Резюме
Проблемите, свързани с развитието на бъл гарския разказ, се оказаха един от дълготрайните интереси на Михаил Василев. Ако се проследят принципните постановки в студиите му „Възникване на българския разказ“, „Вазовият етап в българския разказ", „Първи стилови различия в българския разказ със селска тематика“, „Българският разказ от 90-те години в нов комичен аспект“, „Опит за лиризация на българския разказ", „Социологичнопсихологически анализ в българския разказ до Първата световна война“, „Утвърждаване на класическия къс разказ в българската проза", „Националното своеобразие на българския разказ до Първата световна война" (съставящи книгата му „Българският разказ до Първата световна война"), както и тези от „Промени в художественото мислене“, „Идеи и герои“, „Открития в композицията“, „Авторово присъствие“, „Глас на героя и глас на автора“, „Урокът на големите разказвачи (поместени в неговата новоотпечатана книга), ще се установи, че втората е едно продължение, доразвитие на най-важните открития, които авторът е направил през своето дългогодишно участие в съвременния литературен процес. М. Василев е посветил" своите усилия на разказа като „жанр, като самостоятелна система", в която се отразяват всички тенденции на българската култура, на естетическите домогвания на нашия народ. Неговите усилия са още по-интересни и ценни, като се има пред вид, че проблемите на поетиката на разказа и досега не са достатъчно разработени. М. Василев очертава така своя методологически подход към литературните факти, на които се се базира изследването: „Литературното понятие, поетика" означава онази страна на литературознанието, която изучава природата на художествено-словесната творба, естетическата програма и реализация, начините, според които се създава тя. Тази дефиниция съдържа предупреждение да избегнем както отъждествяването на поетиката с литературната техника, така и отъждествяването и с естетиката. Възприемайки това разбиране на поетиката, ще се опитаме да разгледаме съв ременния български разказ с оглед на изграж дането му като самостоятелна художествена система. " Особено богати на фактически материал са първите две глави: „Промени в художестве ното мислене“ и „Идеи и герои". Трябва да се отбележи, че веднага проличава високият критерий на критика - и този критерий не се опира на формално-естетски увлечения, а произтича от солидни идейно-естетически анализи и обобщения. Неслучайно М. Василев още в първите страници изказва следната мисъл - Каравеловите разкази първи в нашата литература показват художествено усвоя ване процеса на усилена жизнедеятелност!". Същото качество" критикът изтъква и във Вазовите разкази - Вазов, в пределите на късия разказ, основан на една или няколко случки, постига изображение на хора, които са формирани от житейски обстоятелства и се опитват да въздействуват върху условията на живот“ (аналогично, както отбелязва и самият М. Василев, е твърдението на П. Зарев). Избягвайки шаблоните, критикът се е постарал да характеризира Вазовите творби - В отличие на тези на Каравелов, - която характеристика ни убеждава, че неслучайно тъкмо Вазовите разкази наричаме класически; „Вазов отделя повече внимание на подбора, обобщението и моделирането на ония качества, добити от натурата, които ще послужат за изграждане на национално обагрен образ. Това национално своеобразие, по-скоро непрекъснатото дирене на „национално обагрен образ показва в определена светлина предпочитанията на критическото перо. Дори когато авторът твърди, че Вазов и Алеко Константинов със своите открития са „два самостоя телни етапа" в развитието на българския разказ - рожба на непрекъснато обогатяващото се реалистично мислене - дори тогава личи, че М. Василев отдава предпочитание на реа листичното“ изображение. Но в същото време критикът не канонизира структурата на жанра - той отдава дължимото на Ал. Константинов: „Константинов изменя структурата на разказа, като отделя внимание на психологическото саморазкритие на героите" (М. Василев тук сочи разказите „Разни хора, разни идеали", „Херострат втори“).