Годишнини

Христо Смирненски е от тези не много на брой писатели, чието творчество - през определен период - придобива принципно значение за развитието на българската литература. Със Смирненски се начена нов етап в нея. Той сложи началото на могъщото разгръщане на социали стическо-реалистическо творчество. Има писатели, които са създавали творби значими с идеите си. Те са се стремели към активно въздействие върху читателя, долавяли са точно пулса на обществените битки и са подтиквали движението напред. Такива художници-идейници - като нашия пръв пролетарски поет Д. И. Полянов - се появя ват обикновено в началната фаза на едно ново революционно движение. Но има и друг тип творци. Те са пленени повече от конкретното богатство на живота. Те повече търсят живото психологическо съдър жание. С артистичната си надареност те превъплътяват пъстротата и сложността на човешките отношения и стълкновения. Смирненски епоет който съчета в себе си мощта на идейното мислене и богатството на непосредното пластично съзерцаване на живота. Той създаде поезия, в която идеите се извисиха до най-високите помисли на епохата, а конкретните образи отразиха на предела на пълнотата очарователната сила и многоликост на действителността.

Проблемата за художествения метод на Христо Смирненски есложна. В нейното решение влизат отговорите на редица важни въпроси, които обхващат развоя на Смирненски като поет от началото на неговата дей ност, а заедно с това и развоя на пролетарската литература у нас преди да се появи авторът на „Да бъде ден!". Разбира се, тук ще трябва да се засегнат и въпроси за състоянието на българската литература изобщо през това време. В тая статия аз нямам възможност да се спирам подробно на всички тия въпроси. Ще се спра повече върху най-важния - въпроса за творческия метод на Смирненски в художественото му дело от 1920 година нататък, когато той се оформя като пролетарско-революционен поет, като проследя в главните му черти и неговия дотогавашен развой. Останалите въпроси ще бъдат засегнати повече или по-малко накратко.

Майсторите в една литература не са много. Колкото и богата да е тя, броят на тия, които чертаят пътя на нейното развитие, не е голям. Всеки значителен писател прибавя с творчеството си по нещо към националната литература, но решителен прелом в нея, чувствително обогатяване могат да извършат само истинските майстори на литературното изкуство. Трябва веднага да се разграничи: майсторство не значи само талант, макар че е немислимо без него! В последно време, откак нашироко се заговори за художествено майсторство, се наложи едно опростено, огра ничено схващане по този въпрос, според което майсторството беше отнесено изцяло или предимно към формалните категории, понякога го свързват изключително с лингвистиката. Дори може да се чуе да казват за някой наш или чужд писател от миналото: „Лириката му няма значими идеи, но той е голям майстор на стиха". В такива случаи се прави една твърде елементарна грешка: бърка се художественото майсторство с литературната техника, Техниката е елемент от майсторството, но тя не го изчерпва; то е много по-широко и по-богато от нея.

На фона на последните три-четири бурни десетилетия образът на Людмил Стоянов като високоталантлив писател, страстен публицист и доблестен обществе ник се откроява с особена яркост. Неговият седемдесетгодишен юбилей е заслужен венец над едно значително дело. Многобройно и богато е литературното творчество на Людмил Стоянов: много томове белетристика, поезия, драматургия, Литературна критика, есета. Стотици страстно написани памфлети и статии на обществени и политически теми. Участие като гражданин в дългата и трудна борба против фашисткото варварство и против войната. Ето с две думи делото на Людмил Стоянов.

На 16 януари т. г. нашата културна общественост с уважение чествува 60-годишнината от раждането на Ламар - един толкова своеобразен поет-лирик, певец на българската природа, родното село и българо-съветската дружба. От отпечатването на неговите първи стихове в „Млад турист“ (Русе, 1916 г.) и „Всеобщ преглед" (1917 г.) изминаха повече от 40 години. Това беше бавен и крайно мъчителен път на развитие от Модернизъм към реализъм и социалистически реализъм. След Септемврийското въстание той активно сътрудничи в сп. „Пламък", редактирано от Гео Милев. Тук намират място редица негови антимилитаристични стихотворения, като „Война" и цикълът „Железни икони". Особено ценна в това отношение е поемата „Мирни размирни години" (1928 г.). Тя е тържество не само на реализма като творчески метод на Ламар, но издава трайни идейно-художествени обобщения. В „Мирни размирни години" той постигна Много свежи лирични картини - на селската неволя, на селския пейзаж, на бита иобичаите, като не скрива и другото, главното: българския селянин го влече мирният труд на полето, а не завоюването на чужди земи. По дух той е враг на войната.

През декември миналата година нашата страна чествува стогодишнината на родния театър. В столицата тая бележита годишнина можеше да бъде ознаменувана навярно и по-тържествено, да видим от сцената в скъпи за всички ни образи найизтъкнатите представители на съвременния ни театър. Бяха дошли толкова много чужденци, видни театрални дейци на своите страни! Високата оценка, която те дадоха на това бележито столетие, заслужаваше малко по-друг юбилей. В юбилейната постановка на „Иванко", с изключение на П. Герганова, не бяха използувани най-големите наши артисти. А празникът задължава към такъв подбор... Навярно текущите грижи на театралното всекидневие, когато всеки е зает повече със себе си, неволно подцениха тържеството... Но понякога огорчението е спътник и на най-светлите ни дни.

Когато в първите дни след Девети септември 1944 година се срещнахме с Тодор Павлов в неговия кабинет, между Многото разговори аз казах: „Колко е хубаво, когато тържествува справедли востта. . .. Наистина в тия дни справедливостта тържествуваше: партизанските отреди слизаха от планините след дълга и тежка борба, накичени с хвойнови вейки, бръшлян и здравец, вратите на затворите се разтваряха, за да излязат борците за социална правда, победоносната Съветска армия шествуваше на Запад и помиташе остатъците на кафявата чума... Справедливо беше и това, че сам той, Тодор Павлов, по поръчение на партията, стоеше на кормилото на държавата. Той дигна ръка със своя характерен жест и каза с тон, който не допущаше никакви възражения: „Справедливост - ето нашата цел“.

Всяка годишнина, помената в календаря, предполага някакъв нов израз на почит към делото, оставило дири в човешката история. Но докато понякога това се дъл жи на простото сходство между датите, стогодишнината от рождението на Г. В. Плеханов има друг, твърде различен смисъл. Отбелязана широко от съветската и прогресивната световна общественост, тази годишнина утвърди изцяло породения напоследък стремеж да се овладее посмело и да се преоцени по-справедливо философското и естетическо наследство на Плеханов.