Томас

Преди двадесет години през лятото на 1947 г. едно швейцарско издателство публикува романа на Томас Ман „Доктор Фаустус“. Сега вече не беше необходима преценката на онзи нещастен, болен евреин, критика Самуел Люблински. Около петдесет години преди това именно той беше направил една прогноза за „Буденброкови“, която времето напълно потвърди: с годините значението на тази книга ще расте и тя ще се чете от още много поколения. Авторът на „Доктор Фаустус“ беше вече всеизвестен писател, влязъл в литературната класика на ХХ в. - той не се нуждаеше от окуражителни слова, казани някога на младия и неизвестен автор на „Буденброкови“. Но тъкмо затова личната и писателската отговорност на Томас Ман ставаше много по-голяма - целият литературен свят щеше да се взре в романа на 72-годишния прославен писател. Може би „Доктор Фаустус“ щеше да остане неговия последен роман, равносметка на един дълъг и богат граждански и литературен живот. За такова внимание от страна на литературния свят имаше твърде много основания извън славата, извън литературната репутация на художника. „Доктор Фаустус" не беше нито замислен, нито осъществен като е д и н роман, като е дин от многото романи. Още преди недвусмислените признания на самия писател литературната публика предусети, че това е роман за епохата под формата на история на мъчителния и греховен живот на художника, че в него има много от умонастроенията на автора, че това е откровена авторска изповед. После дойдоха и признанията. „Доктор Фаустус“ е първото голямо творческо начинание на писателя, което му е било ясно до подробностите още от самото начало, чиито духовни и физически измерения той предварително е виждал не в магически кристал“, а ясно като на длан. И може би не толкова за това, че 68-годишният житейски и близо 50-годиш ният писателски опит даваха своите плодове - пълното покритие на творческия замисъл с творческия резултат - а по-скоро, защото, както сам признава, никой от своите измислени герои (може би само с изключение на Хано Буденброк) Томас Ман не е обичал така искрено, така дълбоко и така страдалчески, както е обичал своя доктор Фаустус, своя Адриан Леверкюн. Обичал го е така, както човек обича себе си и онези, в които вижда себе си. Като измисленият му биограф Серенус Цайтблом той го обгради със своята тревожна любов - от годините на надменното уче ничество до изпълнението на дяволското проклятие.

Към въпроса за потекло и някои исторически отношення на сатирата и утопията. На пръв поглед сатирата и утопията са противоположни понятия, доколкото първата е насочена към реалното, а втората към идеалното. Въстанал срещу порочното в обществените институции, сатирикът стои близо до всекиднев ната истина с картините на падение, на развала, на долни домогвания. Често пъти скептик по природа, той е настроен да открива грозното и извратеното в нрави и характери, да отхвърля или ограничава чистите подбуди в чувства и дела. Той иска да учи по-скоро с отрицателния, отколкото с положителния пример, знаейки от опит, че човек е склонен повече да се отвращава, отколкото да подражава. Онова, което предизвиква възмущение, активизира вниманието, вълнува, раздвижва, сепва в по-голяма степен от онова, което се харесва. Този подход става толкова по-уместен, колкото е по-рязко противоречието между осъдителни прояви и висок обществен идеал. Издирвайки същинските пружини на делата, инстинктите, страстите и повисявайки укора до изблик на покруса и огорчение, сатирикът разтърсва читателя по начин, който напомня ефекта на трагичното. У утописта, напротив, преобладават утвърждението, ентусиазмът, волята за социално експериментиране, конструктивната сила на духа. Застанал в авангарда на своя век, той долавя слабите ферменти на идеен подем, преди още обществото да е създало средства за реализирането им, и гради своите идеални планове за социална и нравствена обнова, внасяйки така една фантастична правда в грубата действителност. Но при сериозно вникване в спецификата на двата вида творчество става ясно, че тези контрасти не могат да се схващат в един абсолютен смисъл, че тук собствено се касае за преобладаващи качества, за застъпени в различна пропорция еднакви елементи. Радикалното недоволство и горещото въодушевление под знака на идеала са присъщи както на сатирика, така и на утописта, само че докато първият е силен с увлечението си на отрицател, у втория надделява въодушевлението при налагане на нови граждански и нравствени ценности. Ако в единия случай идеалните страни на чувства и убеждения се долавят в безграничното презрение към представителите на злото в живота, то в другия самото понятие утопия необходимо предполага негативна оценка на настоящето. Затова Енгелс, назовавайки Шарл Фурие „един от най-великите сатирици на всички времена“, вижда изходния пункт на обществените проекти на социалистите-утописти в критическия анализ на неуспеха на Френската революция да осъществи обещаната от просветителите ера на справедливост и в разочарованието, заменило вярата в бъдещото царство 101 на разума. Дори ако дадена утопия не съдържа пряко изобличение, тя дава норми за установяване на дефектите, принципи и идеи, от които може да се осъди съвременното положение. От друга страна, усетът за правда у сатирика не бива да се противопоставя едностранчиво на илюзорните картини на мечтателя за нови социални и хуманни почини. Заменяйки реално съществуващото с нещо въображаемо, утопията не може да бъде изградена на основата на чистата фантазия, тъй като действителността се явява опора на измислицата, а дарбата за прозрения се осланя на обективно достъпното. И сатирикът, и утопистът отхвърлят отвлечените естетически схващания като рожба на префинени литературни нрави или на общества в упадък и показват страст за проповед, за активно участие в историческия процес и за решаване на социално-философски проблеми. Ако големите майстори на изобличителното слово съчетават жестоки присъди ибезрадостни наблюдения с упорита воля за подобряване на света, утопистите се противопоставят на хаоса на антисоциалните инстинкти, на безнадеждността, на всичко, което неутрализира прогреса, за да станат подранили поборници на по-добро бъдеще.

Възприемането и въздействието на произведенията на един автор в чужда страна е сложен процес, който обхваща различни аспекти и който може да се разглежда от различни изходни позиции. Тази сложност е ре зултат, от една страна, на многообразието на активния културен обмен на нашата епоха, а, от друга - на различните страни на рецепцията на един автор. Тук спадат както преводите на литературни произведения и тях ното интерпретиране от страна на литературната критика в съответната страна, така и личните контакти на представители на тази страна с автора и обратно. Не на последно място трябва да се спомене и научноизсле дователската работа по отношение творчеството на автора и проблеми в негови произведения. 1 До преди няколко години не можеше да се говори, че Томас Ман се ползува с осо бена популярност в България. Специалистите работеха над различни проблеми на неговото творчество, но фактът, че бяха преведени някои от най-големите му произведения, както и няколко новели, не даваше повод да се мисли, че този писател от световен мащаб е представен в достатъчна степен на бъл гарския читател, макар че наближаваше стогодишнината от рождението му. Чув ствуваше се липсата на онази част от творчеството на великия писател, която с езика на друг жанр разкрива зародиша и дълбо чината на цялостното му творчество - есета, мисли, разговори, дневници. Липсваше това, което при Гьоте съдържат „Разговори с Екерман" или „Писмата" при Ван Гог. Тази пролука в литературния и философския портрет на Томас Ман беше запълнена с превода и издаването на два тома литературна есеис1.Настоящата статия съдържа елементи от изнесения от автора доклад на конфе ренцията по случай 100-годишнината от рождението на Т. Ман във Ваймар, ГДР, през май 1975 г. 11 Литературна мисъл, ки. 4 тика на писателя. Но това доведено вече почти до пълнота (все още не е преведен на български един от шедьоврите на Томас Ман - тетралогията „Йосиф и неговите братя") опознаване на представителя на световната литература от страна на българската читателска публика има своята свое образна история. При рецепцията на Т. Ман в България се установяват два различни периода, точ ната граница между които трудно може да се определи. Като такава бихме посочили времето около 1956 г. Двата периода се намират в тясна връзка помежду си и трябва да се разглеждат като две части на едно цяло. Най-важните различия между тях се състоят в следното. Първият период, през който бъл гарският читател за пръв път се запознава с Т. Ман, може да се означи като „подгот вителен период". През това време се превеж дат предимно разкази, новели или откъси от по-големи произведения, макар че писателят е написал вече някои от гениалните си произведения. Този период обхваща близо 40 години. Излязлата през 1956 г. на бъл гарски език книга „Буденброкови" трябва да се разглежда като край на първия период и постепенен преход към втория период, който продължава и понастоящем. През него българският читател се запозна с повечето значителни произведения на писателя, а литературоведите, германистите и философите в България му посветиха задълбочени изследвания. През първия период до българския чи тател достигат новелите „Луизка" (1914), „Тристан“, „Разочарование“, „Тонио Крьогер" (1930), разказите „Знаменитото дете“ (1931), „Тежък час" (1933) и др. През този период самият писател изминава сложно развитие - той преодолява някои грешки в мирогледа си, достига до правилни обществени позиции и взема отношение спрямо конкретни събития и световни проблеми, в това число и срещу надигащия се фашизъм. Вторият, основен период от рецепцията на Т. Ман в България е в същност още недовършен етап, отворен за по-нататъшно проникване в света на писателя-философ. „Избрани новели" (1964), „Доктор Фаустус" (1967) и „Вълшебната планина" (1972) са само няколко брънки от процеса на възприемане на Т. Ман от българския читател. Скоро след първите преводи Т. Ман беше открит и от българската литературна критика. Неин обект станаха цялостното творчество на автора, по-големите му произведения и развитието му като творец. По този начин и българската литературна критика се включи в процеса на запознаване на българската общественост с творчеството и личността на Т. Ман.

Сигурно е случайност, но точно преди 110 години за пръв път в България се появява откъс от съчинение на Лутер, предназначен за по-широка общественост. Това е „Писмо до всички господари у Германия", третиращо проблеми за нуждата от училища, библиотеки и книжарници. Преводачът не е известен, но е очевидно, че необходимостта от чужд опит е накарала издателя да се насочи към един от изворите на образованието и педаго гическата мисъл в Немско. След това първооткриване настъпва отново забрава за името Лутер в българския обществено-културен живот, ако се изключат някои косвени споменавания. Едва юбилейната 1983 г. - 500 години от рождението на Мартин Лутер - донася раздвижване преди всичко в средствата за масова информация. Делото на Лутер продъл жава да е недостатъчно осветлено, творчес твото му - непознато. Не може и да се от рече, че в България лутеранският протестантизъм е оказал сравнително малко влияние. Нека се обърнем най-напред към „Енциклопедия А-Я" на БАН от 1974 г., където лаконично и в сбита форма се дава основ ната характеристика на Мартин Лутер: .....родоначалник и виден деец на Рефор мацията, основател на протестантизма (лутеранството)... Превежда Библията на немски език, което има голямо значение за развитието на единен немски книжовен език 1 Мартин Лутер. Писмо до всички господари у Германия. - Училище, г. IV, кн. 8-9, 31 юли 1874, 60-61. 11 Литературна мисъл, кн. 3 (с. 455). И така Лутер е бил и остава един от титаните, които определят облика на цял век, на цяла епоха в европейската история и култура. „Лутер е една от движещите сили на немската история" (Ерих Хонекер). Затова трябва да се приветствува издаването на настоящата книга, на която е отредена завидна роля да информира, да обогати, да предостави материал за изследване, т. е. да попълни празното място в огромната библиотека на България от образци и шедьоври на световната култура в превод. Всъщност такава задача си поставят със тавителят и двамата преводачи - да представят за първи път в превод на български език творби на Мартин Лутер и Томас Мюн цер - най-видните дейци на немската Ре формация, на онова важно социално-поли тическо и културно явление, обусловило настъпването на „новото време" чрез преодоля ване на феодалния католически догматизъм (с. 5). Веднага се съгласяваме и подкрепяме мисълта, че преводът на техни творби с акт на едно крайно необходимо и за жалост дълго бавено културно посредничество. Същевре менно книгата ще даде възможност за критическа преценка и научна интерпретация на изложените от Лутер и Мюнцер идеи от страна на български научни работници. На първо място трябва да отбележим, че са преведени (с незначителни съкращения) прочутите 95 тезиса на Лутер от 1517 г., които са свързани с мисълта за необходи мост от реформи в религиозната дейност и с идеите за духовно разкрепостяване от сред новсковната схоластика и католическия дог матизъм. Това дава основание на Фр. Енгеле още през 1850 г. да види в тезисите на Лутер мълнията, която запалва революцията. А правото на католическата църква да управлява с абсолютната си власт божията милост Лутер отрича в съчинението си „За вави лонския плен" от 1520 г., в което застъпва тезата за демократично равенство на всички вярващи.