Утопия

Към въпроса за потекло и някои исторически отношення на сатирата и утопията. На пръв поглед сатирата и утопията са противоположни понятия, доколкото първата е насочена към реалното, а втората към идеалното. Въстанал срещу порочното в обществените институции, сатирикът стои близо до всекиднев ната истина с картините на падение, на развала, на долни домогвания. Често пъти скептик по природа, той е настроен да открива грозното и извратеното в нрави и характери, да отхвърля или ограничава чистите подбуди в чувства и дела. Той иска да учи по-скоро с отрицателния, отколкото с положителния пример, знаейки от опит, че човек е склонен повече да се отвращава, отколкото да подражава. Онова, което предизвиква възмущение, активизира вниманието, вълнува, раздвижва, сепва в по-голяма степен от онова, което се харесва. Този подход става толкова по-уместен, колкото е по-рязко противоречието между осъдителни прояви и висок обществен идеал. Издирвайки същинските пружини на делата, инстинктите, страстите и повисявайки укора до изблик на покруса и огорчение, сатирикът разтърсва читателя по начин, който напомня ефекта на трагичното. У утописта, напротив, преобладават утвърждението, ентусиазмът, волята за социално експериментиране, конструктивната сила на духа. Застанал в авангарда на своя век, той долавя слабите ферменти на идеен подем, преди още обществото да е създало средства за реализирането им, и гради своите идеални планове за социална и нравствена обнова, внасяйки така една фантастична правда в грубата действителност. Но при сериозно вникване в спецификата на двата вида творчество става ясно, че тези контрасти не могат да се схващат в един абсолютен смисъл, че тук собствено се касае за преобладаващи качества, за застъпени в различна пропорция еднакви елементи. Радикалното недоволство и горещото въодушевление под знака на идеала са присъщи както на сатирика, така и на утописта, само че докато първият е силен с увлечението си на отрицател, у втория надделява въодушевлението при налагане на нови граждански и нравствени ценности. Ако в единия случай идеалните страни на чувства и убеждения се долавят в безграничното презрение към представителите на злото в живота, то в другия самото понятие утопия необходимо предполага негативна оценка на настоящето. Затова Енгелс, назовавайки Шарл Фурие „един от най-великите сатирици на всички времена“, вижда изходния пункт на обществените проекти на социалистите-утописти в критическия анализ на неуспеха на Френската революция да осъществи обещаната от просветителите ера на справедливост и в разочарованието, заменило вярата в бъдещото царство 101 на разума. Дори ако дадена утопия не съдържа пряко изобличение, тя дава норми за установяване на дефектите, принципи и идеи, от които може да се осъди съвременното положение. От друга страна, усетът за правда у сатирика не бива да се противопоставя едностранчиво на илюзорните картини на мечтателя за нови социални и хуманни почини. Заменяйки реално съществуващото с нещо въображаемо, утопията не може да бъде изградена на основата на чистата фантазия, тъй като действителността се явява опора на измислицата, а дарбата за прозрения се осланя на обективно достъпното. И сатирикът, и утопистът отхвърлят отвлечените естетически схващания като рожба на префинени литературни нрави или на общества в упадък и показват страст за проповед, за активно участие в историческия процес и за решаване на социално-философски проблеми. Ако големите майстори на изобличителното слово съчетават жестоки присъди ибезрадостни наблюдения с упорита воля за подобряване на света, утопистите се противопоставят на хаоса на антисоциалните инстинкти, на безнадеждността, на всичко, което неутрализира прогреса, за да станат подранили поборници на по-добро бъдеще.