Литературни портрети и профили

Когато през 1926 г. се забеляза името на Георги Караславов, беше трудно да се гадае как ще просветне младият талант. Той се насочваше към потъналото в мъка и гневно мълчание село след априлските дни на 1925 година. Писа и за живота на деца от покрайнините на столицата, които с гибелта на много човешки достойнства напомнят гаврошовците от „Зимни вечери" на Смирненски. Разказа и за моралната устойчивост на борците из строителния пролетариат в околностите на Прага, ръководен от съзнателен политически авангард („Спор жилов"). Създаде немалко образи и на градски интелигенти - народни учи тели, мечтатели и реалисти, загинали на кладата на революционната борба. Главната лична тема на Караславов обаче постепенно се изясни и тя си остана докрай селото. Селото с неговите прозрачно ведри природни картини, пролетни и зимни настроения, селото с жестоките собственически честолюбия, с драматизма на изострените класови борби. То, това следвоенно, вече променено село, различно от Елин Пелиновото и Йовковото, зазвуча като една постоянна мелодия - сдържана, но силна и благородна. В него бушуват две страшни сили: силата на собствеността, която постепенно, механично унищожава човешкото; силата на нейното отрицание, вдъхновена от умилено прегърналата света на дежда за освобождение.

На пръв поглед ясна, но трудно разбираема е съдбата на Христо Радевски и неговата поезия. Революционен поет по дух и израз, участта на Радевски не прилича на участта на българските революционни поети. Те обикновено си отиват преди животът да е започнал да прояснява или обезсмисля патетичната им символика, преди живота да е започнал да разгадава точния, реален смисъл на думите им. Издебнати на Околчица, повалени на военното стрелбище или застигнати от нелепа случайност, те са разпалвали въображението на следващите поколения с мъчителната и сладостна тема за мястото на техните огнени души в настъпилите по-други времена. Радевски е от малцината, които могат да видят пълното развихряне на силите, чиито прорицатели и заклинатели са били, да видят с радост и изненада новия свят, който е живял в техните мечти, и който те безстрашно и на висок глас са зовали. Някои са склонни да виждат в подобно стечение на жизнените обстоятелства безшумно отминаване на Фортуна. Защо? Нима срещата с дълготрайните истини на живота изисква по-малко кураж, мъ жество и сила, отколкото смъртта за тях?

За какво, всъщност, пише Вежинов? За антифашисткото движение, което си има своите исторически координати, своята документална основа и своите герои, потънали в ежедневието му? Или за човека в безкрайността на света, дълголетието на историята? Не се ли отърсва писателят твърде енергично от конкретните вълнения на борбата? Не оставя ли в сянка героите от сраженията, увлечен да обхване великите контури на човешкия дух? Колко автори са започ вали и свършвали с показване на разстрели, с описване на акции, с картината на деветосептемврийския митинг? Защо Вежинов не е погълнат от видимото? Защо неговият дядо Щилян не останеше при своята санитарна чанта, а го чуваме упорито да казва: „Сигурно нещо остава от нас на тоя свят - я жаба, а славей. .. Иначе какъв ще е смисълът?". Защо Виктор не загинеше героично в боя, а пада нелепо, безполезно? Защо в предсмъртната му въздишка не чуваме онова историческо „Смърт на фашизма. Да живее...", а пак трескавото: „Можеш ли да си представиш небе без звезди?... Не можеш, разбира се... Звездите са в нас, съдбата ни.