Пантелей Зарев

В предната статия се спрях на някои въпроси на наследството. Преди да преминем към проблема за състоянието на литературната ни история, нека разгледаме още някои въпроси от историческия развой на литературата ни. През 90-те години на миналия век, когато капиталистическият строй виснеше над хората като ненавистно и отблъскващо време и неговата безнадеждност и студенина се усещаше с всяка фибра на честното сърце, истината за живота намираме в произведенията на писателите критически реалисти. Тези писатели воюват за демократич ност и напредък и създават изкуство със заострено социално съдържание. Но наред с техните изобличаващи и човечни произведения се явява като малка, мамеща светлинка ново интересно творчество. То въплъщава горещото убеждение в правдата на социаЛистическия идеал. То излиза на непримирима схватка с остаряващия строй от нови позиции, води литературата към нови брегове. То предвещава бъдещето на оригиналвото, непознато в историята изкуство на социалистическия реализъм.

Някога Пенчо Славейков пишеше с искрено въодушевление за изначалните, дълбоко задушевни копнежи на художника: „Най-хубавият негов сън е сънят за живота му след смъртта“. В „автобиографичния очерк" за Олаф ван Гелдерн той казва, че сега поетът преминава в друга фаза на своя живот, за която приживе са били красивите му мечти. Жаждата на твореца да живее с хубостта и силата на произведенията си и след смъртта - ето за какво говореше Славейков. В неговите изказвания прозвучава познатата ни нотка на естетизъм, ала запазва се в тях и мънич кото златно зрънце на истината. Художникът се стреми да въздействува не само на читателите от времето, през което живее, а и в бъдещето - през другото време, което ще настъпи.

Още в античността бе огласена истината, че всяко нещо, което се развива, става все по-сложно и по-богато. Това положение е напълно правдоподобно, когато става дума за изкуството на социалистическия реализъм. Който е следял живата литература, създавана близо половин век, и литературните дискусии напоследък, е забелязъл колко разностранно е това изкуство. То е не само метод, а и направление, то има свои стилови черти, свои жанрови форми и „, жанрови предпочитания“, които слагат отпечатък върху неговия облик. Като всяко голямо творчество, което животът изпълва със сила, отличава се с типични черти и със свои изключения". То може да се изследва и откъм поз навателна страна - характерите, които въвежда в литературата, и откъм формално-естетическа страна - набелязаните вече стилови форми, които се утвърждават все по-победоносно.

Христо Смирненски е от тези не много на брой писатели, чието творчество - през определен период - придобива принципно значение за развитието на българската литература. Със Смирненски се начена нов етап в нея. Той сложи началото на могъщото разгръщане на социали стическо-реалистическо творчество. Има писатели, които са създавали творби значими с идеите си. Те са се стремели към активно въздействие върху читателя, долавяли са точно пулса на обществените битки и са подтиквали движението напред. Такива художници-идейници - като нашия пръв пролетарски поет Д. И. Полянов - се появя ват обикновено в началната фаза на едно ново революционно движение. Но има и друг тип творци. Те са пленени повече от конкретното богатство на живота. Те повече търсят живото психологическо съдър жание. С артистичната си надареност те превъплътяват пъстротата и сложността на човешките отношения и стълкновения. Смирненски епоет който съчета в себе си мощта на идейното мислене и богатството на непосредното пластично съзерцаване на живота. Той създаде поезия, в която идеите се извисиха до най-високите помисли на епохата, а конкретните образи отразиха на предела на пълнотата очарователната сила и многоликост на действителността.

В първите две глави потърсихме връзката между стила и личното светоотношение на художника. Подема ни вълната на могъщо, велико изкуство, което властвува над мисълта и подбужда чувствата и волята ни, когато творецът рисува действителността в светлината на значителни идеи-истини. До равнището на големите са се издигали само писатели, налучквали чувствителната струна на съвременността. Те носят с личността си, със своя собствен поглед върху света, с благородната си идейно-артистична насоченост нещо борческо, окрилящо, зовящо напред като мечта, като надежда. Именно от идейно-артистичното светоотношение на художника - и дълбоко интимно, и отговарящо по вътрешен смисъл на съдържа нието на живота - се начеват стилните белези в творчеството.

Духовната сила на литературата ни, отдалечена по време от днешния живот, е събрана в творчеството на Ботев и Вазов, на Пенчо П. Славейков и Яворов, на Елин Пелин и Алеко Константинов, а по-късно - създаденото от Смирненски и Вапцаров. В произведенията на тия писатели, наред с които, разбира се, бихме могли да поставим още немалко имена, намираме идеалите на епохата, характерните ни национални черти. Всеки от тях с неумолимата страстност на гражданин и творец се стремял към значителните проблеми на времето, търсил е характерното в националната ни психика и е създавал големи естетически обобще ния. В силните като мълния революционни песни на Ботев са въплътени ония идеи, които изразяват напредничавата устременост на епохата, възможностите на бъдещето. В голяма част творби на Пенчо П. Славейков, за да не се спираме на поезията на Вазов или на Яворов, е възпят с чистата, възторжена радост на художника, народният ни живот. Славейков нямаше прогресивния светоглед на Ботев, но в неговите своеобразни видения на историята на родния край" прозират и поезията и прозата на живота ни, възсъздадени на места с трезва, борческа граж данственост. В творбите на няколко поколения белетристи - от Иван Вазов до Йордан Йовков - се оглеждат както големите движения - националната ни революция, борбите на селячеството, войните - така И отличителните етично-духовни черти на народа.

Иван Д. Шишманов е измежду забеле жителните представители на българската литературна наука. Неговото дело на историк на литературата, критик и етнограф, известно не само у нас, а и в чужбина, е оставило незаличима следа в нашия културен живот. Тези, които са се занимавали с историята на българското Възраждане или с отделни автори като Вазов, достигали до някои от трудовете на Шишманов, са усещали неизбежно чара на една натегнала от знания, проникновена и жива

За свободата на художника може да се говори в два аспекта: обществено-политически и естетически. Художникът е свободен в обществено-политически смисъл, когато неговото творчество не се преследва от законите на обществото. Това е елементарната свобода, чиято липса са изпитвали големите творци на миналото. „Геният - писа Пенчо Славейков - винаги създава неудобства. В това е неговият подвиг". И наистина подвиг е било художникът да запази себе си, да отстои независимостта си срещу пристъпите на обществото. Малцина са издържали в тая борба. Немалко художници са изпитвали великата скръб да сещат как в душите им се разливат като отрова вредни влияния, как вехнат едва зародени идеи. Колко тежки унижения пред официалната власт са били изживяни, колко жестока мъка за пренебрегнатата гордост на твореца. У нас днес не съществуват условията, които убиха Гео Милев, или при които - малко по-рано - загина Яворов. Ето защо на тази страна на въпроса не ще се спирам.