отстрани боговете от живота на човеците. Затова в неговата трактовка на разказа за Троянската война се срещат два враждебни един на друг лагера. И като не запазва нито един от Омировите епитети, употребените от него нови епитети внасят и ново съдържание в действията на участниците във войната. К. Манаси акцентува на физическата сила на своите герои и по този начин прави по-индивидуални и по-ярко изпъкващи.

Около тези книги се вдигна странен шум. Говореше се, че Енчо Мутафов пренесъл механично текстове от едната книга в другата. Дори в един провинциален вестник се появиха цитати, които „изобличаваха" автора, позволил си да издаде два пъти една и съща книга под различни заглавия. За всеки, който познава критика и теоретика Енчо Мутафов, тези твърдения изглеждат необясними - та той има публикувани статии не за две, а за поне пет книги - какво би могло да го накара да повтаря едни и същи текстове ? Внимателният прочит разсейва веднага съмненията ни и ние разбираме, че критикът ни предлага един интересен и, бързам да споделя мнението си, сполучлив експеримент - да разгледа някои от най-интересните явления в съвременната българска литература от две гледни точки: да види едни и същи събития, първо, в светлината на заложения в тях съвременен конфликт („Подвижният човек") и, второ, да открие в тях „наличието и функционирането на няколко вида художе ствени единства" („Време и художествено единство").

В съвременните художествени структури фантастичното функционира като средство за активизиране на художественото внушение - интензивира емоционалното излъчване и експресията на стила, но най-убедително се налага в изме ренията си на оригинален способ за типизация и художествено обобщение. Комплексното взаимодействие между фантастика и реализъм се очертава като един от най-ярките художествени факти в типологическата характеристика на модерната проза на ХХ в. В една или друга своя модификация (психометафоризираща фантастика, фантастика на съновидението и фантастика на мечтата, стилизирана фолклорна фантастика, фантастична гротеска и т. н.) фантастичното дифузира почти всички основни белетристични модели: в повестта, в разказа, в новелата и романа. В модерните художествени системи тото присъствува като своеобразна транс формация на формулирания от Брехт ефект на отчуждението, на дистанцираното наблюдение, разкрива нова гледна точка към познатото, освобождава го от наслоенията на навика и привичката, под които избледняват и се омаловажават принципно важни неща. B Съвременната белетристична практика актуализира въпроса за жанровата специфика на фантастичното. Тя провокира зачестилите напоследък теоретични изследвания върху поетиката на фантастиката, търсенето на рационални критерии за обособяването и от общия литературен поток, както и за вътрешновидовото и диференциране. Настоящата студия поставя проблема за генезиса и отличителните родови белези на художествено-фантастичния образ, проследява дефинитивните признаци и мутациите на фантастичното, пледира върху художе ствените свойства и ефективността му в различните му качествени метаморфомози и вътрешножанрови модификации. Накратко - прави се опит да се очертаят жанровите координати на фантастиката върху различни нива: социално-пси хологическо, структурно и функционално.

Прословутата Хегелова триадичност, „безкрайното“ пътуване от в себе си", през за себе си" до „в себе си и за себе си", спазва своя принцип и при висшето изкуство - в неговата философия на изкуството - поезията. Тя се разделя на три рода: епическа, лирическа и драматическа. Тук обектът на разглеждане не са те, а тяхната обща форма на проява - поетическото художествено произве дение изобщо, неговите характерни особености в сравнение с историографията и ораторското изкуство като най-близко стоящи до него (според Хегел) и сти хията и почвата за неговата изява - поетическата представа. Поезията е последното в системата романтично изкуство. То е най-духовното изкуство. В нея от външно сетивното на материала е останал само знак, а „самата вътрешна представа дава както съдържанието, така и материала" (2, с. 458). Нейната реалност е само във вътрешната, в поетическата представа. В поетическото художествено произведение тя не може да даде за вътрешния наглед едновременност, както живописта, защото представата дава само като сукцесия многообразието, което съдържа. Но образът е вътрешен - той е за духовното съзерцание и духът дава единство в многообразието, той го подрежда във времето. Така липсата на сетивност се превръща в едно „несметно излише ство", защото дава възможност за изображение на действието, а то е ставането, вътрешното на всеки предмет. Чрез поетическото художествено произведение може най-добре да се изрази истинното в предмета, неговото развитие. Поезията търси и има свое съдържание, свое схващане. Целият кръг на природните неща намира свое място в нея не сам по себе си, не като „лошата безкрайност“ (3, с. 232), а доколкото духът намира в него подбуда за своята дейност. Истински съответствуващият и обект е безкрайното царство на духа (вж. 2, с. 461) и затова главната задача на поезията е да доведе до съзнанието силите на духовния живот, човешките дела, действия, съдби. Тя като „най-всеобщата и най-разпространената учителка на човешкия род" дава едно първоначално знание за човешкото налично битие, защото човекът като дух трябва да знае своя закон, за да живее в съответствие с него (вж. 2, с. 262). Поезията е първоначалното познание за истинното - в поетическата представа общото и единичното, законът и явлението са в единство, едното се схваща чрез другото и в другото. Това нейно схващане, неговият начин е вече теоретичен, целта и е създаването на образи, а не практическото съществуване на предмета (вж. 2, с. 463). Извън първоначалната поезия, която като първо знание за истинното според Хегел е преди художествено развитото прозаично говорене, има и съзнателно поетическо схващане, което умишлено се разграничава от прозаическото и то собствено стои върху свободната 105 почва на изкуството. Прозаическото съзнание, напротив, разглежда действителността разкъсано, не в естественото поетическо единство, а според разсъдъчната връзка между причина и действие, цел и средства. То стига до закономерността на явленията, схваща всяко нещо само в неговата зависимост, а не в свободното единство с цялото. От своя страна обикновеното съзнание схваща всичко като само единично, без неговата връзка с другото. Тук предметът се възприема цял, не липсва схващането на вътрешния разум на предмета, той е случаен (вж. 2, с. 465). Така външно живото е мъртво за духа, с такова схващане той не може да открие разумното, основанието за предмета. Спекулативното мислене снема едностранчивостта на разсъдъчното и обикновеното схващане. То схваща живия, конкретния предмет не вече като мисъл и само като мисъл. Доколкото спекулативното разглеждане не разкъсва целокупността на обекта на причинни зависимости, то е в средство с поетическата фантазия, но само толкова, защото неговата стихия е в чистото мислене. То унищожава формата на реалността и я превръща във форма на чисто понятие. Тук истината на действителното енегова истина, но не в самото него, както е в поетическата фантазия, а в себе си и за себе си като в общ идеен елемент. „Мисленето е само примирение на истинното и на реалността в мисленето, а поетическото създаване е примирение в макар само духовно представената форма на самото реално явление" (2, с. 446).