Литературният процес в началото на 20-те години. Крахът на индивидуализма и неговото художествено съзнание

Новият период, който настъпи в развоя на българската литература след Октомврийската революция и Първата световна война, бележи едновременно продължение, и крах на традициите. Продължена бе донякъде онази индивидуалистична насока, която се утвърди от началото на века. Същевременно открои се перспективата и за нейния крах, за неизбежното и поражение. Зароди се нова пролетарско-революционна литература, която догонваше по-високата скорост и напрежението на текущите обществено-исторически събития. При обстановка на социално-политически и литературни борби индивидуализмът бе принуден да отстоява себе си. Някога заимствувани или току-що създадени у нас индивидуалистични идеи и настроения дифузираха свободно в творчеството и на реалиста Пенчо Славейков, и на писатели символисти като Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов и дори в отделни произведения на Елин Пелин и Йордан Йовков. Това бе израз на развоя на художествената индивидуалност в напредналото вече буржоазно общество и на противопоставянето и на обществото, на стремежа и към духовно освобождаване от неговата опека. Индивидуалистът творец не бива в никакъв случай да се отъждествява със собственика буржоа, който бе себично въвлечен в настървената стихийна конкуренция на буржоазния пазар. Той, индивидуалистът, бе по-особено духовно-културно явление. И все пак индивидуализмът независимо от сложния си характер и настроенията, които отразяваше, довеждаше при последна сметка до затварянето на писателя неговия личен свят. Той се измъчва в своята философска изолираност (П. П. Славейков). Той се вижда като героична и трагична личност, заключена зад прозрачните стени на своята самота (Яворов). Художническата личност страда в своето отчуждено противостоене на масата и на обществото. Тя се B сражава сама с обществото и ражда от себе си своята независимост - въпреки външното си подчинение на условията (Дебелянов). Както и да утвърждаваме ценността на създаденото от писатели като Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Николай Райнов и т.н., не може да не признаем, че индивидуализмът им ги водеще не само към пси хологическо самовглъбяване и философска размисъл, но и към известно откъсване от конфликтите на обществото, към затварянето им в един обособен свят, за да противостоят така на сили, враждебни на духа и културата. При тези обстоятелства вътрешният драматизъм бе неизбежен, а идеята за изкупване на знайна или незнайна вина - едно самонаказание.