изходната

Проблемът за отношението между общество и литература не е нов за нашето, пък и за литературознанието въобще - може би първите му прояви са още в най-ранните текстове, в които можем да отделим специфичната литературоведска проблематика - тези на Платон и Аристотел. Но твърде късно, може би, едва през седемдесетте години на нашия век този проблем можа да се превърне в изходна позиция за изследване не на нещо друго, а именно на специфичния строеж на художествената творба - метод, който много векове успешно се прилага в изследванията по реторика например, но кой знае защо убягваше на литературоведската мисъл. Естествено художественото творчество си има своите доста опосред ствувани пътища на въздействие, но при едно повнимателно анализиране на специфичните средства, които си служи литературата, бихме могли да открием онези нейни равнища и структурни възли, които улавят момента на преход между чисто структурните и въздействените страни на художествените явления. А защо ни е нужно това? Нима литературата не може да изпълни своето предназначение, без да анализираме характерните за нея структурно-функционални преобразования? Всъщ ност, без да се впускаме в дълги доказателства, трябва да кажем, че това е път за проникване не само по-дълбоко в самата същност на художественото въздействие, но и в обусловеността на художественото развитие, което твърде доскоро се разпадаше в представите ни твърде механично на повлияно отвъншни" и вътрешни" тенденции. C Казвам всичко това най-вече по повод първите две студии от книгата на Милена Цанева „Поет и общество“, в които авторката проследява два въпроса, които външно изглеждат, може би, твърде частни, но по същество са извънредно важни за разбиране художествената специфика на различните литературни периоди - това са проблемът за същността и мястото на писателя в общото поле на културата на дадено общество, обуславящ спе цификата на характерния за него писателски тип, и проблемът за същността и структурата на творческото субективно начало в лириката, проявяващо се в диалектиката между автор, лирически герой и читател. Между двата проблема има много ясно изразена връзка, основаваща се на двустранното присъствие на писателската личност в процеса на литературната комуникация. По същество те би трябвало да се разглеждат като двете страни на един 166 и същ проблем, поне що се отнася до структурата на това, което бихме нарекли литературно изказване" - с неговите участници, тема, герои, начин на изразяване, канали на комуникация и особен тип въздействие. Анализът на всички тези аспекти може да доведе до разкриване на същностии процеси в типологичен, структурен и културен план, свързани с динамиката на литературния процес (нека си спомним студията на А. Н. Веселовски „От певца к поэту", в която има много изводи които работят и при изследването на една много по-късна във времето, но типологически сходна проблематика). Милена Цанева се съсредоточава изключително върху историческото изследване както на въпроса за писателските типове, така и на проблема за типа на лирическия герой и неговите взаимодействия с автора и читателя. Нейният анализ е точен и верен във фактическата си част и предава развитието на процеса в неговата пълнота и многостранност. Така например с помощта на този метод са доказани типологическите връзки между писатели като Иван Вазов и Захари Стоянов, Вазов и Михайловски, Вазов и Стамболов и пр., които досега по-скоро са били противопоставяни като изразители на раз лични типове литература, изхождайки от анализа единствено на отделните произведения. По съш ността си са интересни и границите, които авторката очертава между различните поколенияи взаимоотношенията между техните представители - взаимоотношения, разбира се, не лични, не дори и структурни, а взаимоотношения на полето на културната мисия.