Годишнини

Рядко се случва една година да събере в себе си възпоминанието за всеоб щото дело на историята. А ето навършват се 1300 години от съществуването на българската държава и на българската единна народност, 90 години от основаването на работническата марксическа партия, 25 години от Априлския пленум - все забележителни събития, които ни настройват към размисъл, към самосъзерцание като съучастници и приемници на делата на историята. Днес изглежда почти чудо реално станалото преди 13 века. В пределите на една вековно силна империя, пъстра и многоцветна, могъща не само с армията си, а и духовно, със самочувствието си, се създаде и укрепи българска държава с обединяването на две народностни групи: прабългарската и славянската. И не само се създаде и укрепи, но започна и живот вътрешноединен, сплоти се в организирана общност, ное своя особена посока. Българската държава и народност започна наистина онова, което можем да наречем световна история, протичаща в региона на Източна Европа. Старата Византия, споена от много климати и от много народи, още не бе изчерпала себе си, когато в съседство с нея се установи един особен народ и осо беното тъкмо стана негова съдба, негов влог в универсума на световната история. Новият народ, обединил прабългари и славяни, изтръгна и едните, и другите от предишната им съдба, от заплахата на асимилирането, за което бе така и силна, и годна Византия. Този народ с мощта си - в началото военна, а след това и духовна - застана издръжливо срещу коварството на голямата стара империя, срещу духовната и сила, срещу опитността и да покорява - за да изяви в собствената си история особеното, което носи в себе си. Той създаде собствена книжнина и макар и да заимствуваше от Византия, за него тя бе един отминал свят, защото, осъзнал собствената си сила, поддържаше самобитната си индивидуалност, своята неповторима задача в универсума на тогавашния свят. Това бе именно смисълът на дързостта да се създаде славянска писменост, след това книжнина, след това да се поеме мисията и други славянски маси да тръгнат по новия и самостоятелен път. Като птичи ята отиваха на север и на запад книги, писани на славянско четмо, за да възвестят как българският, единен вече славянобългарски народ се е изтръгнал от небитието си, от смътната материя на предишното си съществуване, за да даде на света нови и всевалидни за времето духовни стойности. Ето това бе особеното, онова особено, което занапред все още се проявява като българска съдба, като българска история. В себе си това особено включва и временното, и надвременното, и крайното, и безкрайното, и добродетелта на воина, и добродетелта на мислителя и мъдреца.