исторически

Широтата на понятието история в днешния си смисъл сама по себе си опре деля сложността на задачата, която изпъква пред съставителите на трудове по история на литературата. Решаването на тази задача изисква преди всичко изклю чително компетентно проникване в духа на времето, за което се пише и в духа на времето, в което се пише. Защото все помалко можем да се задоволяваме с ли тературни истории, които се свеждат до посочване на факти и до коментиране на събития, изхождайки от литературните произведения. Касае се за нещо значител но по-сложно: за показване на литерату рата като изразител на духовните, об ществените и икономическите процеси в тяхното прогресивно развитие. Това ще рече, че литературната история коренно измени своята роля и пред назначение, като се старае да проникне Дълбоко до основите на социалните явле ния, на творческите импулси и пр. Обек тивистичната регистрация не може да бъ де вече неин отличителен белег. Тя сега има за цел да даде широка панорама на Литературния и духовен живот на народите в различните епохи, да осветли ли тературните, а оттам и обществените, социологичните проблеми от наше гле дище. Вярно, че литературната история има свои методи и литературното творчество в нея се разглежда с по-други намере ния, отколкото ги разглежда поетиката. Но в сегашното си състояние литературната история вече има значително повсеобхватен и обобщителен характер и свързва в едно редица определящи еле менти от отделните литературни науки. Ако решим да търсим общи историче ски трудове по славянски литератури, на писани от такъв аспект, те ще се ока жат съвършено малко. И едни от тях, които в някои отношения се стремят да се покрият с тези изисквания, са дву томните „Очерки по историята на сла вянските литератури" на проф. д-р Емил Георгиев.

Книгата на Атанас Натев „Съвременна западна драматургия" се появява след редица публикации на същия автор върху теорията на изкуството и някои проблеми на новата българска драматургия. Това обстоятелство дава предварително въз можност за едно съчетаване на общоестетическите аспекти на въпросите с поконкретната и актуална целенасоченост на анализа. И трябва да подчертая, че тази особеност проличава ясно в новата книга на Ат. Натев. Тук авторът е съумял да разгледа различните творби и автори с внимателно вникване в характерните черти, в основните тенденции и насоки на развитие. Във връзка със съвременната западна драматургия авторът е бил изправен пред специфична трудност: това, че материята, която разглежда, е недостатъчно проучена у нас и е известна само отчасти на по-широката публика, та дори и на специалистите. Това определя и една Нова задача пред Натев: нека я наречем културно-просветна, когато той е задължен наред с анализа да проследява доста под робно и съдържанието на отделните пиеси, преразказва отделни епизоди, действия да и т. н. При друго равнище на познаване на този материал, подобни отклонения биха изглеждали излишни и ненужни допъл нения към естетиката на едно ново явление в съвременната драматургия. Но авторът е бил наясно, че е задължен сам да проправя път, да се явява в определена степен и популяризатор на недостатъчно известни явления.

Голямото цветно пано на панорамната картина се разгръща обикновено и като летопис на една отминала епоха. Като се изнизват пред погледа ни по-големите и по-малки творци, те представят донякъде и цялостния художествен развой. Все пак необходими са изводи, които по-релефно осветляват обширната перспективност на протеклите явления. Основните отлики, оригиналните и самобитни черти изпъкват най-добре чрез модела 1 на литературния процес. От една страна, той отдалечава подробностите, отбягва прекомерната сложност, за да не повтори процеса, от друга, като не се откъсва от широките планове улавя онова, което отличава нашето художествено творчество от творчеството на други народи, което е наш влог в световната литература. При това нека кажа предварително, че да се установи неповторимото в една национална поетика в зависимост от промените на народната психика е страшно трудно. Лесно е да се посочи, че светът у нас е ставал друг с появата на книгопечатането или по-късно - на велосипедите и моторните превозни средства. По-мъчно е да схванем духа на времената, интимното и особеното в литература, на която е липсвала устойчивост, тъй като всяко ново време е ломяло по нещо от завещаното. Но нека разгърнем и тази страница и навлезем във въпроси, докосвани тук-там спорадично, без да претендираме за изчерпателност.

Българските исторически народни песни, в широк смисъл на думата, обхващат, освен творбите, свързани непосредствено с историческите събития, и юнашкия и хайдушкия епос. Независимо от това, че в българската наука съществуват вече известни традиции по въпроса за основното деление на тоя род народни песни, а именно: юнашки, исторически и хайдушки, при разглеждането на поетиката на народната поезия обединяването на тия три групи е просто необходимо, за да се покаже развитието на жанра, епическия герой и пр. Задача на тази статия е да се разгледат някои страни от художествените особености на българската героична народна епика, като се започне от юнашкия епос и се свърши с партизанските песни. Най-напред ще се постараем да характеризираме епическия герой на тия песни, който в тоя дълъг период от време (XIV-XX в.) се мени в зависимост от политическите, обществените и иконмическите условия на България.

Сравнителните литературни проучвания позволяват, от една страна, се разкрият по-пълно и по-точно общите закономерности на литературния процес, а, от друга - да се установят с по-голяма определеност и обективност национално-специфичните черти на съпоставяните литератури. Твърде интересен и полезен материал в тази насока (макар и почти не използуван досега) предлага сравнителното проучване на българския и гръц кия романтизъм, изиграл толкова важна роля в историческото и литературното развитие на двата съседни народа. Преди всичко през периода, когато у тях се развива романтичното направление (през XVIII—XIX в.), българският гръцкият народ се намират при много родствени обществено-исторически условия и задачи. И у двата народа това направление никне и разцъфтява по силата на едни и същи и еднакво жизнени повели на историята, а именно - органическа връзка с процеса на формирането на гръцката и българската нация и в зависимост от съпровождащата този процес растяща с времето борба за национално освобождение (при това от един и същ иноземен поробител). Тази борба стои като исторически съдбоносна задача пред всички народни слоеве (с изключение на остатъците от феодално-аристократическата класа на някогашна Византия, т. нар. фанариоти, които чрез своята „мегали идея" преследват тясно егоистични класови цели, и на българските чорбаджии, които в голямото си мнозинство поддържат съглашателска политика спрямо завоевателите). По начало и по основа тя има общонароден, националноосвободителен характер. Оттук произтичат и редицата общи типологически компоненти в идейно-тематичния облик на романтизма в литературата на двата народа. B Изхождайки от реалните исторически факти, по-конкретно тук може да се направи такова общо разграничение между социалната структура на гръц кия и българския народ към края на XVIII и през първата половина на XIX в. Поради „привилегированото си положение в Османската империя гръц ката буржоазия и особено най-заможната нейна прослойка (включително 1 Напълно основателно съвременни гръцки литературни историци търсят изворите на романтизма у поети като Андреас Калвос преди всичко в патоса на националноосвободител ните борби на гръцкия народ през XVIII-XIX в. - Вж. К. . Anagas, Torogia s νεοελληνικῆς λογοτεχνίας, ᾿Αθῆναι, 1956, cτр. 221. 54 спадащата към нея интелигенция) се налага като хегемон в националноосвободителното движение на своя народ. Облагоприятствувана от това си положение, отначало гръцката буржоазия играе дори известна обединяваща и стимулираща роля в националноосвободителните движения на целия Балкански полуостров. Много показателен е фактът например, че в основаната през 1814 г. в Одеса революционна гръцка организация „Филики етерия“ участ вуват и мнозина видни български патриоти, че „българите съставлявали основният контингент на войските на етеристите във Влашко и Молдавия" под командуването на Александър Ипсиланти; 1 че гръцки и български патриоти се сражават рамо до рамо в сръбската националноосвободителна революция, както след това голям брой героични синове нана сръбския и българския народ вземат участие с оръжие в ръка за освобождението на гръцкия народ от османско робство. Най-сетне не без примера на „Филики етерия" в началото на 40-те години на миналия век патриархът на революционното националноосвободително движение в България Георги Раковски предприема първия си конкретен опит за освобождение на поробената си родина.

В наше време все по-неумолимо и невъзвратимо се осъзнава маркси ческото начало, че в историята на отделните национални литератури, както и в световното литературно развитие изобщо, намират своеобразно отражение обществено-историческите процеси, характеризиращи всяка една епоха, размислите, борбите и бляновете на човешката личност, на определени съсловия и класи, на народа. Тя ни сродява с обществено-политически и нравственофилософски идеи, с народностни и общочовешки стремежи, с духовно-интелектуални пориви, със съкровени тежнения. Но заедно с това все по-настоя телно се откроява истината, че литературният живот на всеки народ и в миналото, и днес се е развивал и на основата на непрестанно сложно и многообразно общуване с културните завоевания и идейните движения на съседни и по-далечни страни. В духовното утвърждаване и художествено съзряване на всяка нация и на човечеството изобщо са участвували много и разнообразни фактори, явления и предпоставки, чийто генезис често ни отвежда в различни посоки и епохи, към традиции и тенденции, които по видими и невидими пътища са подхранвали усилията за художествени изяви, за естетическо осмисляне на социални и интимно-човешки терзания. В историческото развитие са се утвърждавали идейни и художествени взаимоотношения, връзки и общувания, които са помагали за обогатяването на духовния живот, за оплодяване на националните литератури с най-добрите традиции на световния литературен процес, за стимулиране на творческата енергия на писатели и поети. Насочвали са и търсенията на теоретико-критическата и естетическа мисъл, подсказвали са пътища за нейното възмогване. Характерът, важността и сложността на тези процеси обуславят и извън редно голямата актуалност на проблематиката на сравнителното литературознание. Защото то именно дава възможност да се проникне в тяхната същност, да бъдат очертани тяхната роля и значение. Сравнително-историческите проучвания на художествените явления, на литературното развитие както в национални рамки, така и в обсега на пошироки етнически и регионални граници или в общоевропейски и световен мащаб заемат все по-широко място в съвременното литературознание. Тexният научен и обществен смисъл започва да се осъзнава от всички, които не предубедено подхождат към феномените на духовния живот, които търсят да вникнат в дълбоката им същност, да разгадаят повече от онова, което е имало отношение към тяхната поява и развитие. Сравнителната трактовка 47 на художествените и общокултурни явления позволява най-добре да се видят процесите, съпътствуващи духовния прогрес, да се разкрие общозакономерното, национално-специфичното, индивидуално-неповторимото в развитието на една литература, на един писател или на цяла литературна епоха. Тогава именно се открояват ролята и значението на литературните взаимоотношения и взаимодействия, обществено-историческите и индивидуално-психологиче ски предпоставки, обуславящи творческото общуване, обмяна и асимилиране на художествените ценности, тяхното въздействие в една или друга насока, естетическата им непреходност и функционалност.

За функция на литературата може да се говори в различни аспекти: за писателя литературната дейност е труд; в неговия живот функцията на литературата се различава в много отношения от тази в живота на читателя. Функцията, която изпълнява литературното произведение в биографията на един писател или читател, не е идентична с функцията, която то изпълнява по отношение на произведенията (от същия жанр или литературно направление) в литературния процес, нито пък с функцията, която произтича от начина, по който литературната творба се възприема и оценява от съвременниците и следващите поколения, което е резултат на идеологическата, естетическата и поетическата структура на ценностите, от която ще изхождат мащабите на критиката. При друг аспект на разглеждане вниманието може да се съсредоточи върху функциите на литературните методи, средства и техника при създаването на литературната творба или върху функциите на елементите и различните съставни части на едно произве дение в ансамбъла, който самото то е изградило в разнообразието на своята вътрешна структура. Ако погледнам на литературното произведение като на употребен езиков материал, на преден план ще излезе въпросът за стила и за функцията, която изпълняват текстът и неговите елементи в литературното произведение, както и въпросът - в какво отношение се намира литературно-художественият текст спрямо други текстове, например ежедневния, научния и т.н. Изброяването би могло да продължи. Фактически никакъв литературен проблем не може да се постави, при който функционалната гледна точка да не играе роля. Затова предмет на спорове в литературознанието не е това - дали функ ционалните методи на разглеждане изобщо са годни да разрешават литературнотеоретически и литературно-критически проблеми. Ако не експлицитно, то имплицитно функционалните взаимовръзки са стояли винаги в полезрението на Литературното изследване. Въпросът, по който се е спорило и продължава да се спори, е - на кои страни на литературното произведение, които допускат или изискват функционален начин на разглеждане, трябва да се даде преимущество? Докато при една идеалистическа интерпретация литературата заедно със своите създатели и реципиенти се е отдалечила от обективната и среда (обществото и неговото историческо развитие), то за историко-материалистическото Литературознание тъкмо тази връзка на литературата с обществото еот гене рално значение и тя интегрира в себе си всички останали взаимоотношения фактори, които играят някаква роля в литературата. В историко-материалистическата литературна теория вътрешнолитературните функционални отношения И 131 налагат въпроса - какво е отношението им към функцията, която литературата упражнява вътре в историческия развоен процес - следователно за функцията на литературата в развойния процес на обществото, за обществената функ ция на литературата, както ще обозначим този доминиращ аспект.

Както е известно, XXV конгрес на КПСС даде висока оценка на разви тието на нашата художествена култура и същевременно набеляза задачи за нейното по-нататъшно обогатяване и повишаване на ролята й в комунистическото възпитание на трудещите се. Теорията на социалистическия реализъм е предназначена да съдействува за осъществяването на тези задачи. Тя трябва да стане още по-активна, отколкото е днес, да се освободи напълно, от една страна, от абстрактното теоретизиране, а, от друга - от фактографията, описателността, които се свеждат само до коментиране на отделни явления. Теорията на социалистическото изкуство днес все повече и повече върви към обединяване на задълбочения конкретен анализ с мащабни обобщения, към установяване на закономерните тенденции в творческия процес. Като обобщава опита на съвременното художествено развитие, разкрива историческата перспектива на естетическите възможности на нашия метод и посочва пътища към многообразни форми и стилове в литературата и изкуството, тя участвува в разрешаването на големите социални проблеми на епохата. Общата насока на теоретическите разработки се диктуваше от необходимостта да бъде разкрито широко естетическото богатство на социалистическия реализъм, да се покажат неговите реални преимущества пред другите художе ствени методи. По този път изникваха трудности, които трябваше да бъдат преодолявани. В отчетния доклад пред XXIV конгрес на КПСС др. Л. И. Брежнев каза: „Някои се опитваха да сведат многообразието на днешната съветска действителност до проблеми, които вече са безвъзвратно отминали в резултат на работата, извършена от партията за преодоляване на последиците от култа към личността. Друга крайност, която също се среща сред отделни литератори - са опитите да се оправдаят явленията от миналото, които партията подложи на решителна и принципна критика, да се запазят представи и възгледи, които са в разрез с онова ново и творческо, което партията внесе в своята практическа и теоретическа дейност през последните години. "

Въпросът за изворите на Йовковото творчество е значим и интересен. Макар инееднократно поставяна, проблематиката все още не е изчерпана и представя възможности за необходими допълнения и уточнения, за обобщения и изводи, свързани както с метода, така и със стилистиката на големия български писател. Необходимо е още в началото да обърнем внимание върху факта, че поня тието „извор" не енапълно уточнено в нашето литературознание. Независимо от трудностите, които подобна неуточненост създава, като работно понятие то се оказа достатъчно операционално, защото предлага конкретни възможности за проучване на взаимовръзките, зависимостите и трансформациите на онези външни импулси, опорни точки, устни разкази или разнообразни писмени свидетелства и документи, които авторовото съзнание е потърсило предварително или е намерило случайно в процеса на работата. За да се изясни проблемът за изворите на художественото творчество и за реалиите на литературната творба като част от тях или по-точно като вид изворов материал, е необходимо да се извърши една твърде сложна и прецизна категоризация с оглед на граничното място, което извороведческото литературознание заема между литературата по същество и помощните му науки. Без да си поставяме задачата да изследваме този голям актуален проблем, изискващ специалното внимание на теоретиците и историците на литературата, ще подчертаем следното: терминологическото уточняване се затруднява поради смесването на историческото понятие „извор" с литературоведческото - две твърде различни по същността си категории. Не едостатъчно изследван и въпросът за границата между изворите на литературната история и изворите на художественото творчество.

В своите посмъртно издадени лекции по история на новата българска литература Боян Пенев за пръв път у нас обърна специално внимание върху ролята на извънлитературни те фактори в литературно-историческия процес. влия ния, за преводите и побългаряванията. През изминалите няколко десетилетия след Боян Пенев у нас почти не бе работено в тази на сока, тъй като усилията на специалистите бяха съсредоточени главно върху специфичните ли тературни явления, върху същинския литературен процес. Едва в последно време се забе лязва възобновяване на интереса към окол ната среда" на българската литература, към условията, при които протича литературният живот. Едно от най-красноречивите доказате ства за това е издадената в края на 1982 г. книга на проф. Дочо Леков „Литература, об щество, култура" с подзаглавие Литературносоциологически и литературно-исторически проблеми на Българското възраждане". Още в уводните думи авторът заявява: „Творческият процес, литературните направления и жанрове, поетиката, стилът интересуват много от съвременните литературоведи - приема се обикновено, че при изследването им може да се прояви по-голяма проникновеност и теоре тическа далновидност, по-солиден вкус. Далеч сме от мисълта да омаловажаваме проучването на подобни проблеми - българското литературознание чувствува остра необходи мост от тях.

The present article is an effort to include the classical novel of the new Bulgarian literature in the tradition of historical narration. Placing Vazov’s text within the framework of the historical novel is not contradictory to all the other genre definitions the novel has had in its more than 100 year existence. The genre features of the historical novel can be found on different levels in Under the Yoke. One of the basic proofs that Vazov’s novel belongs to the genre of the classical historical novel is the presence of a historiosophical concept of the April Uprising. The comparison between Under the Yoke and Vazov’s two other novels – Svetoslav Terter and Ivan Alexander – is based on the recognition of History in the novel. The article concludes that the novel Under the Yoke can precisely be defined as historical.