неща

Книгата на Иван Пауновски носи скромното и дори непривлекателно заглавие „Малки неща". Ала привидната скромност на автора е прикрила една голяма амбиция да се покажат чрез „малките неща в биогра фията и творчеството на големите писатели същностни моменти от социалното и есте тическото битие на една книга или на една личност. И още: да се разкрие времето и неговото политическо съзнание. В „Малки неща" предмет на изследване са автори и книги от различни епохи и различни идейни, тематични и стилови особе ности на руската и българската литература. Така редом с творчеството на Ботев, Пушкин, Достоевски, Гогол и Исак Бабел се анализират книги и проблеми на Александър Геров, Стоян Загорчинов, Александър Муратов, Станка Пенчева, Владимир Башев и Кольо Георгиев. Това обаче е мнима разнопосочност или разностранност у Пауновски. Защото той избира за свои автори писатели, които са му близки като душевност и е поддържал с някои от тях продължителни тесни лични и приятелски връзки, или пък класически творци, чиято философска и психологическа дълбочина му дава възможност да прави свои наблюдения и изводи за човека и неговия дух. И все пак аз ще отделя няколко работи в книгата, които бележат големия успех на „Малки неща" и ни карат по нов начин да погледнем на литературата и нейната обществена обвързаност. Това са „Ботев и Пишурка“, „Лермонтов и Печорин“, „Загадките в повестта „Шинел“ и „Дяволската спирала на безсмъртието". „Ботев и Пишурка" има за основен един парадокс, измислен като, че ли от Пауновски: творчески връзки, влияние и типологически сходства между гения и посредствения ав тор, но не в посоката гений - среден та лант, а обратно. И всичко би си останало в този предизвикващ възражения парадокс, ако не беше умението на критика да покаже как художественият процес се диктува от обще ствените потребности и как големият тво рец, ползувайки се от опита (в най-широкия смисъл на думата) на посредствените си съвременници, ще реши със средствата на сло вото важните проблеми на духа и времето. Заедно с това Пауновски сполучливо прилага конкретно-историческия подход, за да покаже мястото и значението на Ботев в историята на българската естетическа и политическа мисъл, както и мястото и значението на Пишурка в дадения конкретно определен период от тази история. Въпросът е върху какво блясва геният на Ботев, върху какво израства поезията му, за да се превърне в най-точното и най-висшето свидетелство на героичната епоха на „буря и натиск". Дръзкият паралел между Ботев и Пишурка иде още веднъж да ни напомни, че литературата е сложно нещо, че необяснимите закони на творчеството имат своите конкретни прояв ления, че фактите винаги имат своите относителни и вечни стойности, които трябва да умеем да различаваме и разпознаваме.

Когато на 23 март 1842 Елена Нерлих-Златева г. Стендал умира, френският печат отминава смъртта му с мълчание. Само трима души съпровождат ковчега. Сред тримата е Проспер Мериме, един от най-близките приятели на Стендал, но и той не вярва осо бено в писателското му дарование. Такова е впрочем общото мнение - ценят или ненавиждат Стендал като духовит събеседник, като тънък познавач на изкуството, като свободомислещ либерал и ироничен коментатор на политическите събития, като безбожен републиканец, като изтънчен обожател, но - като писател, когото един ден ще чете цял свят, и то класик" на френската литература! - това би се сторило на съвременниците просто нелепа шега. Произве денията на Стендал остават с години непродадени, литературната общественост реагира повече от сдържано, а когато реагира - проявява учудващо от днешна гледна точка неразбиране. Малцината читатели на „Арманс“ са ужасени. Персо нажите на Стендал според тяхната единодушна преценка са обитатели на шарантон, т. е. - душевно болни. В „Червено и черно" близките приятели откриват цинизъм и упрекват Стендал в аморалност, но никой не го възприема сериозно като писател. Виктор Юго стига само до четвърта страница на романа и заявя ва, че „г-н Стендал“ и „за един единствен миг не може дори да си представи какво значи в същност писане". Единствено „Пармският манастир" е почти разпродаден за 18 месеца. Той става и причината Балзак - единствен от съвременниците - да оцени високо писателското дарование на Стендал. Високата оценка Стендал получава още преди това, но, както често се случва - в чужбина. Той самият никога не узнава, че в Русия Пушкин чете с увлечение „Червено и черно", а в Германия Гьоте определя неговия роман като един от най-значителните романи на времето. В „Етюди за Бейл“ Балзак изказва редом с възторжената преценка и някои критически бележки, които биха могли да изяснят част от причините, поради които Стендал среща такова неразбиране у съвременниците си. Критичните бележки на Балзак се отнасят преди всичко до началните и заключителните глави и са съпроводени със съответните препоръки за преработка на романа. Според Балзак при разполагането на събитията Стендал „извършва грешката, която правят мнозина автори, когато вземат сюжет, правдив в природата, но неправдоподобен в изкуството...Затова в интерес на книгата аз бих пожелал авторът да я започне със своето великолепно нахвърляне на битката при Ватерло, а всичко предшествуващо да сведе до разказа на самия Фабрицио…"