Цанева

Зачета ли книга на Милена Цанева, изживявам радостта от приобщаването ми към един ведър, хармоничен и цялостен творчески свят. Той ме завладява както с интелектуалната вглъбеност на авторката, така и с нейната неподправена емоционална отзивчивост. Струва ми се, че този светъл и хармоничен свят се определя от поривите на завидно душевно здраве, че той се стимулира от вроде на жизненост и непресекваща душевна мла дост. Но няма съмнение, че увереността, с която Милена Цанева прониква в духовния мир на сложни и противоречиви худож ници, че яснотата, която внася навсякъде с присъствието си, или категоричността на отношението и към йерархията на идейноестетическите постижения в литературния процес, че изисканата простота на слога и или лекотата на превъплъщенията при литераТуроведческия анализ са резултат на системна научна школовка, на рано усвоени професионални навици, на сигурни идейни критерии и култура на естетическия вкус. И не на последно място -Милена Цанева се доверява на своя природен усет за краси вото и значимото, за мимолетното и непре ходното, за действителните ценности и фалшивия блясък в царството на словесното изкуство.

Сборникът - било от статии, очерци или литературни портрети - обикновено крие опасност от еклектизъм. В новата книга на Милена Цанева тази опасност е категорично преодоляна. Наред с другите си достойнства книгата „Петима поети" прави впечатление с концепционалното си и стилово единство. Тя веднага се налага на вниманието с величината на творческите фигури, предста вени тук чрез литературно-критически портрети - Фурнаджиев, Багряна, Далчев, Радевски, Вапцаров, - явления, които със своята сложност и възлово място в литературата ни респектират и най-сериозния изследовател. Петимата майстори на словото, обект на този труд, представляват върхове в поезията ни между двете световни войни. Липсват Смирненски и Гео Милев, за да се допълни картината на този плодоносен за лириката ни и в идейно, и в художествено отношение период. Разбира се, има и други заслужаващи вни мание поети, но в случая изхождам от схващането, че за една литература се съди предимно по върховите и постижения. Още самото подреждане на петте имена В книгата говори за системен подход от страна на авторката, за съобразяване с посоките на литературното развитие. Въпреки жанровите ограничения (както вече казахме, кни гата е сборник от литературно-критически портрети) М. Цанева е успяла да представи Въпросните творци като звена от литературния процес, започнал от Смирненски и намерил блестящ завършек в поезията на Вапцаров. По този начин всеки портрет в книгата има самостоятелно значение и същевременно се превръща в част на единно по замисъл изследване. Авторката умело е съчетала литературнокритическия подход с подхода на литературен историк. Тя е потопена в обаянието и загадъч ността на отделните творчески личности, домогва се към идейно-емоционалните дълбо чини на сътвореното от тях, превъплъщава се и намира верния път към същината на всеки един от толкова различните пет поетични свята, за да ни го представи в найправдивия му лик. И същевременно поставя тези явления в литературно-критически план, търси мястото им в контекста на литературното развитие, като по този начин специ фиката на отделния творец става още по-осезателна. Милена Цанева обръща особено внимание на новаторството (а всеки от „петимата“ има свой принос в тази насока), проследява конкретните прояви или трансформации на поетичните традиции в лириката на разглеж Даните творци, разкрива идейните и художествените тенденции, наченати от едного, и тяхната по-нататъшна съдба при останалите. И наистина нима може да се пише за Фурнаджиев, без да се спомене за „новаторската му дързост“, която разкри за поезията ни „нови идейно-естетически простори", за трайната диря, която остави в литературата ни неговата ,, тревожно-чувствителна социална съвест"? Фурнаджиев, както и Гео Милев, само в най-общ идеен план продължи революционните традиции на Смирненски; той възприе от него отрицанието на артистичния индивидуализъм за сметка на колективистичното съзнание, доразви тенденцията на доближа ване до народните недра. Иначе като поетика Фурнаджиевият поетичен свят влиза в спор с художествените принципи на Смирненски И е решителна крачка напред. По образно-емоционалните си особености Фурнаджиевата лирика се сродява с тая на Багряна и Далчев. Повече са допирните точки с Багряна - витализмът, здравата вкорененост в родната земя, в националната ни душевност, емоционалната сгъстеност на стиха. До Далчев Фурнаджиев се доближава чрез стремежа си към предметна образност, чрез придаване поетичен смисъл на обикновеното и неестетичното. Но това сходство е твърде външно, тъй като при двамата въпросните формални търсения са подчинени на различни цели, те са различно осмислени и идейно натоварени. Обединени чрез някои от особе ностите на поетиката си, Фурнаджиев, Багряна и Далчев се разминават, дори си противостоят в идейно-тематично отношение. В противовес на тревожно-бунтовния Фурнаджиев Багряна и Далчев са „безразлични към социално-политическите битки на съ временността“, както отбелязва Цанева. В ранното си творчество и двамата са по своему егоистично затворени в стеснения си поетичен свят. За Багряна това е светът на интимните й, предимно любовни преживя вания, за Далчев - светът на интелектуалното му самоотчуждение от пълнокръвието на живота.

Малко са онези книги, към които човек изпитва духовната потребност да се връща през десетина години и които при всеки прочит открива по новому. За нас, бълга рите, такава вечна книга е националната епопея - безсмъртният роман на Иван Вазов „Под игото". Първото ни съприкосновение с книгата се губи в годините на ранното детство, когато въображението ни лесно се пали от чудните приключения на Бойчо Огнянов: после идва юношеската среща - пламенна, възторжена (често пъти изкуствено схематизирана от учителите по литература), когато започваме по-дълбо ко да чувствуваме силата на българските корени, когато се опияняваме от съзнанието за национално величие. Всяка след ваща среща е приближаване към зрелостта - приближаване към дълбокия и вече не така възторжено-безкритичен размисъл за трагичната българска съдба, за всеобхват ността на българската духовност. В годините на творческата и духовна зрелост Милена Цанева ни поднася своя та книга - размисъл за Вазовата епопея. Дълъг е пътят към този връх в творче ството на видната наша литераторка. Вече години пътува тя из света на народния поет, години наред неговите герои са и нейни, нейни са неговите творчески тре воги и вълнения. Само пълното проникване в душевността и в лабораторията на писателя може да доведе до откриването на нови ценностни пластове в така старателно анализираната от няколко поколения литературоведи книга. Милена Цанева, разбира се, не отхвърля натрупания от предшествениците опит. Напротив, ясно е, че тя дълго и старателно е изучавала и прецеждала всичко найценно и полезно казано до днес за „Под игото". Но тя не се превръща в добросъвестен компилатор: създала си ясна представа за постиженията на литературната наука в тълкуванието на романа, Цанева тръгва по свой, неотъпкан път към исти- ната. Минаха годините, когато литературна История значеше изброяване на факти, безцелно търсене на прототипи, шаблонизирани обобщения. Съвременният литературен историк трябва да бъде универсална творческа личност. Да съчетава таланта на писателя със задълбочеността на уче ния, да бъде изключително ерудиран, да не изостава нито крачка от постиженията на съвременната литературна теория, да умее да отделя голямото, общозначимото от дребното и преходното, да бъде остро съвременен, т. е. пределно верен на епохата, за която пише, и в нея, чрез нея да открива непреходното, вечното. Ако приемем, че „Под игото" е голямото откритие на българската литература, то книгата, която сега рецензираме, е откри тие на едно откритие. Тя носи всички основ ни белези на компетентния научен труд: информация, синтез, интелектуалност, методологическа яснота. Можем да приемем една най-обща схема на изследване, осъществена от Милена Цанева с голяма вещина. Тя започва търсенията си от наблюдения върху творче ската личност - сумира личните наблю дения на Вазов, обективните и субективните влияния върху творческия му мир, като по този начин създава пълна представа за микросредата, за онзи пълнокръвен битово-исторически живот, който за много изследователи на Вазовото творчество се оказва достатъчно основание да нарекат твореца „енциклопедист на българския живот " от онова време. Милена Цанева търси по-дълбоки основания за толкова задължаваща характеристика. Тя разкрива взаимоотношенията на творческото дело с националната кул тура и народопсихологията, за да ни издигне към макросредата - към света на непреходните идеи. Вазовата Бяла черква е Сопот, но е и България: Вазов „успя да превърне временното във вечно, националното - в общочовешко" (с. 192).

Има критици, които продължаваме да наричаме „млади" и след като са преминали сезона на младостта. Има цели критически екипи, събрали в себе си различни възрасти и пера, които така и вървят в критиката - групово. Милена Цанева не принадлежи нито към едните, нито към другите. Лошо е, че го казвам за жена, при това с деликатна чувствителност, но ми се струва, че Милена Цанева никога не е била млад критик" във възприетия от нас смисъл. Това определение не се е връзвало никога с улегналия и темперамент, с достолепното, може би малко старомодно поведение, с научната прецизност в работата й, в която няма „младежки" увлечения и отклонения встрани. Дори ориентацията й - предимно класическото литературно наследство - говори в полза на една възраст, чужда на лутанията в различни насоки. Тя върви някак и без поколение, само в най-общите списъци редят името й горе-долу във възрастовата група. Иначе казваме: Милена Цанева и толкова! И всичко около името и ни е вече ясно: корените на неизменната преданост към литературата, творческите предпочитания, както и убедеността ни, че всеки неин труд ще ни донесе нещо издъно проучено и осмислено, което няма да носи налепите на недоработеността. Около нейното име никога не се е вдигал шум и едва ли ще се вдигне някога. Макар че, ако питаха мен, едно изследване като „По страниците на „Под игото“ или като най-новото и заглавие „В търсене на героя" например, заслужават да се пошуми доста повече около тях, отколкото край претенциозни студии и интервюта, за които вдигаме често непомерна критическа врява. А неадекватната реакция на един или друг литературен факт, лесното поддаване на критически афектации по незаслужаващ повод е също израз на объркване на критериите, симптом за недостатъчна зрелост. Но то си остава за наша сметка. Потънали в своя свят, писатели от типа на Милена Цанева едва ли страдат от липсата на шумно признание. Те са пределно вглъбени в себе си и в своите герои, не им остава време за суетно озъртане встрани. Пък и самите високи обекти на вълненията и на изследванията им са отрицание на лесния шум и лесната слава. Около нея не се шуми, но това съвсем не означава, че Милена Цанева е незабелязана или недооценена от критиката. Нищо такова - просто спокойният и сериозен творец е получавал сериозни и премерени оценки за своите книги, за насоките в работата си, за цялостното си присъствие в литературния живот. За Милена Цанева са писали Стоян Каролев и Ефрем Каранфилов, Георги Димов и Здравко Петров, откликвали са с разбиране младите Светлозар Игов, Петър Велчев и Георги Цанков.

Нейният глас почти не се чува в приплам - ващите отвреме-навреме критически схватки. Името и не е обкръжено от онази атмосфера на пристрастия и неприязни, която, уви, се създава около всеки активен критик. На пръв поглед това е обяснимо - тя рядко пише за съвременни автори; но едва ли е необходимо с примери да се убеждаваме, че и литературната история е поле, върху което се разгарят спорове, сблъскват се гледища, лични предпочитания и страсти, които невинаги можем да наречем литературни. .. Тогава да потърсим друго обяснение за: повърхностния поглед работите на Милена Цанева - защото за нея става дума - са образец на „традиционно" литературознание (в същност именно повърхностното мислене роди това противопоставяне традиционна" - модерна" литературна наука, дошло оче видно да замени модното преди години кокетиране с вътрешния" - противопоставен на външния" - подход; ала за да не се изгубим в дебрите на схоластични спорове, трябва просто да се извиня на читателя, че и аз в случая използувам текущия критиче ски жаргон). Само че всичко това е привидно. В привидно традиционните" работи на Милена Цанева личат - асимилирани и претопени в един оригинален комплексен подход - и постиженията на най-модерните методологически направления, обогатили изследователския и инструментариум (в книгата, за която по-нататък ще стане дума, блестящо доказателство е анализът на „Кочо или „Защитата на Перущица"). И въобще нейните трудове са богати на открития, оригинални интерпретации, новаторски гледища - винаги неефектно, бих казал, даже скромно поднесени; ивинаги безпогрешно аргументирани. А що се касае до неполемичния темперамент - той е факт; но в редките случаи, когато и се е налагало да спори, Милена Цанева е защищавала своето становище с толерантност, равна само на принципиалността и научната й добросъвестност; и с едно чув ство за такт, което се боя да нарека „женско", защото по този начин бих извинил твърде лесно някои колеги (и себе си) за липсата му.... Позволявам си такова дълго встъпление, защото исках да маркирам един модел 154 на литературно поведение - колкото респектиращо, толкова и рядко днес. (Не подценявам, разбира се, и противоположния „модел" - на типичния критик, изтъкан от нерв, патос, пристрастия, светкавични реакции. ..) Необходим е обаче още един шрих: дълголетната изследователска привързаност към творчеството на Иван Вазов, който - без да изчерпва кръга на интересите й - оче видно е нейната голяма любов" в литературата. Вече десетилетия Милена Цанева пише, статия след статия и книга след книга, своята ,, критическа епопея", посветена на този колос на българския дух. Своеобразно звено в нея е и „В търсене на героя". В търсене на героя е подчертано концептуално изследване, въпреки че отделните глави спират вниманието ни само върху няколко Вазови творби: „Кочо", или „Защитата на Перущица“, „Под игото“, „Нова земя", „Казаларската царица"... Както се вижда и от тези заглавия, привлеченият „материал" е разнороден и в жанрово, и в ценностно отношение. И това е още едно достойнство на книгата, защото в почти необозримия масив на Вазовото творчество най-изследвани са неговите върхове. И с право, разбира се, техният пълноценен живот до наши дни налага постоянно да се връщаме към тях, да ги преоткриваме с днешни очи. Но така се поражда реалната опасност да ги откъснем от техния естествен контекст, да се замъглят връзките им с други, не толкова значителни произведения на писателя (което пък неминуемо обеднява и прочита на шедьоврите), и в крайна сметка - да не се види как обществено-историческият процес, своеоб разно пречупен и отразен в художническото самосъзнание на Иван Вазов, предопределя насоката и логиката на творческия му път.

Проблемът за отношението между общество и литература не е нов за нашето, пък и за литературознанието въобще - може би първите му прояви са още в най-ранните текстове, в които можем да отделим специфичната литературоведска проблематика - тези на Платон и Аристотел. Но твърде късно, може би, едва през седемдесетте години на нашия век този проблем можа да се превърне в изходна позиция за изследване не на нещо друго, а именно на специфичния строеж на художествената творба - метод, който много векове успешно се прилага в изследванията по реторика например, но кой знае защо убягваше на литературоведската мисъл. Естествено художественото творчество си има своите доста опосред ствувани пътища на въздействие, но при едно повнимателно анализиране на специфичните средства, които си служи литературата, бихме могли да открием онези нейни равнища и структурни възли, които улавят момента на преход между чисто структурните и въздействените страни на художествените явления. А защо ни е нужно това? Нима литературата не може да изпълни своето предназначение, без да анализираме характерните за нея структурно-функционални преобразования? Всъщ ност, без да се впускаме в дълги доказателства, трябва да кажем, че това е път за проникване не само по-дълбоко в самата същност на художественото въздействие, но и в обусловеността на художественото развитие, което твърде доскоро се разпадаше в представите ни твърде механично на повлияно отвъншни" и вътрешни" тенденции. C Казвам всичко това най-вече по повод първите две студии от книгата на Милена Цанева „Поет и общество“, в които авторката проследява два въпроса, които външно изглеждат, може би, твърде частни, но по същество са извънредно важни за разбиране художествената специфика на различните литературни периоди - това са проблемът за същността и мястото на писателя в общото поле на културата на дадено общество, обуславящ спе цификата на характерния за него писателски тип, и проблемът за същността и структурата на творческото субективно начало в лириката, проявяващо се в диалектиката между автор, лирически герой и читател. Между двата проблема има много ясно изразена връзка, основаваща се на двустранното присъствие на писателската личност в процеса на литературната комуникация. По същество те би трябвало да се разглеждат като двете страни на един 166 и същ проблем, поне що се отнася до структурата на това, което бихме нарекли литературно изказване" - с неговите участници, тема, герои, начин на изразяване, канали на комуникация и особен тип въздействие. Анализът на всички тези аспекти може да доведе до разкриване на същностии процеси в типологичен, структурен и културен план, свързани с динамиката на литературния процес (нека си спомним студията на А. Н. Веселовски „От певца к поэту", в която има много изводи които работят и при изследването на една много по-късна във времето, но типологически сходна проблематика). Милена Цанева се съсредоточава изключително върху историческото изследване както на въпроса за писателските типове, така и на проблема за типа на лирическия герой и неговите взаимодействия с автора и читателя. Нейният анализ е точен и верен във фактическата си част и предава развитието на процеса в неговата пълнота и многостранност. Така например с помощта на този метод са доказани типологическите връзки между писатели като Иван Вазов и Захари Стоянов, Вазов и Михайловски, Вазов и Стамболов и пр., които досега по-скоро са били противопоставяни като изразители на раз лични типове литература, изхождайки от анализа единствено на отделните произведения. По съш ността си са интересни и границите, които авторката очертава между различните поколенияи взаимоотношенията между техните представители - взаимоотношения, разбира се, не лични, не дори и структурни, а взаимоотношения на полето на културната мисия.