автора

Въпросът за авторското присъствие бе разработен в значителни изслед вания у нас и в чужбина. Научните резултати, до които се стигна, дават основание да се смята, че този въпрос е трайно завоевание на литературната наука, начална точка за по-нататъшни постижения. Произведенията на Константин Константинов някак естествено налагат да бъдат разгледани в светлината на този проблем. Много техни същест вени особености произтичат от него или водят към него. И при най-беглия досег с произведенията на този писател може да се почувствува неговото засилено, осезаемо присъствие. Отношението му към изобразеното винаги е ясно определено и изявено. Да се търсят доказателства е излишно - всеки Константинов разказ, с някои нищожни изключения, може да потвърди това. Изследването би трябвало да се насочи не към самото наличие на авторското присъствие, а към формите на неговата проява. „Из Странджа“, „Панаирът“, „Градчето“, „Затворникът“, „Незначителна история“, „Трета класа“, „Произшествие“, „През стената“, „Под сливите“, „Неврастения", я“, „Завещание“, „Марсилия“, „Песен“, „По реката“, „Човешка душа", „Във влака“, „Хотел „Ниагара“, „Една нощ“, „По булеварда“, „Есенно слънце", „Пепел“, „Буря“, „Целувка“, „Любов“ - във всички тези разкази на Константин Константинов, извън които остават само три-четири белетристични творби, намираме един човешки образ, който предимно наблюдава и преценява развиващото се действие. Този образ може да бъде главният герой-участник събитията; понякога е герой-референт, на когото авторът е „поверил" да разкаже случилото се и чрез когото се осъществява композицията „разказ разказ"; може да бъде и самият повествовател - в такъв случай разказът се води в първо лице. B B Независимо от разнообразието във външните форми основната художе ствена задача на наблюдателя не се променя - той се вглежда в онова, което се извършва, анализира го, съотнася видяното с представите си за света. Изводите, които прави, са общи, генерализиращи: разтворен човешки труп може да го накара да мисли, че човекът е „тънка лъжлива обвивка, под която се крият куп вонещи нечистотии"; воят на две сирачета го навежда на мисълта за човешката мизерия изобщо („Произшествие"); твърдостта и смелостта на една учителка се свързва с представата за категория хора, чиято духовна сила ги издига далеч над нас („Незначителна история"); споменът проявена жестокост го кара да си задава мъчителни въпроси за вълчите страни природата на човека („Под сливите“); мигновено настъпило в него отчуж го заставя да за смисъла на преходните неща („Една нощ"). B дение размишлява за 61 Във всички тези случаи наблюдателят се стреми да установи и стината за онова, което се е случило. Той възприема нещата с оглед някакъв социален, психологически или нравствен проблем, който се старае да разреши. Стреми се да вникне в същността на явленията, независимо дали се намират в света Около него или в самия него.

Когато на 23 март 1842 Елена Нерлих-Златева г. Стендал умира, френският печат отминава смъртта му с мълчание. Само трима души съпровождат ковчега. Сред тримата е Проспер Мериме, един от най-близките приятели на Стендал, но и той не вярва осо бено в писателското му дарование. Такова е впрочем общото мнение - ценят или ненавиждат Стендал като духовит събеседник, като тънък познавач на изкуството, като свободомислещ либерал и ироничен коментатор на политическите събития, като безбожен републиканец, като изтънчен обожател, но - като писател, когото един ден ще чете цял свят, и то класик" на френската литература! - това би се сторило на съвременниците просто нелепа шега. Произве денията на Стендал остават с години непродадени, литературната общественост реагира повече от сдържано, а когато реагира - проявява учудващо от днешна гледна точка неразбиране. Малцината читатели на „Арманс“ са ужасени. Персо нажите на Стендал според тяхната единодушна преценка са обитатели на шарантон, т. е. - душевно болни. В „Червено и черно" близките приятели откриват цинизъм и упрекват Стендал в аморалност, но никой не го възприема сериозно като писател. Виктор Юго стига само до четвърта страница на романа и заявя ва, че „г-н Стендал“ и „за един единствен миг не може дори да си представи какво значи в същност писане". Единствено „Пармският манастир" е почти разпродаден за 18 месеца. Той става и причината Балзак - единствен от съвременниците - да оцени високо писателското дарование на Стендал. Високата оценка Стендал получава още преди това, но, както често се случва - в чужбина. Той самият никога не узнава, че в Русия Пушкин чете с увлечение „Червено и черно", а в Германия Гьоте определя неговия роман като един от най-значителните романи на времето. В „Етюди за Бейл“ Балзак изказва редом с възторжената преценка и някои критически бележки, които биха могли да изяснят част от причините, поради които Стендал среща такова неразбиране у съвременниците си. Критичните бележки на Балзак се отнасят преди всичко до началните и заключителните глави и са съпроводени със съответните препоръки за преработка на романа. Според Балзак при разполагането на събитията Стендал „извършва грешката, която правят мнозина автори, когато вземат сюжет, правдив в природата, но неправдоподобен в изкуството...Затова в интерес на книгата аз бих пожелал авторът да я започне със своето великолепно нахвърляне на битката при Ватерло, а всичко предшествуващо да сведе до разказа на самия Фабрицио…"