героя

През последните години съветската критика и литературознани се характеризират с много оживени торетически дискусии и творческ спорове. Своеобразието на тези спорове се състои в това, че се водят хора, които не стоят на противоположни политически и естетически по зиции, а от единомишленици по основното, които дискутират по едн или други проблеми и по възможните начини на тяхното разрешение Напоследък се разгърна оживено обсъждане на въпроса за многообра зието на формите и стиловете в изкуството на социалистическия реали зъм, за художествената условност, за съвременния герой. Полемиката положителния герой възниква не за пръв път, този проблем все още не намерил всестранно осветление в естетическата наука и в това обстоятел ство не можем да не видим сериозен недостатък на нашата работа. Н сега би бил явен анахронизъм спорът за това нужен или ненужен е по ложителният герой, трябва или не трябва да бъде той в центъра на вни манието на художниците социалистически реалисти. Участниците в со тоялите се в Съветския съюз творчески дискусии са единни в решител ната си борба против буржоазните писачи и ревизионисти, които на празно се опитват да осмеят и дискредитират героичния, утвърждаваци патос на социалистическото изкуство.

Ето вдига се завесата и действителността, която ни е уж така позната, се разкрива в някаква невиждана, неподозирана светлина. Причината разбира се, е най-малко в модерните, непривични, често малко причуд ливи художествени средства, макар че те понякога са необходими. При чината е в необичайно свежия, мъдър, комунистически съвременен поглед на автора, в неговото ново откритие на света. Носител на „новаторска сила" в пиесата, на онова мечтано нещо, което зрителят иска сякаш да отнесе със себе си след представлението, е драматичният образ. Чрез него драматургът постига своята крайна цел: да въздействува върху зрителя. Няма ли драматургичен образ и най-выл нуващата идея, и най-сложно замисленият конфликт, и най-оригиналната драматична композиция увисват във въздуха. Само драматичният образ откритие може да им даде плът и кръв, да оживи съкровените авторови мисли, да вълнува зрителя със своята съдба, да го накара да мисли, да повярва в невероятносто.

Съществен момент в съвременния литературен процес са деепизиращите тенденции, изразени чрез редица интересни жанрово-стилови изменения. За разлика от модерната буржоазна литература, в която епическата цялостност на повествованието се разрушава в противопоставянето на индивидуалния и обективния временен поток, чрез нарушаването на техните действителни пропорции, изкуството на социалистическия реализъм се доближава до Хегеловото разбиране за епическото начало като изобразяване на личността в единството и с народа. Разпадането на единния повествователен поток е обусловено в съвременната ни литература от по-други социални и естетически предпоставки. Характерните обществено-политически промени след Априлския пле нум задълбочиха вниманието към съдбата на обикновения човек от народа и доведоха до засилване на демократизма и творческите търсения във всички области на общественото битие. Тяхното литературно отражение се свързва с ред нови идейно-естетически моменти. Засили се субективно-оценъчният момент при изграждането на художествената творба, твърде условни станаха границите между прозата и поезията. Привидно безстрастният разказ на всевиждащия обективен повествовател отстъпи под напора на съкровената изповед, на личните пристрастия и убеждения, изразени директно, със средствата на есеистиката или опосредствувано, чрез лаконичното, но съдържа телно обобщение, чрез яркия характер, носител на значими социални идеи, чрез емоционалната раздвиженост на повествованието. Промененото виждане на действителността засяга преди всичко мястото и функциите на автора в художественото повествование, неговата гледна точка. Според Томас Ман животът никога не разказва „сам за себе си“. В основата на изкуството лежи строг подбор и правото за това принадлежи единствено на твореца. От него, от неговите нравствено-естетически критерии зависи изборът на елементите и начинът на свързването им в художествената структура. „Образът на автора“ присъствува в създадения естетически свят чрез множе ство исторически, социални, нравствени и психологически съотнесености. В предговора към съчиненията на Мопасан Толстой изразява с пределна точност тази взаимообусловеност: „Каквото и да изобразява художникът: светци, разбойници, царе, лакеи — ние търсим и виждаме само душата на самия хуДожник. "1

От възникването си до Първата световна война българският разказ (с малки изключения) има за герои личности, които са представени в социалния контекст на действителността. Почти всичко се свежда до изнасяне на преден план тяхното отношение към обществените проблеми. Ето защо и акцентът се стоварва върху описанията на постъпките им, характеризиращи ги като хора, тясно свързани с бита и конкретните обществени задачи. Може би затова техните характери са уравновесени, цялостни, монолитни. Достатъчно е да се разкрият някои от основните чувства, изпъкващи в човешкия живот, за да се получи представа тези първично силни и цялостни характери. По тази причина индивидуалните черти, служейки като атмосфера за монолитното изграждане на тези характери, явяват едновременно и социални. за сe Затова си позволихме да заключим, че в българския разказ героите съществуват изключително посредством описанието на техните социални функции. Неслучайно чисто психологическите особености са така подбрани, че винаги открояват социалната функция на личността. Едва в годините на Първата световна война ударението на българския разказ се премести от събитието и действието към човешката душа, убежище на всички случки. Макар и с риск да се откъсне от социалната практика на хората, българският разказ се зае да направи от мъжете и жените, вълнуващи се от веч ните проблеми на смъртта и живота, любовта и изневярата, болката и радостта, красотата и грозотата, централни свои герои. B С „Песента на колелетата" Йовков откри едни по-затворени в себе си те И герои, които умеят да се вслушват в тишината. Тяхната способност да живеят света на мълчанието е нещо ново за разказа ни. В границите на този свят постигат уединение, което е необходимо за осмисляне на преживяното, за търсене смисъла в живота и щастието. 1,2,3 Простият и неук Сали Яшар е един самороден философ. Винаги при залез слънце той разговаря със себе си. Темата е една съща - личната човешка отговорност. Майсторът Яшар се чувствува задължен да остави след себе си следи. По този начин Йовков е в руслото на оная линия европейската литература, която от Гьоте до Горки поставя в центъра на живота творческото съзнателно изразходване на труда, необходим за благото на човешката общност.

Започвам с убеждението, че темата, която съм избрал, може да бъде изчерпана само в обемиста книга, че за да бъде тя изследвана обстойно, са необходими наблюдения не само върху художествения материал, но и социологични, философски, искуствоведчески проучвания, необходим е цялостен поглед върху генезиса на социалистическото общество, задължителни са сондажите в явленията на другите социалистически литератури, но моята цел е по-скромна. Ще се опитам в рамките на едно конспективно изложение да обоснова появата на някои нови черти в развитието на българската проза през последните години, да проследя възпитанието на героя на активното соцално действие, който днес се откроява като основна фигура в нашата литература, герой, чиято жизненост произтича от задачите на общественото развитие и най-точно отговаря на светогледа на човека от времето на научно-техническата революция. Но нека се върнем към началото на пътя, когато в бурните дни на револю ционните сътресения се рушеше един обречен на загиване свят и се раждаше нещо качествено ново не само като обществена формация, но и като отношение към човека. В това време личността неминуемо бледнееше пред колектива, ней ните колебания, сътресения, съмнения не бяха необходими, бяха дори вредни - героят можеше да бъде само монолитен, силен и непоколебим като самата революция. У хората зрееше чувството за историчност и естествено Историята стана основен обект на техните философски и естетически интереси. Творците трябваше първи да възприемат и осмислят повелите на революцията, те бяха длъжни да доведат до съзнанието на масите естеството на настъпващите промени, за да заговорят по новому за отминалите дни, да видят по новому взаимоотноше нията между хората не само в тяхното интимно-битово проявление, а в контекста на епохата. Естествено е в периодите на първично осмисляне на помощ да дойде стихията на епоса - явленията трябва да се огледат в тяхната обемност, трябва да се натрупат наблюдения от битуването на всички социални групи, обстойно да се анализира, за да се достигне до синтез. Неслучайно по това време Георги Караславов започна многогодишната си работа върху епопеята „Обикновени хора“, която може да бъде обект на отделно изследване. Сходна беше реакцията на творците и в зората на новата ни литература. Вазов, Захари Стоянов, Антон Страшимиров, Пенчо Славейков (всеки по своему), се превърнаха в летописци на народния живот, те надникнаха и в най-скритите му прояви, подготвяйки себе си и читателите за осмисляне, за синтез.

Нейният глас почти не се чува в приплам - ващите отвреме-навреме критически схватки. Името и не е обкръжено от онази атмосфера на пристрастия и неприязни, която, уви, се създава около всеки активен критик. На пръв поглед това е обяснимо - тя рядко пише за съвременни автори; но едва ли е необходимо с примери да се убеждаваме, че и литературната история е поле, върху което се разгарят спорове, сблъскват се гледища, лични предпочитания и страсти, които невинаги можем да наречем литературни. .. Тогава да потърсим друго обяснение за: повърхностния поглед работите на Милена Цанева - защото за нея става дума - са образец на „традиционно" литературознание (в същност именно повърхностното мислене роди това противопоставяне традиционна" - модерна" литературна наука, дошло оче видно да замени модното преди години кокетиране с вътрешния" - противопоставен на външния" - подход; ала за да не се изгубим в дебрите на схоластични спорове, трябва просто да се извиня на читателя, че и аз в случая използувам текущия критиче ски жаргон). Само че всичко това е привидно. В привидно традиционните" работи на Милена Цанева личат - асимилирани и претопени в един оригинален комплексен подход - и постиженията на най-модерните методологически направления, обогатили изследователския и инструментариум (в книгата, за която по-нататък ще стане дума, блестящо доказателство е анализът на „Кочо или „Защитата на Перущица"). И въобще нейните трудове са богати на открития, оригинални интерпретации, новаторски гледища - винаги неефектно, бих казал, даже скромно поднесени; ивинаги безпогрешно аргументирани. А що се касае до неполемичния темперамент - той е факт; но в редките случаи, когато и се е налагало да спори, Милена Цанева е защищавала своето становище с толерантност, равна само на принципиалността и научната й добросъвестност; и с едно чув ство за такт, което се боя да нарека „женско", защото по този начин бих извинил твърде лесно някои колеги (и себе си) за липсата му.... Позволявам си такова дълго встъпление, защото исках да маркирам един модел 154 на литературно поведение - колкото респектиращо, толкова и рядко днес. (Не подценявам, разбира се, и противоположния „модел" - на типичния критик, изтъкан от нерв, патос, пристрастия, светкавични реакции. ..) Необходим е обаче още един шрих: дълголетната изследователска привързаност към творчеството на Иван Вазов, който - без да изчерпва кръга на интересите й - оче видно е нейната голяма любов" в литературата. Вече десетилетия Милена Цанева пише, статия след статия и книга след книга, своята ,, критическа епопея", посветена на този колос на българския дух. Своеобразно звено в нея е и „В търсене на героя". В търсене на героя е подчертано концептуално изследване, въпреки че отделните глави спират вниманието ни само върху няколко Вазови творби: „Кочо", или „Защитата на Перущица“, „Под игото“, „Нова земя", „Казаларската царица"... Както се вижда и от тези заглавия, привлеченият „материал" е разнороден и в жанрово, и в ценностно отношение. И това е още едно достойнство на книгата, защото в почти необозримия масив на Вазовото творчество най-изследвани са неговите върхове. И с право, разбира се, техният пълноценен живот до наши дни налага постоянно да се връщаме към тях, да ги преоткриваме с днешни очи. Но така се поражда реалната опасност да ги откъснем от техния естествен контекст, да се замъглят връзките им с други, не толкова значителни произведения на писателя (което пък неминуемо обеднява и прочита на шедьоврите), и в крайна сметка - да не се види как обществено-историческият процес, своеоб разно пречупен и отразен в художническото самосъзнание на Иван Вазов, предопределя насоката и логиката на творческия му път.

Когато на 23 март 1842 Елена Нерлих-Златева г. Стендал умира, френският печат отминава смъртта му с мълчание. Само трима души съпровождат ковчега. Сред тримата е Проспер Мериме, един от най-близките приятели на Стендал, но и той не вярва осо бено в писателското му дарование. Такова е впрочем общото мнение - ценят или ненавиждат Стендал като духовит събеседник, като тънък познавач на изкуството, като свободомислещ либерал и ироничен коментатор на политическите събития, като безбожен републиканец, като изтънчен обожател, но - като писател, когото един ден ще чете цял свят, и то класик" на френската литература! - това би се сторило на съвременниците просто нелепа шега. Произве денията на Стендал остават с години непродадени, литературната общественост реагира повече от сдържано, а когато реагира - проявява учудващо от днешна гледна точка неразбиране. Малцината читатели на „Арманс“ са ужасени. Персо нажите на Стендал според тяхната единодушна преценка са обитатели на шарантон, т. е. - душевно болни. В „Червено и черно" близките приятели откриват цинизъм и упрекват Стендал в аморалност, но никой не го възприема сериозно като писател. Виктор Юго стига само до четвърта страница на романа и заявя ва, че „г-н Стендал“ и „за един единствен миг не може дори да си представи какво значи в същност писане". Единствено „Пармският манастир" е почти разпродаден за 18 месеца. Той става и причината Балзак - единствен от съвременниците - да оцени високо писателското дарование на Стендал. Високата оценка Стендал получава още преди това, но, както често се случва - в чужбина. Той самият никога не узнава, че в Русия Пушкин чете с увлечение „Червено и черно", а в Германия Гьоте определя неговия роман като един от най-значителните романи на времето. В „Етюди за Бейл“ Балзак изказва редом с възторжената преценка и някои критически бележки, които биха могли да изяснят част от причините, поради които Стендал среща такова неразбиране у съвременниците си. Критичните бележки на Балзак се отнасят преди всичко до началните и заключителните глави и са съпроводени със съответните препоръки за преработка на романа. Според Балзак при разполагането на събитията Стендал „извършва грешката, която правят мнозина автори, когато вземат сюжет, правдив в природата, но неправдоподобен в изкуството...Затова в интерес на книгата аз бих пожелал авторът да я започне със своето великолепно нахвърляне на битката при Ватерло, а всичко предшествуващо да сведе до разказа на самия Фабрицио…"

Предмет на настоящата статия е образът на човека в българската художествена проза след 1944 г. Ще се спрем по-специално върху представите на неговата социална активност, обусловени от исторически подвижното съот ношение личност-общество. То е решаващо при анализа на литературния ге рой - доколкото представлява мирогледно-идеологическата основа, върху която се формират естетическият идеал за личността и изхождащите от него проблемно-идейни търсения. От друга страна, взаимовръзката личност-общество може да се разглежда и като формообразуващ фактор. При посредничеството на проблемно-тема тичния план на изображението тя влияе върху жанрово-йерархичната система, върху структурирането на персонажите, върху поведението им на равнището на сюжета и т. н. На практика това означава, че всеки нов момент в социалноидейния подход към личността води към съответно изменение на нейните струк турно-художествени характеристики. Така обоснована, еволюцията на героя в най-новата ни проза става показател за движението на обществените идеи през изминалите четири свободни десетилетия от националната ни история.